Първа глава
Алфонсо отвори очи и тутакси бе напълно буден. Никъде и никога не му беше необходимо време за преход от спането и сънищата към действителността. И сега той веднага осъзна, че се намира в необичайната арабска стая, гдето утринната светлина едва се процеждаше през тъмната завеса на малкия прозорец.
Гол, строен, с бяла кожа и червеникаворуси коси, той лежеше лениво и с дълбоко задоволство на разкошното легло.
Бе спал отделно. Само след няколко часа Рахел го беше отпратила; тъй беше сторила и предишните три нощи. Искаше да се събужда сама. Вечер и сутрин, преди да се покаже пред него, тя дълго се занимаваше със себе си, къпеше се в розова вода и грижливо се обличаше.
Той стана, протегна се и почна да се разхожда гол из малката стая, застлана с килими. Затананика си тихичко нещо и тъй като всичко наоколо бе толкова тихо и приглушено, почна да тананика по-силно, запя, запя по-високо, гръмко, с пълен глас някаква военна песен, изливайки по тоя начин радостта от гърдите си.
Откак се намираше в Ла Галиана, той не бе виждал нито една християнска душа освен градинаря Белардо. Не бе допускал при себе си дори своя приятел Гарсеран, който идваше всяка сутрин, за да пита няма ли да пожелае или да заповяда нещо господарят. По-рано за него всеки час бе изпълнен с хора и с деятелност или най-малкото със суетене и приказки; сега за пръв път не беше зает с нищо и бе сам. Потънали бяха и Толедо, и Бургос, и свещената война, и цяла Испания, сякаш не съществуваше нищо освен него и Рахел. Удивен се наслаждаваше на това неизпитвано дотогава чувство. Едва сега живееше истински живот; всичко прежно е било полусън.
Престана да пее, протегна се, прозина се, засмя се безпричинно.
Сетне той и Рахел бяха отново заедно. Закусиха, той — пилешки бульон и баница с месо, а тя — едно яйце, сладкиши и плодове, той пи билково вино, силно разредено с вода, тя — лимонов сок с много захар. Гордо и радостно я оглеждаше той. Рахел беше облечена в рокля от лека коприна; малък воал, какъвто се полага ще на омъжена жена, закриваше до половина лицето и. Но колкото и да се прибулваше и криеше тя, той я познаваше цялата, от главата до петите.
Бъбреха оживено. Тя трябваше да му обяснява и да разказва; чужди му бяха толкова много неща, свързани с нея, и все пак той я разбираше независимо от това дали му говореше на арабски, латински или кастилски. А и на него самия винаги хрумваше по нещо ново, което сигурно щеше да я интересува и което трябваше незабавно да сподели с нея. Всяка дума, изречена от един от двамата, беше важна дори когато звучеше безсмислено и игриво, а останеха ли сами, всеки от тях си припомняше думите на другия и се замисляше над тях и се усмихваше. Великолепно бе, че се разбираха толкова добре, макар да бяха така различни. В най-съкровеното си чувство те бяха еднакви, и двамата изпитваха едно и също нещо — безгранично щастие.
О, какво блаженство бе, когато се сливаха! Чувствуваха как това сливане приближава, ето го, беше съвсем близо. Оставаше още само една съвсем кратка частица от мига и то ще настъпи, чакаха го с копнение и се стараеха все пак да го отложат, защото самото копнение бе също тъй прекрасно, както и удовлетворението.
Ла Галиана имаше голям парк. Между белите и строги зидове, които заобикаляха замъка, винаги можеше да се открие по нещо ново и с всичко — с малката горичка, с беседката, с езерцето, със самия дом — бяха свързани странни истории и спомени. Там се намираха например двете полуразрушени цистерни, изоставени тъй, както са си били — онази прадревна машина, създадена от раби Ханан за измерване на времето. Рахел разказа на Алфонсо за живота и за смъртта на този раби Алфонсо слушаше, не се заинтересува много, не каза нищо.
И двамата знаеха и обичаха да обсъждат историята на онази принцеса Галиана, чието име носеше имението. Този замък й бе построил нейният баща, крал Галафре от Толедо. Подмамени от мълвата за красотата й, надошли много женихи, между другите и Брадаманте, кралят на съседната Гвадалахара, човек с огромен ръст, и крал Галафре обещал дъщеря си нему. Но за красотата на принцеса Галина чул и кралят на франките Шарл Велики, дошъл в Толедо с измисленото име Мене, постъпил на служба при Галафре и победил най-могъщия неприятел на краля, халифа на Кордова. Галиана се влюбила в героичния Шарл и тогава от благодарност крал Галафре обещал нему ръката й. Но измаменият жених, исполинът Брадаманте, повел война срещу Толедо и призовал Шарл на двубой. Той приел и победил, и убил исполина. Ала бързото издигане на Шарл превърнало мнозина в негови неприятели, те подшушнали на крал Галафре, че той се стреми към неговата корона и Галафре решил да заповяда да го убият. Но принцеса Галиана предупредила любимия си, избягала заедно с него в неговия град Аахен и станала християнка и негова кралица.
Рахел беше готова да повярва, че Галиана се е влюбила във франкския крал и че е избягала с него. Но не допускаше, че Шарл е убил исполина и съвсем не вярваше, че Галиана е станала християнка.
Алфонсо каза:
— Тъй го е намерил в старите книги дон Родриге, а той е много учен човек.
— Ще попитам някога чичо Муса — реши Рахел.
Леко раздразнен, Алфонсо каза:
— Дворецът на Галиана е бил разрушен, когато моят прадядо превзел Толедо. Не са го възстановявали, защото тогава Толедо е бил на самата граница. Сега обаче аз държа здраво в ръцете си Калатрава и Аларкос и Толедо се намира в пълна безопасност. Ето защо можах да възстановя за теб Ла Галиана без всякакъв риск.
Рахел се усмихна едва забележимо. Нямаше защо да й казва той какъв герой, рицар и велик крал беше, всеки го знаеше.
Алфонсо поиска от Рахел да му обясни мъдростите по стените; повечето от тях бяха със старинни, куфически писмени знаци, Рахел ги четеше без затруднение. Разказа му как се е научила да чете и пише. Отначало започнала с обикновени стихове от корана и с деветдесет и деветте имена на Аллаха на обичайното ново писмо „неши“, а едва по-късно изучила старото куфическо писмо и накрая, от чичо Муса, еврейското. Алфонсо и прощаваше многото ненужни знания, защото беше Рахел.
Между пословиците на стената се намираше и онази прадревна арабска мъдрост, която чичо Муса толкова много обичаше: „Прашинка мир струва повече от тежък железен товар победа“. Тя му прочете пословицата; многозначително, неясно и внушително прозвучаха думите от детинските й уста. Тъй като той не разбра, тя преведи мъдростта на по-привичния му латински. „Унция мир струва повече от цял тон победа“.
— Това са глупости — повелително заяви Алфонсо, — подходящи за селяни и за граждани, но не и за рицари.
Но тъй като не искаше да обиди Рахел, примирително додаде:
— Е, в устата на една дама звучи добре.
— И аз съчиних веднъж едно поучение — разказа й той. — То беше по времето, когато превзех Аларкос. Тогава бях стигнал до планинския хребет южно от Нар ел Абиад и оставих да го охранява силна стража, предвождана от някой си Диего, васал на моите барони де Аро. Той допусна да изненадат и пленят часовите му, това едва не ми струва Аларкос. Взел, че заспал тоя Диего. Заповядах да го вържат за кола на една от палатките. И тогава измислих поучението. Чакай да видим дали ще си го припомня още: „Трябва да бди
