онзи, който иска да вземе главата и щита на врага. Спи ли вълкът, не улавя плячка. Спи ли мъжът, не печели победа.“ Наредих да напишат това с много големи букви. И на първата, на втората и на третата сутрин Диего трябваше да го чете. Едва тогава заповядах да извадят очите, които нищо не бяха видели. Сетне превзех Аларкос.
През тоя ден Рахел остана много мълчалива.
Горещите часове тя обикновено прекарваше сред тихия мрак на своята стая, гдето напоената с вода сукнена обшивка на стените създаваше прохлада. А през това време дон Алфонсо обикновено лягаше в парка под сянката на някое дърво; обичаше да е близо до градинаря Белардо, който дори и през горещите часове работеше усърдно или поне си даваше вид, че работи. Първия път Белардо беше поискал да се отдалечи, но Алфонсо го бе извикал; обичаше да разговаря с хора от простолюдието. Той говореше техния език, говореше го тъй, че умееше да ги предразполага и те му се доверяваха, и въпреки цялото си страхопочитание му казваха истината. Закръгленото, тлъсто, хитро лице на Белардо и простодушно- дяволитото му държане забавляваха краля. Често махаше с ръка на градинаря да се приближи и разговаряше с него.
Белардо имаше приятен глас, Алфонсо го караше да пее, най-вече романси. Имаше например един романс за дамата Флоринда, наричана още „La Cava“. Веднъж — разказваше се в романса, — когато смятали, че никой не ги наблюдава, Флоринда и нейните прислужнички разголили нежните си крака и премерили обиколката им с една жълта копринена панделка. Оказало се, че най-бели и най-красиви крака имала Флоринда. Ала скрит зад пердето на един от прозорците, крал Родриго наблюдавал тая игра и таен огън пламнал в сърцето му. Повикал той Флоринда при себе си и й казал: „Флоринда, цъфтяща, ослепях и се поболях от любов. Изцери моята болка и аз ще ти благодаря със скиптъра и с короната си.“ В романса се казваше, че отначало тя не отговорила нищо, че дори била обидена. Ала накрая станало тъй, както искал кралят, и Флоринда, цъфтящата, изгубила цвета на своята невинност. Скоро кралят, а заедно с него и цяла Испания, трябвало да изкупи нечестивото сластолюбие. И запита ли някой: „Кой от двамата е бил по- виновен?“, тогава мъжете казват: Флоринда, а жените казват: Родриго.
Тъй пееше градинарят Белардо и Алфонсо го слушаше, и за миг у него се породи съмнение, че тоя човек дръзко и умишлено му беше припомнил съдбата на Родриго, последния крал на готите. Защото бащата на съблазнената Флоринда, граф Хулиан — както се разказваше в други романси, — се съюзил с арабите и за да отмъсти на крал Родриго, довел маврите в Испания.
Така християнското кралство на готите загинало заради греховната страст на крал Родриго. Но изражението на лицето на градинаря Белардо бе глуповато невинно и силно развълнувано; той явно не бе мислил нищо лошо.
Следобед Рахел обикновено се къпеше в езерцето. Покани Алфонсо да плува заедно с нея. Той боязливо се разсъблече пред нея и му се видя непристойно, че тя се съблича пред него. Налетяха го стари предразсъдъци. Мохамед беше предписал на своите правоверни да се мият три, дори пет пъти дневно, строгата чистоплътност беше религиозен закон и за евреите, ето защо църквата не гледаше с добро око на ония, които се миеха прекалено често.
С кратък, доволен вик Рахел стъпи във водата, сетне бързо и решително се хвърли и заплува. Той я последва, приятно му бе да плува и да се гмурка.
Седяха голи край езерцето, за да изсъхнат на слънце. Беше горещо, въздухът трептеше от зноя, тежък дъх се носеше откъм лехите с цветя и откъм портокаловите дървета. Щурците цвърчаха и скриптяха. Той неочаквано запита:
— Знаеш ли историята за Родриго и за Флоринда?
Рахел я знаеше.
— Но — заяви тя поучително като стар мъдрец това, че заради тяхната любов било загинало кралството на готите, са празни приказки. Чичо Муса ми го обясни съвсем точно. Християнската държава била остаряла, кралете и войниците на готите били прекалено изнежени. Тъй се стигнало до положението, че нашите успели бързо и с малко войска да ги победят.
Настроението на Алфонсо се помрачи, загдето тя беше казала „нашите“. Но тълкуванието на тоя съмнителен Муса му се хареса.
— Тук твоят стар бухал Муса трябва да е прав — рече той. — Крал Родриго е бил лош войник, затова, се е оставил да го победят. Но междувременно ние изучихме военното изкуство — добави Алфонсо — и изнежените сега са твоите мюсюлмани с меките си килими и със стиховете си, и с деветдесет и деветте Имена на своя бог, на които са те научили. Ние ще разрушим техните крепостни стени и кули и ще стъпчем техните владетели в праха, и ще изравним градовете им със земята, и ще посипем отгоре сол. Ще издавим твоите мюсюлмани в морето, уважаема дамо, ще видиш сама!
Беше се изправил. Стоеше на слънцето гол, упорит, весел.
Тя се сви, завладяна от чувството, че той й е съвършено чужд. Великолепен бе нейният Алфонсо тъй, както беше застанал сега — силен, весел, горд, мъжествен, напълно заслужаваше да го обича. И по-умен бе, отколкото се представяше. Великолепен бе, наистина бе великолепен, той, който беше роден за владетел на Кастилия и може би на цялата Андалусия, чиито брегове миеше морето. Ала най-красивото нещо под небето и на небето бе недостижимо за него. Най-важното не знаеше той, нищо не знаеше за духовното. А тя знаеше, защото имаше баща си и Муса и защото бе една от ония, в чието наследство се намираше великата книга.
Той долавяше какво става в нея. Знаеше, че тя го обича с цялото си сърце, знаеше, че обича всичко у него и добродетелта, и силата му, и цялата му необузданост, която може би бе порок. Но най-хубавото в него, неговата рицарственост, тя можеше да обича, но да разбере, не можеше. Никой не бе в състояние да й обясни какво е това рицар и дори какво е това крал.
„Кучетата ми го разбират по-добре“ — помисли си грубо той и в този миг съжали, че не беше взел със себе ей в Галиана своите големи кучета. Ала същевременно чувствуваше съвсем смътно, че в душата на тая Рахел Имаше кътове, които на свой ред бяха затворени за него. Ето например арабското, еврейското, напълно непонятното у него, което той никога нямаше да може да разбере изцяло и в най-добрия случай можеше да унищожи. И още по-смътно, още по-трудно изразимо почувствува за кратък миг, че всъщност за него бе тъй непонятна и цялата земя Испания. Тая страна му принадлежеше, той я владееше, бог му я беше дал, той беше кралят, обичаше я. Ала от тая Испания имаше един голям, голям дял — арабският, еврейският дял — и този дял също му бе подчинен, и при все това непонятен.
Сега обаче той зърна Рахел, седнала свита на земята — цялата подчинена нему, цялата отдадена нему, видя една истинска дама, изпаднала в беда, и си припомни за рицарския си дълг.
— Няма да издавя твоите мюсюлмани нито утре, нито пък в други ден — утеши я той, — съвсем не исках да те обидя.
Бяха изминали само няколко дни, а на тях се струваше, че са прекарали тук целия си живот. При все това не чувствуваха дори следа от умора или отегченост, дните бяха сякаш прекалено кратки, прекалено кратки бяха и нощите, винаги имаха да си кажат нещо ново, винаги намираха нови развлечения.
Рахел седеше край фонтана на патиото и разказваше приказки, и водата на водоскока се издигаше и падаше, и тя продължаваше да разказва, двадесет приказки, сто приказки, и те се преплитаха една в друга като надписите по стените. Разказа му приказката за заклинателя на змии и жена му и за щедрото куче, и за смъртта на влюбения от племето Узра, и за печалния учител. И разказа приказката за еднозъбия и двузъбия и за благородника, който забременял. И разказа приказката за яйцето на птицата Рок и приказката за портокала, който се разтворил, когато поетът искал да го изяде, и как поетът влязъл в портокала, а той се оказал един голям град, гдето поетът преживял най-удивителни приключения.
Тя седеше на оградата на водоскока, подпряла глава на ръката си, и разказваше, и често затваряше очи, за да вижда по-ясно онова, което разказва. Разказваше с типичната арабска обстоятелственост. Например: „На другата сутрин — добро утро, мили кралю и слушателю — нашата вдовица отишла при търговеца…“ или пък спираше и питаше: „Е, драги слушателю и кралю, какво би сторил ти, ако беше на мястото на лекаря?“
Той я слушаше и слушайки с какви странни неща бе изпълнен светът, внезапно осъзна колко странна е собствената му история, която досега бе приемал като нещо съвсем естествено. Защото онова, което бе преживял той, не отстъпваше по пъстрота на нейните приказки: как на три години бе станал крал и как
