можеше да си представи своя дом без присъствието на умната весела Рахел.
И той разгърна друга книга от писанието и прочете за Хефтая, който бе син на блудница и разбойник и когото синовете на Израил бяха направили в бедата си свой върховен началник и съдник. И как, преди да тръгне срещу враговете, синовете Амонови, той дал обет на господа и казал: „Ако наистина предадеш Амоновите синове в ръката ми, Адонай, то, който излезе от вратата на дома ми да ме посрещне, когато се върна с мир, ще бъде твой и ще ти го принеса в жертва.“ И как, след като победил синовете на Амона, се завърнал в дома си и ето, насреща излязла дъщеря му с тъпани и с ликуване, а освен нея той нямал нито син, нито пък друга дъщеря. И станало тъй, че когато я видял, той раздрал дрехите си и казал: „Горко ми, дъще моя, ти ме тласкаш към нещастие и ми носиш гибел.“ И сторил тъй, както бил обещал в обета си.
И Йеуда видя пред себе си слабото, бледо, мрачно, посърнало лице на раби Товия и чу монотонния му и все пак проникващ до самото сърце глас да разказва как във франкските алхами бащата принасял в жертва сина си и женихът — невястата си в името на всевишния.
Друго бе, което искаха от него. По-лесно и по-трудно бе да отдадеш дъщеря си на сладострастието на гоя християнски крал.
На следната сутрин дон Йеуда отиде при своя приятел Муса и без заобикалки му каза:
— Този християнски крал желае да има дъщеря ми, за да спи с нея. Иска да й подари летния замък Ла Галиана, който ме бе накарал да изградя. Трябва или да бягам, или да му я предам. Ако избягам, той ще започне да притеснява всички евреи, намиращи се под негова власт, и свършено е с убежището на многобройните бегълци, преследвани в земите на франкския крал.
Муса се взря в лицето му и прочете в него смут; защото пред своя приятел Йеуда бе свалил маската си. И Муса си каза: „Той е прав. Ако не склони, опасност ще заплаши не само него и детето му, а и мен, и евреите в Толедо, и тоя смирен и мъдър, и някак странно чудноват раби Товия, и всички ония, от чието име говори Товия, а те са твърде много. А и голямата война ще избухне скоро, ако Йеуда не бъде вече сред кралските съветници.“
И Муса си каза: „Той обича своята дъщеря и не иска да й даде съвет, който е в нейна вреда, а и съвсем не иска да я принуждава. Но той желае тя да остане и да се покори на мъжа. Самозалъгва се, че е изправен пред тежък избор, всъщност той отдавна вече е избрал — иска да остане, не иска да напусне страната и да иде сред нищета и мизерия. Ако не искаше да остане, щеше да каже веднага: «Трябва да бягаме!» А и аз бих искал да остана, и аз твърде неохотно бих се решил да тръгна повторно в изгнание и нищета.“
Муса споделяше възгледите на мюсюлманите за любовта и насладата. Изтънченото, одухотворено „любовно служене“ на християнските рицари и певци му се струваше внушение, заблуда; любовта на арабските поети бе осезаема, реална. И у тях млади мъже умираха от любов, и у тях девойки чезнеха от копнеж по любимия; но не беше кой знае какво нещастие, ако мъжът спеше и с друга жена. Любовта бе в обсега на сетивата, не на духа. Големи бяха радостите на любовта, ала неясни радости бяха те, не можеха и да се сравняват със светлото блаженство, изпитвано от изследователя и от човека, достигнал прозрението.
Сигурно в най-съкровеното кътче на душата си и неговият приятел Йеуда знаеше, че жертвата, искана от Рахел, не беше тъй безкрайно голяма. Но ако Муса не го убеди с умни слова, тогава той, Йеуда, за да се перчи сам пред себе си и пред другите със своята душа и своята мисия, в края на краищата пак ще постъпи неправилно и ще избяга от Толедо за „благото“ на дъщеря си.
Навярно обаче не ще бъде за нейно благо. Защото какво я очакваше, ако не стане наложница на тоя крал? Ако всичко би се развивало благополучно, Йеуда щеше да я ожени за сина на някой данъчен откупчик или богат човек. Нима не бе по-добре тя да познае големи радости и големи скърби, да има голяма, а не посредствена и безцветна съдба? Арабската мъдрост от стената напомняше: „Не търси приключението, но и не бягай от нето!“ Рахел беше дете на баща си; ако трябваше да избира между една порядъчна, невзрачна съдба и една несигурна, опасна, ала блестяща, тя щеше да избере опасната.
Той каза:
— Питай нея, Йеуда. Питай детето си.
Не вярвайки на ушите си, Йеуда каза:
— Да предоставя решението на момичето? Тя е умна, но какво знае за света? Нима тя ще решава съдбата на хиляди и хиляди люде?
Муса отговори ясно и деловито:
— Запитай я дали чувствува отвращение към този човек. Ако не, тогава остани. Ти самият каза, че ако избягаш с нея, върху твърде много хора ще се струпа зло.
Гневен и мрачен, Йеуда отвърна:
— И аз трябва да заплатя благополучието на тия много люде с блудството на собствената си дъщеря?
Муса си каза:
„Ето го, застанал е пред мен искрено негодуващ и иска да го разубедя от негодуванието му и да опровергая нравствените му доводи. В душата си е решил да остане. Той трябва да действува, влече, го да действува, не се чувствува добре, когато не действува. А размах, какъвто му е необходим, може да има само когато държи в ръцете си власт. А власт ще има само ако остане. Може би дори — но той не би го признал и пред себе си — смята за щастие това, че кралят желае момичето, и може би вече мечтае какво голямо благополучие и разцвет за Кастилия и за своите евреи и колко власт за себе си ще извлече от сладострастието на тоя човек.“
— Как си се разбушувал! — отвърна му той. — За блудство приказваш. Ако тоя крал искаше да направи от нашата Рахел блудница, щеше да се среща тайно с нея. Вместо това той, християнският крал, изпраща нея, еврейката, в Ла Галиана сега, посред свещената война.
Думите на приятеля му развълнуваха Йеуда. Когато бе стоял очи с очи срещу краля, той бе изпитал ненавист и гняв от неговата грубост и необузданост, но и някакво неприязнено уважение пред неговата гордост и пред исполинската сила на волята му. Муса имаше право: такава страхотно силна воля бе нещо повече от похотлива страст.
— В тая страна не съществува обичай мъжете да имат наложници — каза без особена разпаленост Йеуда.
— Е, тогава кралят ще въведе тоя обичай — отвърна Муса.
— Моята дъщеря няма да стане наложница никому, Дори и на един крал — каза Йеуда.
Муса възрази:
— Наложници на праотците поставиха началото на вашите племена. А какво ще кажеш за Агар, наложницата на Авраам? Тя роди син, който стана родоначалник на най-могъщия народ на земята, и неговото име бе Измаил.
Тъй като Йеуда мълчеше, той го посъветва още веднъж и още по-настоятелно:
— Запитай детето си чувствува ли отвращение към този човек.
Йеуда благодари на своя приятел и си тръгна.
И отиде, и извика дъщеря си, и заговори:
— Провери сърцето си, мое дете, и говори откровено с мене. Ще чувствуваш ли отвращение към този крал, ако той дойде при теб в Ла Галиана? Ако кажеш: „Този човек ми е отвратителен“, тогава ще те взема за ръка и ще повикам брат ти Аласар, и ще побегнем, и ще се отправим през северните планини в земите на тулузкия граф, и още по-далече оттам, през много страни, във владенията на султан Саладин. Нека тогава тоя тук да беснее и нека нещастието сполети хиляди люде.
Рахел почувствува в душата си горда смиреност и неудържимо любопитство. Беше щастлива, че е избрана като баща си да бъде оръдие на волята на Аллаха, изпълваше я почти непоносимо очакване.
Тя каза:
— Не чувствувам отвращение към този крал, татко.
Йеуда я предупреди:
— Обмисли добре, дъще. Може би много зло ще се струпа на главата ти заради тия твои думи.
Ала доня Рахел повтори:
— Не, татко, не чувствувам отвращение към този крал.
Но изговорила тия думи, тя изгуби свяст и падна.
Йеуда се изплаши много. Почна да шепне на ухото й стихове от корана, извика дойката Саад и
