Испанска балада

таваните още не бяха завършени.

— Не се осмелихме — обясни дон Йеуда — да подберем без твои указания стихове и пословици. Очакваме разпорежданията ти, господарю.

При все че замъкът явно му направи силно впечатление, дон Алфонсо отговаряше съвсем кратко и неохотно. Общо взето, той не се грижеше много за вида на някой замък или дом. Ала този път гледаше с повече разбиране. Еврейката имаше право: суров и мрачен бе неговият замък в Бургос, красива и удобна — новата Галиана. И все пак замъкът в Бургос му се нравеше повече; не се чувствуваше добре тук, сред тоя изнежен разкош. Той изговаряше учтиви, хвалебствени слова, но ги казваше някак принудено, а мислите му блуждаеха нейде далеко и той неусетно ставаше все по-неразговорлив. Говореше малко и доня Рахел. Постепенно се умълча и дон Йеуда.

Пациото приличаше по-скоро на градина, отколкото на двор. И тук имаше голям басейн с водоскок. Заобикаляха го аркади, матови огледала под тях създаваха илюзията, че градината се простира в безкрая.

С неволно възхищение кралят се удивяваше колко много бяха създали тия хора в тъй кратък срок.

— Нито веднъж ли не си идвала тук през време На строежа, благородна дамо? — обърна се Алфонсо изведнъж към Рахел.

— Не, господарю — отвърна девойката.

— Това не е било любезно от твоя страна — рече Алфонсо, — нали те бях замолил за съвет?

— Моят баща и Ибн Омар — отвърна Рахел — разбират много повече от изкуствата на строителството и обзавеждането, отколкото аз.

— А харесва ли ти се Галиана така, както я виждаш сега? — запита дон Алфонсо.

— Те са ти построили великолепен замък — отвърна с искрено възхищение Рахел. — Също като вълшебен дворец от нашите приказки.

„Тя казва нашите приказки — помисли си кралят. — Винаги си остава чужденка и винаги ми дава да разбера, че там, където е тя, аз съм чужденец“.

— А всичко ли е тъй, както си го представляваше ти? — продължи да пита Алфонсо. — Сигурно ще имаш да възразиш тук-таме срещу нещо. Няма ли да ми дадеш никакъв, пък макар и най-дребния съвет?

С леко удивление, но съвсем не смутена, Рахел погледна нетърпеливия мъж.

— Щом като заповядваш, господарю — каза тя, — ще говоря. Не ми се харесват огледалата в тия галерии. Не ми е приятно непрекъснато да виждам отразен в тях образа си и малко страшно ми е да виждам теб и баща ми, и дърветата, и водоскоците в действителност и същевременно в отражение.

— Тогава ще свалим огледалата — реши кралят.

Настъпи малко неловко мълчание. Седяха на една каменна пейка. Дон Алфонсо не поглеждаше към Рахел но я виждаше в огледалата под аркадите. Гледаше я и я преценяваше. За пръв път я видя истински. Тя беше бойка и същевременно съзерцателна, умна и наивна, много по-млада от него и при все това много по-възрастна.

Да го бяха запитали преди две седмици дали през цялото време в Бургос се е замислил поне веднъж за нея, с чиста съвест би отговорил отрицателно. Ала това би било лъжа — в душата си той не се беше освободил от нея.

Продължаваше да я гледа изпитателно в огледалата. Нейното слабо лице с големи сиво-синкави очи под черната коса изглеждаше простодушно, детинско, ала зад не твърде високото чело без съмнение витаеха неясни, опасни мисли. Не беше добре това, че дори и в Бургос душата му не се беше освободила от нея. „Алафия — мир на влизащия в този дом!“ — приветствуваше още от вратата този негов нов замък; но не беше добре, дето бе наредил да се изгради замъкът. С право го бе укорил дон Мартин. Мюсюлманският разкош не подхождаше на един християнски рицар, особено пък в тия времена, когато Западът отново беше потеглил на кръстоносен поход.

Веднъж дон Мартин му бе обяснил, че грехът да спи през време на война с някое момиче от обоза, е простим, по-малко простим, ако спи с някоя мюсюлманска пленничка, и още по-непростим, ако спи с благородна дама. Да спи с една еврейка, това положително беше най-тежкият грях.

За да наруши тягостното мълчание, доня Рахел каза, стараейки се гласът й да звучи непринудено:

— Любопитна съм, господарю, какви стихове ще подбереш за фризовете. Едва те ще придадат истинска облик на дома. С латински букви ли ще заповядаш да ги изпишат или с арабски?

Дон Алфонсо помисли:

„Колко дръзка е тя, и съвсем не се смущава; високомерна, горда с ума и с вкуса си. Но аз ще я укротя. Да разправя архиепископът каквото си ще! В края на краищата нали ще тръгна на кръстоносен поход, греховете ми ще бъдат опростени.“

Той каза:

— Струва ми се, че не аз ще избирам стиховете, уважаема дамо, и не аз ще определям дали буквите да бъдат латински или арабски, или еврейски.

И се обърна към Йеуда:

— Позволи ми, мой ескривано, да бъда така искрен, както бе доня Рахел към мене в Бургос. Това, което сте направили тук, е много хубаво и хората на изкуството и познавачите ще го хвалят. Но на мен то не допада. Това не е укор, в никакъв случай! Напротив, удивявам се колко добре и колко бързо сте свършили всичко. И ако ми кажеш: „Ти сам ме натовари да го направя така, аз само изпълних заповедта ти“ — ще бъдеш напълно прав. Казвам ти точно както си е: тогава, когато ти дадох разпорежданията си, аз имах предвид тъкмо такова нещо. Но междувременно бях в Бургос, в моя стар, строг замък, гдето нашата доня Рахел се чувствува тъй неуютно. Е добре, сега аз се чувствувам тук неуютно и ми се струва, че дори ако се махнат огледалата, дори ако от стените сияят най-хубавите надписи, пак не ще се чувствувам тук добре.

— Съжалявам, господарю — каза с престорено равнодушие дон Йеуда. — Много труд и много пари са вложени в тази сграда и аз съм огорчен, че една необмислена дума на дъщеря ми те е подвела да построиш дом, който не ти се прави.

„Дързост от страна на дон Мартин бе — помисли си кралят, — дето искаше да ми забранява да построя този мюсюлмански замък. Няма да го оставя да ми забрани да спя с еврейката!“

Гласно каза:

— Бързо се обиждаш ти, дон Йеуда Ибн Езра. Горд човек си ти, не отричай! На времето, когато исках да ти дам като алборок замъка де Кастро, ти ми отказа. А сделката ни тогава беше голяма и голям дар изискваше тя. Имаш да поправяш тогавашната си грешка, мой ескривано. Тоя замък — вината е само моя, казах го вече — не подхожда за мен. Прекалено удобен е той за един воин. Но на вас се харесва. Позволи ми да ви го подаря!

Йеуда бе побледнял, още по-бледа бе доня Рахел.

— Знам вече — продължи кралят, — ти имаш дом и по-добър не би могъл да си пожелаеш. Но може би този тук ще подхожда за дъщеря ти. Нима навремето Ла Галиана не е бил дворец на една мюсюлманска принцеса? Тук дъщеря ти ще се чувствува добре, това е дом тъкмо за нея.

Думите звучаха учтиво, ала кралят ги произнесе с мрачно лице; дълбоки бръчки браздяха челото, сияещите очи гледаха доня Рахел с открита враждебност. Той откъсна поглед от нея, пристъпи съвсем близо до дон Йеуда и тихо, но сурово, подчертавайки всяка дума така, че Рахел да я чуе, му каза в лицето:

— Разбери ме, аз искам дъщеря ти да живее тук!

Дон Йеуда стоеше пред него учтиво, смирено, но не сведе пред краля очи и тия очи бяха изпълнени с гняв, гордост и ненавист. Нямаше дарба дон Алфонсо да надниква дълбоко в душите на другите. Ала този път, изправен очи с очи срещу своя ескривано, той отгатна каква буря бушува в сърцето му и за частичка от секундата съжали, че бе предизвикал така тоя човек.

Дълбоко мълчание окръжи почти осезаемо и тримата. Сетне, с усилие, Йеуда каза:

— Много милости си ми оказвал ти, господарю! Не ме засипвай с прекалено много милост!

— На времето ти простих — отвърна дон Алфонсо, — че отхвърли моя дар. Не ме гневи повторно. Искам да подаря тоя замък на теб и на дъщеря ти. Sic volo! — добави сурово той, отделяйки думите една от друга и ги повтори на кастилски: — Тъй искам!

Сетне внезапно, с предизвикателна вежливост, се обърна към момичето:

— Няма ли да ми благодариш, доня Рахел?