Рахел отговори:
— Тук е дон Йеуда Ибн Езра. Той е твой верен слуга и мой баща. Позволи ми да помоля
Побеснял, безпомощен, изгарящ от нетърпение, кралят гледаше от Йеуда към доня Рахел и от доня Рахел към Йеуда. Какво си позволяваха тия двамата? Нима го оставяха да стои тук, пред тях, като някакъв досаден просител?
Но ето, дон Йеуда вече казваше:
— Бъди милостив, господарю, дай ни време, за да намерим думи за подходящ отговор и за почтителна благодарност…
По пътя към дома Рахел седеше в носилката, Йеуда яздеше край нея. Тя чакаше баща си да й разтълкува онова, което бяха преживели. Каквото каже и каквото реши той, ще бъде правилно.
На времето, когато в кастильо Ибн Езра кралят я бе поканил тъй „необичайно“, това я бе разтревожило. По-късно, като не бе станало нищо повече, тя се почувствува успокоена; впрочем и малко разочарована. Новата покана на дон Алфонсо я беше изпълнила с ново очакване, с известно притеснение, което не й бе неприятно. Ала случката сега — неговата дръзка, необуздана, властна повеля — тя бе почувствувала като удар. Тук нямаше вече и следа от куртоазия. Този мъж искаше да я прегръща, да я целува с дръзката си, обръсната уста, да спи с нея. И той не молеше, а й заповядваше: Sic volo!
Често пъти в Севиля мюсюлмански рицари и поети бяха водили галантни разговори с Рахел; ала щом думите им дръзваха да добият двусмислен оттенък, Рахел ставаше плаха и затворена. Смутено и с неудоволствие бе слушала тя и когато дамите бъбреха помежду си за изкуствата на любовта и насладата; дори с приятелката си Лейла бе говорила за тия неща само с намеци. Друго бе, когато в стиховете на поетите се описваше как мъже и жени са изгубвали разсъдъка си от любовен копнеж или когато разказвачи на приказки със затворени очи и с възторжено изражение на лицата си разказваха за тия неща; тогава Рахел беше виждала мислено пламенни образи и те я бяха смущавали.
Християнските рицари също говореха много за любовта, за „любовното служене“. Ала това бяха безсъдържателни, надути слова, куртоазия, а в стиховете им имаше нещо сковано, замръзнало, неистинско. Вярно бе, че понякога тя се опитваше да си представи какво ли би станало, ако някой от тия благородници, облечени в железни доспехи или тежък брокат, захвърли одеждите си и прегърне една жена. Тия образи на въображението спираха дъха и, но почти веднага след това всичко й изглеждаше смешно и смешното поглъщаше щекотливото и двусмисленото.
И ето сега тоя крал. Тя виждаше неговата гола, обръсната уста, заобиколена от червеникаворуса брада, виждаше светлите му очи, в които пламтеше необуздано желание. Чуваше как той каза тихо и при все това тъй, че да проехти като гръмотевица в ушите и в сърцето и: „Аз искам!“ Не беше страхлива, ала гласът му й беше вдъхнал страх. И не само страх. Тоя глас я пронизваше цяла. Той заповядваше и това бе неговата куртоазия, и макар да не бе нито нежна, нито благородна, тая куртоазия все пак бе твърде мъжествена и съвсем не смешна.
И ето, сега той й бе заповядал: „Обичай ме!“ и тя бе разтърсена до самата сърцевина на сърцето си. Тя бе като третия брат от приказката, който стоеше пред пещерата и не знаеше дали да напусне сигурния, светъл ден и да влезе в тъмнозлатистия полумрак; в пещерата е повелителят на всички добри духове, но там е и смъртта, унищожителката на всичко, и кого ли ще срещне третият брат там?
Баща й, със спокойно изражение на лицето, яздеше до нея. Колко е хубаво, че имаше баща си. Думите на краля изискваха тя да промени за втори път из основи своя живот. Този, който трябваше да реши, беше баща й. Неговата осезаема близост, ласкавият му, внимателен поглед й вдъхваха сигурност.
Ала самият дон Йеуда въпреки спокойствието, изписано на лицето му, се намираше сред водовъртеж от противоречиви мисли и чувства.
Рахел, своята Рахел, своята дъщеря, нежната, умната Рахел, която приличаше на цвете, трябваше да принесе той в жертва на тоя човек!
Дон Йеуда бе израсъл в мюсюлманска земя, гдето обичаят и законът позволяваха на мъжа да има повече от една жена. Наложницата се ползуваше с много права, наложницата на един знатен човек се ползуваше и с уважение. Но никому не би хрумнало дори, че човек с положението на търговеца Ибрахим би могъл да даде като наложница някому дъщеря си, пък дори и на емира.
Самият дон Йеуда никога не бе обичал друга жена освен майката на Рахел, която беше загинала при едно нещастие, една глупава случайност, наскоро след като беше родила сина им Аласар. Ала дон Йеуда бе ненаситен мъж, още докато тя беше жива, той бе имал и други жени, а след смъртта й — много; но той беше държал тия жени настрана от Рахел и Аласар. Беше се наслаждавал на танцьорки от Кайро и от Багдад, на паднали жени от Кадис, които бяха прочути с изкуството си в любовта; ала често след това бе изпитвал пресищане и винаги се беше измивал с текуща вода, преди да се яви пред чистото лице на дъщеря си. Не можеше да отдаде дъщеря си на тоя груб, червенокос варварин, за да я обладава.
Родът Ибн Езра се славеше, че бе сторил за благото на своя народ повече, отколкото който и да било друг род сред сефарадските евреи, и когато се отнасяше за благото на Израил, тия горди люде бяха преглъщали дори унижения. Но друго бе да унизиш себе си, друго — да унизиш дъщеря си.
Йеуда знаеше, че Алфонсо не търпи никакви възражения. Имаше само един-едничък избор: да му даде дъщеря си или да бяга. Да избяга много далеч, далеч от всички християнски земи; защото страстта на дон Алфонсо щеше да настигне него и детето му навсякъде из тия земи.
Трябваше да иде в някоя далечна източна мюсюлманска страна, гдето евреите все още живееха спокойно под закрилата на Саладин. Трябваше да вземе децата си и да побегне гол и бос, покрит само с дълговете си; защото всичко, което имаше, бе вложено в земите на Алфонсо. И тогава, окаян беглец, тъй както дойде при него раби Товия, той ще отиде в Касъреш-Шама при богатите и могъщи евреи от Кайро.
Но дори ако изтръгнеше гордостта от сърцето си и подготвеше цялата си душа да приеме разорението, нищетата и изгнанието, имаше ли право на това? Ако спаси детето си от позорното смешение, тогава гневът на Алфонсо ще се излее върху всички евреи. Евреите от Толедо не само не ще могат да помогнат на своите братя във Франкия, те не ще могат да помогнат и на себе си. Алфонсо ще прехвърли Саладиновия десятък на архиепископа и ще отнеме на алхамата нейните права. И ще казват: „Тоя мешумад, Йеуда, ни погуби.“ И ще казват: „Един Ибн Езра ни спаси, този Ибн Езра ни погуби.“
Какво да стори?
А Рахел чакаше. Той чувствуваше ясно, че девойката в носилката до него чакаше. В сърцето си той четеше молитвата на голямата беда: „О, Аллах, твоята помощ търся аз в нужда и отчаяние. Спаси ме от моята слабост и нерешителност! Помогни ми да преодолея собствената си страхливост и подлост! Спаси ме от човешкия гнет!“
Сетне каза:
— Трудно решение ни предстои да вземем, дъще. Трябва да се посъветвам сам със себе си, преди да говоря с тебе.
Рахел отвърна:
— Както заповядаш, татко.
А в себе си помисли:
„Добре ще бъде, ако решиш да отида, и ще бъде добре, ако решиш да остана.“
През ранните часове на нощта дон Йеуда седеше сам в своята библиотека и при меката светлина на лампата четеше светото писание.
Четеше историята за жертвоприношението на Исака. Бог бе извикал: „Авраам!“ и той бе отвърнал: „Ето ме!“ — и се беше приготвил да принесе в жертва едничкия си, възлюблен син.
Йеуда мислеше за това как все повече и повече се отчуждаваше от него синът му Аласар. С непреодолима сила го увличаше рицарският живот в кралския замък и той бе обърнал гръб на еврейските и арабски мъдрости и обичаи. Наистина останалите пажове караха него, младия евреин, да чувствува, че е натрапник; ала техният отпор, изглежда, само увеличаваше силното му желание да се изравни с тях, а в явното благоволение на краля той чувствуваше поддръжка.
Достатъчно бе, че тоя човек, Алфонсо, му отнемаше сина. Не биваше да отнема и дъщеря му. Йеуда не
