С побледнели устни Рахел запита:
— Да избягам от Алфонсо… аз?
— Но не — успокои я Йеуда. — Нали казах, че това е опасно. По-добре е да се укрие на сигурно място само детето.
В цялото тяло на Рахел имаше съпротива, когато тя произнесе:
— Да скрия детето от Алфонсо?
Предпазливо, мъчейки се да я успокои, Йеуда отговори:
— Твоят Алфонсо не знае, но той не е в състояние да закриля детето. Опасност не грози момчето само докато Алфонсо е тук, но Алфонсо потегля на война и не може да вземе детето със себе си. Никой не може да закриля детето тук, в Кастилия. Ти ще спасиш живота на нашия Имануил, ако се разделиш с него, докато трае войната.
И понеже тя мълчеше, продължи:
— Бих могъл да наредя укриването на детето, беда те питам, и след това да ти обясня защо е трябвало да стане така, и знам, че ти щеше да ме разбереш и да ми простиш. Но ти си от рода Ибн Езра. Не искам да скривам нищо от теб, не искам да те лишавам от отговорност. Моля те да обмислиш всичко добре, а след това ми кажи: „Тъй да стане“ или „Няма да стане тъй“.
С неописуема болка Рахел запита:
— Ти искаш да отстраниш детето от Кастилия? — И повтори: — Ти искаш да отстраниш Имануил от Кастилия?
Йеуда видя болката й, съжаление задави гръдта му, каза нежно, ала не можа да сподави лекото фъфлене.
— Не се страхувай, дъще моя Рахел. Имай доверие в мене. Ще наредя детето да бъде отнесено от опитен и надежден човек, най-надеждния, когото познавам, и най-верния. Никой освен тоя верен човек не ще знае къде е детето. Никой тук, в Толедо, не ще може да каже на краля къде е то. Ако те заплаши, ако поиска да изтръгне от тебе отговор, ще кажеш: „Не зная“ и това ще бъде истината.
И тъй като Рахел седеше безпомощна и посърнала, той каза още:
— Тъй детето не ще бъде заплашвано от нищо, а също и ти, моя Рахел. Единственият, когото ще грози опасност, съм аз. Искам да спася това момче, твоя син, моя внук. Когато войната отмине, когато в страната настъпи отново спокойствие, когато се успокои и Алфонсо, ще доведем Имануил обратно.
Дълго чака. Сетне рече:
— От теб, дъще моя, не искам да сториш каквото и да било. Ти дори не ще знаеш как е станало. Моля те само за едно: не казвай „не“. Нека всичко друго падне на моята глава.
За един кратък миг Рахел си представи какво означаваше готовността на баща и да приеме върху себе си гнева на Алфонсо. Знаеше колко страшен е той в своя гняв; твърде възможно бе да убие баща й в яростта си. И баща й бе готов да приеме всичко това, за да спаси Имануил. Спомни си още, че по някакви тайнствени причини той не си бе позволил радостта дори да види детето. Храбър човек бе той. Винаги подчиняваше чувствата си на големия разум, с който го бе дарил бог. Тя не можеше тъй. Не можеше да се довери дори на своите чувства. Та нима само до преди половин час не беше сигурна в своето щастие, запазена от всичко под наметалото на съдбата? А ето, сега я разтърсва страх за детето и за мъжа. Нямаше ли да изложи на опасност живота на Имануил, ако откажеше сега да го даде? А ако го дадеше, нямаше ли да изгуби любовта на мъжа? И внезапно тя чу така ясно, сякаш бяха изговорени тук и в същия тоя миг, думите на своята приятелка Лейла: „Бедничката, ти!“
Отчаяно се опитваше да събере в нещо цяло остатъците от блаженото спокойствие, което я бе окръжавало до преди малко. Раздялата с Имануил не ще продължи дълго. И Алфонсо трябваше да я разбере, Алфонсо и тя бяха едно.
След една безкрайно дълга минута тя каза:
— Нека стане тъй, както ти смяташ за правилно, татко мой.
Ала след това изгуби съзнание. Докато се суетеше около нея, за да я съвземе, Йеуда мислеше: „Тъй припадна тя и тогава, когато я увещавах да иде при тоя крал.“
Изпитваше безгранично съчувствие към припадналата и й завиждаше. Самият той бе лишен от милостта да намира убежище в такова безчувствие, трябваше да изпитва нещастието си докрай, в пълно съзнание.
Алфонсо пътуваше от Бургос към Толедо. Между тия, които го съпровождаха, бяха архиепископ дон Мартин, рицарят Бертран дьо Борн, оръженосецът Аласар.
Яздеха през една страна, която се стягаше за поход. Млади мъже бързаха по всички пътища към замъците на своите сеньори, навсякъде можеха да се видят малки групи въоръжени люде, потеглили вече на юг. Алфонсо и спътниците му ги оглеждаха вещо, между пълководците и техните бъдещи войници се разменяха бодри възгласи и шеги.
Кралят бе весел като млад жребец. Радваше се на войната, радваше се, че ще види отново момченцето си, милия си незаконен син Санчо, малкия граф на Олмедо. Изпитваше към детето радостна, силна, бащинска любов и малкият Санчо трябваше да почувствува тая любов. Самият той бе израсъл без баща; тригодишен бе станал крал и никой не се бе осмелявал сериозно да мъмри момчето, което бе крал. Нямаше да допусне синът му да се превърне в мамино детенце, той трябваше да чувствува десницата на баща си. Щом се завърне, ще вземе сина си в свои ръце. Веднага, още първия ден, ще нареди Санчо да бъде кръстен. Рахел ще го разбере. Ще приобщи към тая благодат и нея, ако се наложи дори със строгост, и тя ще му бъде признателна.
Пристигнал в Толедо, той се изми, преоблече се, яхна отново коня си и отиде при Рахел.
„Алафия — мир на влизащия в този дом!“ — приветствува го надписът над портата на имението. Пред входа на дома го очакваше Рахел. Притисна я към себе си необуздано, гордо и нежно. Тя не чувствуваше нищо друго, овладя я буйната вълна на щастието, че той бе отново при нея. Влязоха в дома, Алфонсо бе обвил здраво с ръка раменете й. Пусна я, притегли я пред себе си, огледа я от главата до нозете усмихнат, щастлив.
Сетне каза:
— А сега — при малкия Санчо.
Рахел отговори:
— Той не е тук.
Алфонсо отстъпи една съвсем малка крачка назад, не разбираше нищо, взираше се в нея, почти оглупял от изненада. Запита:
— Че къде е?
Отвратително подозрение се зароди в ума му. Да не би детето да беше в кастильото?
Тя събра цялата си смелост и храбро каза истината:
— Не зная.
Очите му заблестяха от тъй добре познатия й гняв.
— Не знаеш къде е детето ми? — запита той тихо, яростно.
Рахел каза:
— В безопасност е. Нашият син е на сигурно място — това е всичко, което зная. Баща ми го е приютил на сигурно място.
Алфонсо хвана ръката й толкова грубо, че тя не можа да сподави един лек вик от болка; Сграбчи я за раменете, разтърси я. Приближи лице съвсем близо до нейното, изсипа върху нея гневните думи:
— Ти си предоставила моя син Санчо на баща си? Той, това старо псе, е нарушил своята свята клетва й ти си позволила това? И дори си му помогнала, а?
Рахел произнесе с усилие:
— Не съм помагала и не съм дала на баща си детето. Но зная и ти го казвам: баща ми е прав.
Порой отвратителни и обидни думи от посланието на папата против евреите, от изпълнените с ненавист духовнически проповеди заля мозъка на Алфонсо: адски изчадия, пратеници на сатаната. Ръката му несъзнателно се сви в пестник, за да я удари.
Тогава я погледна.
Бе отдръпнала назад гръдта и главата си, бе вдигнала една ръка за защита, не от уплаха. От
