Изправи се — цял разломен. Направи опит да отклони мислите си. Извади хрониката, за да продължи да работи по нея: голям куп изписани пергаменти. Зачете един от листовете, сетне друг. Ах, написаното с толкова любов и усърдие бе станало пусто и бездушно; в събитията, събрани от него с толкова труд и усилия, не можеше да се намери никакъв смисъл. Как коренно погрешно бе описал Алфонсо! И каква нечувана дързост от страна на един човек, който не може да познае ясно дори най-близките около себе си, да иска да посочи божия пръст в големите събития!
Извади една книга, която току-що беше получил и която бе предизвикала голям шум във Франция. Озаглавена бе „L’arbre des batailles“ („Дървото на сраженията“), авторът й бе Оноре Боне, настоятел на манастира в Селоне, и разглеждаше смисъла на войната, нейните закони и обичаи.
Родриге зачете. Честен човек беше тоя настоятел от Селоне, с блага мисъл и твърда вяра. Позовавайки се на Светото писание, той обсъждаше и окончателно определяше бива ли да се водят сражения в празници, при какви случаи да се убива противникът и кога човек може да се задоволи с пленяването му, а също така и на колко да възлиза откупът, който християнинът биваше да взема от друг добър християнин.
Не оставяше нито един въпрос нерешен тоя приор Боне. Храбро се справяше и с най-трудните проблеми и ги разрешаваше просто, повърхностно и трезво.
Ето например отговора му на въпроса на ония, които се съмняваха дали божите закони по начало не забраняват войната. „Много прости люде — обясняваше приорът от Селоне — смятат, че войната трябва да се отрече, защото през нея по необходимост се върши много зло, а бог е забранил да се върши зло. Казвам ви, това е глупост. Войната не е зло, а добро и право дело; защото войната цели само да превърне неправдата в правда, неспокойствието в покой, точно както предписва светото писание. И ако през войната стават много злини, това не произлиза от същността на войната, а от неправилното и водене от отделни люде; например един воин взима някоя жена и упражнява насилие над нея или пък опожарява църква. Подобни неща не са присъщи по необходимост на войната, а само на неправилното й водене от отделни люде. По същия начин е поставен и въпросът с правосъдието, съгласно чиято същност съдията трябва да съди разумно, доколкото е осведомен за фактите. Но ако някой съдия съди несправедливо, нима имаме право да кажем поради това: справедливостта сама по себе си е зло? Разбира се, не. Злото не произлиза от същността на справедливостта, а от неправилното и приложение, от лошото тълкуване и от неспособния съдия.“
Каноникът въздъхна. Намерил му бе леснината тоя приор Боне. Ученият Родриге знаеше, че не всички бяха се примирили тъй бързо с тоя проблем. През време на ранното християнство например, сектата на монтанистите бе обявила военната служба за несъвместима с изповядването на християнската вяра. Каноникът разтвори съчиненията на монтаниста Тертулиян: „Християнинът не бива да става войник — казваше се там, — а ако някой войник стане християнин, най-добре ще стори да напусне службата си.“ Много такива примери имаше.
Когато трябвало да се запише в наборните списъци, младият Максимилиян заявил на проконсула: „Не мога да служа, не мога да върша зло, аз съм християнин.“ Храбрият, изпитан в много битки войник Типазий отказал да служи във войската, след като приел християнството. Казал на своя центурион: „Аз съм християнин, не мога да се сражавам повече под твоя заповед.“ А тук, в Испания, центурионът Марцел хвърлил меча си на земята пред бойните знаци на своя легион и заявил: „Няма да служа повече на императора. От днес нататък ще служа на Исуса Христа, на вечния цар.“ И църквата бе причислила Максимилиян и Марцел към своите светци.
По-късно наистина, по времето на император Константин, Арлският събор бе отлъчил от църквата ония, които отказваха да служат войници.
Остроумният, изкусителен, опасен Абелар бе събрал в „Да и не“ всичко, което Светото писание казваше „за“ и „против“ войната, и предоставяше на читателя да си прави изводите. Но кой беше достатъчно мъдър, за да се оправи? Как можеше човек да следва заветите от проповедта на планината, как можеше да не се противопоставя на злото — и въпреки това да води война? Как да обича врага си — и да го убие? Как можеше да се съгласува призивът към кръстоносен поход с учението на Спасителя: „Който вади нож, от нож умира“?
Мислите на Родриге се объркаха, страниците на книгите, които четеше, му се струваха все по-големи и по-големи, буквите се разляха. Превърнаха се в лицето на дон Алфонсо. „Vultu vivax“ — да, в това отношение беше прав. Беше видял как, щом бе започнал да говори мюсюлманският принц, зад властническата маска на Алфонсо бе пламнал буен огън, как искрите му бяха пробили маската, как я беше пробил целият пламък, как най-сетне лицето напълно се обезобрази от израза на насилието, от жаждата да оскърбява, да удря, да разрушава. Ужас обхващаше каноника само като си спомнеше за това лице.
Ала от ужаса за него се породи самооправданието. Във всички решителни минути у тоя човек взимаше връх Насилническото начало. Никой не можеше да му се противопостави. Неразрешима задача бе възложил бог на Родриге, натоварвайки го да напътствува към истината тоя крал.
Но той нямаше право да прикрива собствената си вина и слабост с подобни софизми. И сега дори нямаше право да каже, че всичко е изгубено. Така или иначе, нему бе възложено да вразумява Алфонсо — трябваше да предостави на бога дали ще му дари успех в това начинание, или не. Трябваше да иде при Алфонсо, още днес, още сега. Защото, след като бе предизвикал тъй халифа, кралят без съмнение щеше да замине веднага на юг.
Отиде в замъка.
Намери там един весел, благоразположен Алфонсо. Откак бе пропъдил толкова царствено мюсюлманския принц, кралят се чувствуваше облекчен и свободен. Беше послушал вътрешния си глас, свършило се бе с досадното чакане, тъй желаната от него война бе настъпила. Изпълваше го царствено ведра увереност.
Наистина смущаваха го донейде угрижените лица на съветниците; напомняха му за лицата на неговите възпитатели, когато не бяха одобрявали поведението на кралския младенец Алфонсо, а не смееха да го смъмрят. А ето, и приятелят му Родриге, който идваше сега, очевидно също не бе съгласен с отговора, даден от него на халифа.
Но може би бе добре, че Родриге идваше тъкмо сега. Невъзможно беше да се избегне това обяснение; всъщност Алфонсо отдавна трябваше да говори със своя бащински настроен приятел и за станалото в Галиана и едва ли би се намерило по-благоприятно време да му обясни всичко и да се оправдае, отколкото сега, когато се чувствуваше тъй щастлив и облекчен.
И така, взел бързо решението си, той му разказа без много уводи и разкрасяване какво беше станало между него, Рахел и баща й; каза му, че евреинът взел детето, преди той да успее да го кръсти.
Навлякох върху себе си грях, приятелю и татко мой — каза Алфонсо, — но, признавам ти го открито, той не ме гнети много. Утре потеглям на кръстоносен поход и не след дълго ще се завърна невинен и очистен от всеки грях. И тогава не само ще кръстя детето си, а ще поведа по пътя на божията благодат и Рахел. След победата ще бъда силен, зная го.
Родриге се бе опасявал, че детето е още в Галиана, в непрекъсната близост с баща си, и че той все още го лишава от благодатта на кръщението. Отдъхна си облекчено, когато разбра, че не е така. Пък и кралят явно не съзнаваше размера на своята вина и Родриге си спомни дълбокомислените, опасни думи на Абелар: Non est peccatum nisi contra conscientiam — не е виновен оня, който не съзнава вината си. И отново, неволно; той влезе в положението на краля и го разбра.
Ала ако разказът на Алфонсо облекчи тревогата на каноника относно Галиана, толкова повече разпали гнева му лекомислието, с което Алфонсо говореше за предстоящата война. Тоя крал, когото господ беше надарил с бистър ум, се преструваше на сляп, говореше тъй, сякаш бе положителен в своята бърза, сигурна победа, не искаше да признае в каква огромна опасност беше тласнал страната. Каноникът се нахвърли срещу него с необичайна суровост и строгост:
— Самозалъгваш се, крал Алфонсо. Тая война не ще те очисти от никакъв грях. Тя не е свещена война. С престъпната си раздразнителност и високомерие ти я опорочи още от самото начало.
Алфонсо погледна хилавото тяло на свещенослужителя, белите му, нежни ръце, които никога не бяха изтегляли меч, никога не бяха опъвали лък. Ала скрит зад бронята на своята властническа самоувереност, той беше по-скоро удивен, отколкото разгневен на възбудения Родриге.
— Ти си далеч от военните и рицарските дела, отче — отвърна приветливо той и съзнавайки
