собственото си превъзходство, любезно го поучи: — Виждаш ли, не можех да оставя обрязаният да се подиграва с мен в собствения ми замък. Вътрешният глас ми заповяда да го поставя намясто.
— Вътрешният ти глас! — отвърна тихо, но ядно каноникът. Дръзката самоувереност на краля най-сетне беше пробудила у него онова яростно негодувание, заради чиято липса дон Мартин толкова често го бе укорявал. — Вътрешен глас! Всеки път, когато отпуснеш юздите на престъпното си високомерие, позоваваш се на вътрешния си глас. Разтвори очи и виж какво стори. Халифът ти даде да разбереш, че не иска да се намесва във войната. Подаде ти ръка, а ти плю в нея. Сам призова в страната си войските от Африка, безбройни като песъчинките на морето — и го стори от чиста суетност и дързост. Призова в страната четиримата конници на апокалипсиса. Постъпи тъй, сякаш кръстоносният поход не е нищо повече от рицарско състезание или турнир. Едва сключи договора си с Арагон, и го наруши. Докара цяла Испания до самия ръб на бездната!
Сухият мъж стоеше заплашително изправен с целия си ръст, инак спокойните му очи гледаха Алфонсо яростно и в тях се четеше обвинение.
Благочестивият гняв на свещенослужителя смути краля. Ала достатъчно му бе само да си поеме дъх и той отново намери закрила зад бронята на своята самоувереност. Ведрите му очи издържаха гневния поглед на свещенослужителя. Усмихна се, засмя се със силен, грозен смях. Насмешливо каза:
— Къде остана твоето упование в бога, божи служителю? Стотици години вече неверниците имат надмощие и въпреки това бог ни е връщал все повече и повече от нашите земи. Говориш тъй, сякаш сме стадо овце. На юг аз разполагам с верните си крепости, разполагам с калатравските си рицари. Близо четиридесет хиляди рицари имам аз, без да слагам в сметката Арагон. Или искаш да ми забраниш да проявя смелостта, която са проявявали дедите ми? Искаш да се прикривам зад лъжи и хитрости, вместо да се уповавам на верния си меч?
Застанал бе дръзко, безразсъдно, рицарствено и зад лицето му каноникът видя образа на Бертран, който пееше яростните си песни.
— Не богохулствувай! — извика му каноникът. — Ти не си рицар, тръгнал да търси приключения, ти си крал на Кастилия. Крепостите ти! Сигурен ли си, че ще устоят на стенобитните машини на халифа? Четиридесет хиляди рицари! Казвам ти, по-голямата част от тях ще бъдат избити от мюсюлманските орди. Опустошения, пожари и кланета очакват цялата ти страна. Разгром я очаква. И виновен за това си ти. Бъди благодарен на бога, ако ти остави твоя Толедо.
Пророческата ярост на свещенослужителя уплаши Алфонсо. Той замълча. Родриге обаче не спираше:
— Верният ти меч! Не забравяй, че бог е онзи, който Вдава меча на кралете. Държиш се, като че си господар над мира и войната. Не забравяй, че тая война може да бъде провъзгласена и позволена само като божия война. В тая война ти не си нищо повече от последния слуга в обоза ти: раб божи.
Алфонсо бе успял да се отърси от неприятното чувство. С предишната си студена, лекомислена надменност той отговори:
— И не забравяй, божи служителю, че господ е отдал на мен като ленно владение кралството Кастилия и Толедо. Бог е моят сюзерен. Аз не съм негов роб, а васал.
Кралят не издържаше вече в Толедо. Угрижените лица на неговите сановници и гневно благочестивите приказки на дон Родриге развалиха цялата му радост от неговото рицарско поведение спрямо халифа. Реши още на следния ден да потегли на юг. Рицарите от неговите ордени в крепостите Калатрава и Аларкос щяха да разберат и да оценят по-добре постъпката му.
Последната нощ преди заминаването си прекара в Галиана. Беше извънредно весел, много милостив, не упрекваше в нищо Рахел. Крачеше гордо насам-нататък пред нея и й се хвалеше с отговора си до халифа.
Протегна се, изпъна ръце.
— Дълго безделничих — каза той, — но не съм ръждясал. Сега най-сетне ще видиш кой е твоят Алфонсо. Кратък и славен ще бъде походът, чувствувам го още отсега. Само не отивай в Толедо, моя Рахел. Остани тук, в Ла Галиана, обещай ми това. Не ще стане нужда дълго да ме чакаш тук.
Рахел седеше полулегнала на дивана, подпряла глава на ръката си, гледаше го и слушаше как, докато сновеше нагоре-надолу пред нея, изброяваше делата, които възнамеряваше да извърши.
— Впрочем много е вероятно — казваше сега той, — още преди да се върна тук, да те замоля да дойдеш при мен в Севиля. Ще трябва да ме поразведеш из родния си град. И да си избереш, от плячката ми, каквото най-много ти хареса.
Тя отпусна ръката, на която беше подпряла глава, надигна се малко, изтръпнала от неговите слова. Без дори да помисли, той жестоко рисуваше пред нея картината на родния й град, който възнамеряваше да смаже и унищожи, за да я заведе след това над развалините му.
— Освен това победата ми ще ти докаже — продължи весело той — чий бог е истинският. Моля те, не отговаряй, не спори днес. Това е празничен ден, трябва да го прекараме заедно, ти трябва да споделиш моята радост.
Сега тя беше извърнала изцяло към него големите си синкавосиви очи; изразителното лице, цялата й поза говореха за изумление, съпротива, отчужденост.
Той замлъкна, почувствува невидимата стена, която се беше издигнала, за да ги раздели. Зад мълчанието на Рахел сякаш отдалеч прозвуча обвинението на Родриге. От яростно връхлитащ пълководец той се превърна в човек, готов великодушно да прости.
— Но не мисли — заговори й той весело, — че твоят Алфонсо ще бъде жесток към победените. Моите нова поданици ще имат благ господар. Няма да им преча да почитат своя Аллах и своя Мохамед.
Хрумна му нещо още по-великодушно:
— А хиляда от мюсюлманските рицари, които пленя, ще освободя без откуп… Ще предоставя на Аласар да ми ги избере, това ще му достави радост. И ще ги допусна с почести да участвуват в големия турнир, който ще устроя след победата.
Рахел неволно се поддаде на неговите вихрени, прани мечти. Такъв си бе той — безумно смел човек, мислеше само за победата и никога за опасността, много млад, истински рицар, воин, крал. Тя го обичаше. Благодарна му бе, че споделяше с нея последната нощ преди своя поход.
Всичко бе както по-рано. Вечеряха извънредно весело. Обикновено умерен, този път той пи малко повече.
Пя — нещо, което инак правеше само когато бе сам. Пя бойни песни. Изпя песента на Бертран.
— Жалко, че не поиска да видиш приятеля ми Бертран — каза сетне Алфонсо. — Славен рицар е той, най-добрият, когото познавам.
След вечеря тя се оттегли, както бе правила винаги Все още не искаше да се разсъблича пред очите му. Сетне той отиде при нея и всичко беше пак както в началото — преливане един в друг, удовлетворяване, блаженство.
Сетне уморени, щастливи, побъбриха още малко. Той, но сега вече не заповеднически, а по-скоро умолително, каза още веднъж:
— Остани през отсъствието ми тук, в Галиана. Ходи при баща си, колкото искаш, но не се мести при него, в кастильото. Живей тук. Тук е твоят дом, нашият дом. Hodie et eras et in saecula saeculorum — прибави богохулно той.
Усмихната, почти заспивайки вече, тя повтори:
— Тук е моят дом, нашият дом, in saecula saecu lorum.
Помисли си още:
„Като заспя, той ще си иде. Жалко, че винаги исках от него това! Но сутринта ще закусвам с него. И после той ще възседне коня си и ще потегли на своята война. И ще се наведе още веднъж към мен от коня
