Бертран от своя страна рече весело и вещо:
— Тая битка ще ти струва много мъртъвци, господарю, но още повече на неверниците.
Когато Алфонсо заговори за своя план на по-младите благородници, те отначало се удивиха, дори смутиха, но след това планът ги въодушеви. Кралят не пожела да посвети по-старите военачалници в намеренията си.
Доня Леонор бе останала в Бургос по-дълго, отколкото беше възнамерявала. Оттам бе по-лесно да въздействува на грандовете от Северна Кастилия и на арагонските съветници да изпратят колкото може по-бързо необходимата помощ на Алфонсо. Изгаряше от нетърпение той да започне по-скоро своя поход. Откак бе осъзнала колко дълбоко бе впила зъби в него похотливата треска към еврейката, подозренията й никога не се бяха разнесли напълно. Само войната можеше да излекува Алфонсо докрай от тая адска болест.
Сетне дойде вестта — сам той радостно й я беше изпратил — за това как смело бе пропъдил дръзкия мюсюлмански принц при неговия халиф. Първото нещо, което изпита, бе необуздана радост. Сега вече войната най-сетне беше настъпила. Тутакси след това тя бе осъзнала огромната опасност, която неминуемо щеше да произлезе от Алфонсовата смелост.
„Поражение — си беше помислила тя, — сега ще има поражение. Може би то не ще бъде
Беше потеглила веднага за Толедо. „Иди в Толедо!“ — й бе заповядала майка и. Престъпното лекомислие, с което Алфонсо бе предизвикал мюсюлманските посланици, я беше накарало само да го обикне още повече. И непрекъснато пламенният й копнеж към Алфонсо се примесваше с онова мълчаливо, мрачно ликуване: „Сега идва поражението. Сега вече с другата се свършва. Actum est de еа — сега вече идва нейният край!“
Тъй като не завари краля в Толедо, тя си намери предлог да го последва на юг. Дон Педро, който съгласно установения план бе навлязъл в земите на Валенсия и не искаше да се откаже от похода си към столицата Валенсия, не бързаше да изпрати на дон Алфонсо подкрепление преди договорно установения срок. Ала тя беше успяла да обвърже дон Педро с обещание; преди да изтекат шест седмици, той щеше да изпрати десет хиляди души, а осемстотин още сега, за да покаже добрата си воля. Замина лично за Калатрава, за да съобщи на Алфонсо тази радостна вест.
Той я пресрещна, поздрави я. Леонор не прикри буйната си радост, че го вижда. Тук, сред своите рицари, в суровата атмосфера на крепостта Калатрава, той бе напълно онзи Алфонсо, когото тя желаеше.
Сияеща му разказа как бе склонила упорствуващия дон Педро да изпрати подкрепления още през следните седмици. Алфонсо сърдечно й благодари. Премълча пред нея, че вестта й съвсем не му бе приятна. Намерението му да даде на халифа открита битка се бе затвърдило. Ако се разчуеше, че арагонските подкрепления се очакват в толкова близко бъдеще, неговите съветници и военачалници щяха да се възпротивят още по-енергично на плана му.
Възрастният магистър на ордена Нуньо Перес и дон Манрике де Лара посетиха доня Леонор. При все че кралят не бе говорил много, за плана му вече се беше разчуло и по-предпазливите измежду неговите приятели бяха твърде угрижени. Старите сановници изложиха пред доня Леонор колко опасно е това начинание и колко е важно да се изчакат арагонските войски. Замолиха кралицата да внуши на дон Алфонсо да се откаже от намерението си.
Доня Леонор се изплаши. Нищо не разбираше от стратегия, нищо не искаше и да знае, между нея и Алфонсо съществуваше мълчаливо споразумение, че тя ще участвува в държавническите дела, но не и във воденето на войната. Тоя път обаче — тя разбираше — съществуванието на Кастилия бе поставено на карта. Спомни си как навремето Алфонсо бе нападнал Севиля въпреки предупрежденията на своите съветници, предчувствуваше, знаеше, че сегашното му безумно смело намерение е сериозно. Разумът й подсказваше, че трябва да говори с Алфонсо. Ала тъкмо сега тя не искаше да му става неприятна, не искаше да му досажда с омразни съвети. И освен това дълбоко в гръдта й отново прозвуча онзи шепот, който я караше да изтръпва приятно: „Поражение.“
Отвърна на угрижените благородници любезно и при все това с цялото си царствено достойнство: че не разбира нищо от стратегия, че през всичките тия години никога не е говорила с Алфонсо по подобни въпроси, че се възхищава от неговия военен гений и че зле би подхождало на кастилската кралица да смущава със страхливи съмнения царствената смелост и благочестивата увереност на своя съпруг.
Остана в крепостта два дни и две нощи. Бяха й приготвили набързо едно разкошно жилище; защото не беше благоприлично да спи под един покрив с Алфонсо. Кръстоносците — тъй предписваше обичаят — се въздържаха от общение с жени. Но малцина рицари гледаха сериозно на тоя обичай и Леонор се беше надявала, че след като вечерят, Алфонсо ще остане при нея. Той обаче най-сърдечно й пожела „лека нощ“, целуна я по челото и си отиде. Тъй постъпи и втората вечер.
Когато тя потегли назад на кон, Алфонсо я изпрати на около час път.
След като се разделиха, тя едва-едва отговаряше на брътвежите на своите спътници. И скоро, макар да умееше да язди добре, заповяда да докарат носилката й.
Седеше в носилката, затворила очи. Алфонсо бе овладян изцяло от войната, а и не бе в природата му да се впуска в бързи, случайни любовни истории. Тя не биваше да се чувствува пренебрегната. И положително не споменът за еврейката го бе накарал да страни от нея.
В Толедо мисълта за еврейката я бе занимавала много. Там съперницата й бе в непосредствена близост, трябваше да мисли за нея. Стоеше си, смело и глупаво, там долу, в своето имение, намираше се изцяло във властта на Леонор, както градът и всичко около него. Леонор трябваше само да посегне. По-рано тя не го беше мислила, чувствувала го бе; сега, в носилката, на път към Толедо, го мислеше. И сега, в носилката, неволно се опитваше да си припомни ясно своята съперница — лицето, снагата, движенията й. Представи си как ли би изглеждала Рахел разсъблечена. Сравни се с нея. Тя, Леонор, се беше запазила добре. Дори и благородната дама Елинор го беше признала — а нейните преценки бяха точни и злъчни. Едва ли това, че другата бе излязла десет или дванадесет години по-късно от утробата на майка си, бе откъснало Алфонсо от Леонор, за да го привърже към нея. Не, то се дължеше на магия, то беше треска, лоша болест. И щом дойде изцяло на себе си след своята голяма битка, независимо от това дали тя ще му донесе победа или поражение, Алфонсо ще е забравил другата. Леонор щеше да излезе последна глупачка, ако бе позволила на старите сановници да я склонят да разубеди Алфонсо от неговата битка.
Тя не беше глупачка. Умна бе, млада бе, хубава бе; уверена беше в успеха си.
Пристигна вест, че мюсюлманските войски напредват към североизток в три колони. Алфонсо не можеше да чака повече, трябваше да разкрие пред своите съветници и военачалници плана си.
Свика военен съвет. Въодушевено изложи своя план. Ще напредне срещу мюсюлманите и ще ги пресрещне в равнината Аройос. Там, между дълбоките процепи, издълбани от пресъхналите сега планински потоци, той бе водил битката, която му бе донесла първия голям успех и крепостта Аларкос. Никой в Испания не познаваше по-добре от него тая местност. С дръзки, убедителни думи описа как ще принуди халифа да заеме по-ниската част на постепенно спускащата се равнина, как ще притисне голяма част от вражата войска, тъкмо защото е тъй многобройна, сред храсталаците и в гората. Той не се съмнявал в победата. А сетне цял южен Андалус бил открит пред тях — Кордова, Севиля, Гранада; и едва започнала, войната щяла да свърши.
По-младите сеньори одобриха плана с въодушевление.
Но старият дон Манрике почтително и настойчиво предупреди. Да се влезе в открит бой с противник, който разполага с тъй голямо числено превъзходство, било повече от рисковано. Не се ли извоюва решителна победа, Толедо ще бъде изгубен. Вещият във военните дела барон Вивар подкрепи дон Манрике.
— Твое величество — каза той — с много усилия и изкуство превърна Калатрава и Аларкос в най- силните крепости на Полуострова. Под закрилата на техните стени ние спокойно можем да изчакаме
