си, и там гдето пътят свива, ще се извърне към мен да ме види.“
Лежеше със затворени очи, не мислеше вече нищо, заспа.
След като тя заспа, Алфонсо остана при нея още малко. Сетне се изправи, протегна се, прозина се. Наметна се с халат. Погледна към жената, която лежеше със затворени очи и с лека усмивка около устните. Оглеждаше я като нещо чуждо — като дърво или животно. Учудено поклати глава. Нима току-що, само до преди няколко минути, от нея не се беше излъчвало щастие, каквото никоя друга жена не бе в състояние да му даде? А сега изпитваше неловкост, нещо като смущение, че бе в една стая с нея и че оглежда голата, спяща жена. Духом той беше вече в Калатрава, при своите рицари.
Преди да спи с нея, беше възнамерявал още в ранни зори да иде на кон до Толедо, да облече доспехите си, истинските, които носеше на бойното поле, да се върне в Галиана и да се сбогува с Рахел, стъкмен с тия дрехи и препасал верния си меч Fulmen Dei. Отказа се.
На следната сутрин тя го чакаше да се сбогуват. Беше щастлива, изпълнена с неговата увереност, че всичко ще завърши благополучно.
Представяше си как ще протече сутринта. Той ще закуси с нея в домашно облекло. Сетне ще сложи доспехите си. И ще потегли, и тя ще изживее голямата, блажена минута, която разкъсва сърцето и за която се говори в песните: потегляйки, любимият се навежда от коня си, целува я, махва й с ръка.
Чакаше — отначало щастливо, сетне с лека уплаха, сетне все по-тревожно.
Накрая запита за дон Алфонсо.
— Нашият господар, кралят, замина още преди няколко часа — отвърна градинарят Белардо.
Четвърта глава
Халифът Якуб Алмансур не бе вече млад, боледуваше, на драго сърце би прекарал последните си години в мир и беше сметнал за свой дълг да припомни на кастилския крал за договорите. Все пак, осведомен добре за нрава на краля, той от самото начало не беше хранил големи надежди посланието му да даде резултат. Толкова глупав и дързък отговор обаче не бе очаквал. Наглостта на необрязания се стори на тоя дълбоко вярващ човек както повеля на Аллаха да извади още веднъж преди края си своя меч, да накаже неправоверните и да разпространи исляма.
Най-напред той заповяда да направят от писмото на Алфонсо десет хиляди преписа и да го разгласят из цялото му просторно кралство. Моадите, арабите, кабилите — всички негови подвластни народи, трябваше да узнаят как унизително оскърбяваше християнският крал властелина на правоверните. Глашатаи четяха писмото по пазарищата и завършваха с думите от корана: „Тъп казва Аллах, всемогъщият: ще се обърна срещу тях и ще ги превърна в прах и пепел с войски, каквито те никога още не са виждали. Ще ги хвърля в най-дълбоката бездна и ще ги унищожа.“
В страните на целия западен ислям пламна религиозен фанатизъм. Дори и непокорните племена в Триполитания прекратиха враждата си с халифа, за да му помогнат в тая свещена война.
Силно ликуване обхвана мюсюлманския Андалус сега, когато бяха сигурни вече в помощта на халифа. При това той назначи за върховен военачалник над цялата войска един андалусец — изпитания пълководец Абдула Бен Сенанид.
През деветнадесетата седмица на 591-та година след бягството на Пророка, Якуб Алмансур напусна своя дворцов стан във Фес, за да се присъедини към войските, които бе струпал на южния бряг на пролива. Съпровождаха го неговият престолонаследник Сид Мохамед и още двама от синовете му, великият везир и четирима от тайните му съветници, а освен тях двама лични лекари, както и летописецът Ибн Яхя.
На двадесетия ден от месеца
И сега, когато халифът стъпи на андалуска земя, се състоя небивало зрелище. От незапомнени времена пред Кадис, в западната част на пролива, от водата се издигаше исполински стълб. Увенчаваше го огромна златна статуя, от много мили можеше да се види как Тя блести над морето; статуята представляваше мъж, протегнал дясната си ръка към пролива, ръката държеше ключ. Римляни и готи бяха нарекли тоя паметник „Херкулесовите стълбове“, мюсюлманите го наричаха „на Кадис“; хилядолетия наред людете се бяха бояли от тая страшна, блестяща статуя, бяха я щадили; сега халифът издаде заповед да я разрушат. Плахо, затаили дъх, десетките хиляди воини гледаха как бяха нанесени първите удари. Златният, страшният не оказа съпротива. Той се срина и всички с неописуемо ликуване закрещяха: „Аллах е велик и Мохамед е неговият пророк!“
Халифът потегли към Севиля. За да почете тоя град, Който неправоверният крал въпреки примирието заплашваше тъй безсрамно, Якуб Алмансур бе отпуснал средства да се построи минаре на неговата главна Джамия. Проекта бе изготвил прославеният строител Джабир. Това минаре трябваше да изобразява алегорично победата на исляма над неправоверните. Халифът бе заповядал в кулата да се вградят всички статуи и барелефи от времето на римляните и готите, които още можеха да се намерят в страната. Освен това за минарето щеше да се използува както златото от върха на поваления „кадиски идол“, тъй и златото и среброто на всички църковни вещи, които халифът щеше да вземе в плячка през тая война.
Сам той, Якуб Алмансур, положи основния камък на минарето. И както безброй хиляди бяха ликували при падането на златната статуя, тъй ликуваха сега безброй хиляди, когато се поставяха основите на кулата, която щеше да се издига към небето на невиждана досега височина и с невиждана досега красота, за слава на Аллаха.
Дон Алфонсо се чувствуваше щастлив в Калатрава. Тук цареше суетно Ликува не, задето той бе дал заслужен отговор на безсрамния халиф, и всички необуздано се радваха на войната. Духовническата същност на рицарския орден бе отстъпила мястото си на войнствената. Рицарите славеха Бертран дьо Борн като свой велик събрат и приятел. „A lor, a lor — удряй, бий!“ — звучеше гръмко в мечтите им.
Между Алфонсо и архиепископа се възстанови предишната весела дружба. Силно огорчение бе изпитвал смелият свещенослужител, загдето не можеше да каже на Алфонсо своето справедливо, християнско, рицарско мнение за любовната му история с еврейката. Сега му откри с някогашната си прямота:
— Твоят тъст от Англия умря тъкмо навреме. Защото — нека ти го кажа, скъпи мой синко и приятелю — нямаше да понасям повече кощунството в Галиана.
Щях да бъда принуден да искам от светия отец отлъчването ти от църквата, пък макар след това да бях умрял от мъка. Вече се готвех да пиша писмото. Сега всичко това е останало тъй далече зад нас, както езическото минало на дедите ни. Просто с очи се вижда как войната изтръгва от гърдите ти и последните остатъци от любовното ти опиянение.
И гръмогласно се засмя; Алфонсо му пригласяше със звънък, младежки, добродушен смях.
Разузнавачи докладваха за размерите на Мюсюлманската войска. Възлизала — твърдяха те — на петстотин пъти по хиляда воини. Носеха се много слухове и за страшни нови оръжия, които халифът докарал със себе си, за огромни обсадни кули, за оръдия, които могли да мятат надалеч грамадни скали, за гибелния гръцки огън. Рицарите оставаха непоколебими в своята самоувереност. Вярваха в непревземаемите си крепости, в своя Сантяго, в своя крал.
Алфонсо имаше смело хрумване. За всички бе ясно, че численото превъзходство на мюсюлманите налага да се ограничат с отбрана. Но нима това действително бе неизбежно? Защо да не се даде на врага битка в открито поле? Начинанието изглеждаше безразсъдно смело, ала точно затова би могло да има успех. А нима южно от Аларкос не се намираше тъкмо оная местност, равнината Аройос, чиито изгоди и недостатъци той познаваше по-добре от всеки друг? Защо да не спечели и втора битка при Аларкос?
Сподели намерението си с Бертран и архиепископа. Дон Мартин, който обикновено не бавеше много отговора си, втренчи поглед в него, разтворил уста. Сетне въодушевено извика:
— Древният народ на Израил е представлявал шепа хора в сравнение с безбройната сган ханаанци, мидианитяни, филистимляни и въпреки това ги е победил и изтрил от лицето на земята. Сигурно сам бог му е посочил бойни полета, тъй благоприятни както твоята равнина Аройос.
