побледнялото и мургаво лице го гледаха, по-разширени от когато и да било, нейните синкавосиви очи. В тях имаше удивление, ужас, разочарование, потресеност, гняв, скръб, любов; всичко, което устните й не казваха, което може би не бяха в състояние да произнесат, бе изразено с такава сила в очите и позата й, че той, който възприемаше света и хората само с погледа си, го разбра и почувствува против собствената си воля.
Отпусна ръка. Изпръхтя и това леко пръхтене прозвуча презрително, злобно.
— Значи тъй, вие, евреите, откраднахте детето ми — рече той. — Трябваше всъщност да го очаквам.
Изсмя се. Звънък, рязък, грозен смях, който се вряза като нож в мозъка на Рахел. Извърна се внезапно, напусна летния замък, отправи се назад към Толедо.
Заповяда да извикат Йеуда в замъка.
— И така, ти наруши клетвата си — заключи деловито той.
Йеуда отговори:
— Не съм, господарю. Тежко ми беше да удържа тая жестока клетва, но я удържах. Не направих евреин внука си, нека господ прости греха ми.
Алфонсо избухна:
— Ти си отвлякъл моя син, псе такова! Държиш го като заложник. Искаш да ме принудиш да отложа похода си, да пощадя твоите мюсюлмани. Куче! Предател! Ще заповядам да те обесят!
Йеуда тихо отвърна:
— Никой не държи сина ти като заложник, господарю. Детето е надеждно укрито от войната, от християните и от мюсюлманите, това е всичко. Опасност ще грози детето в Толедо, когато твое величество няма да бъде тук. Обмисли спокойно, господарю, и сам ще видиш, че е така. Сега детето се намира в сигурни ръце. Рахел не знае къде е. Това е жестоко за нея. И аз не зная точно къде е, и това е жестоко за мен.
С предишното си чувство за превъзходство и смирена дързост той додаде:
— Разбирам, че ти се иска да заповядаш да ме обесят. Но така ти ще затвориш завинаги устата, която един ден ще може да ти каже къде е синът ти.
И с почтителна фамилиарност завърши:
— Когато отмине войната и не съществува никаква опасност, ще върна детето. Можеш да бъдеш уверен в това, господарю. Още не съм виждал моя внук; бих искал да го видя преди смъртта си. А и Рахел едва ли би понесла загубата на детето.
Съзнанието за собствената безпомощност притисна гърлото на дон Алфонсо, задуши го. Неразривно свързан бе с евреина. Евреинът го държеше здраво в ръцете си.
Без да произнесе нито дума, с гневен, повелителен жест той му заповяда да си отиде.
Когато се успокои, каза си, че Йеуда не бе откраднал сина му само от злоба. Рахел не беше излъгала; явно бе, че наистина не знаеше къде е скрито детето и положително не го бе предала с леко сърце на Йеуда.
От ума му не излизаше нямо красноречивият образ на Рахел, нейното движение, изразяващо гняв, скръб, вопъл, любов. Обзет от детински гняв, той се опита да го прогони. Припомняше си движения и думи на Рахел, които някога бяха възбудили недоволството му — едно след друго, със злобна изчерпателност. Как неприятно й бе станало, когато я бе взел пред себе си на коня и бе галопирал заедно с нея. А и никога не бе проявила благосклонност към неговите кучета, неговите соколи. Право казват: „Проклет е оня, който не обича животните и когото животните не обичат.“ Не харесваше и не обичаше тя неговите рицарски добродетели, кралските му дарби, струваха й се по-скоро съмнителни. Мразеше войната. Тя бе от слабодушните, от страхливите, които само пречат на смелите да следват предначертания им от бога път. Тя бе по природа „Vilaine“, еврейка до мозъка на костите си. Лишила бе сина си от кръщение, от божия благодат, от спасение на душата.
Намери убежище в работата. Устрои преглед на войниците си, поведе преговори с барони, с военачалници. Яде и пи с архиепископа, с Бертран.
Настъпи вечер, нощ. Закопня за Рахел. Не за прегръдките й, не: закопня да се обясни с нея докрай. Да й каже право в чистото, невинно, прикрито лице какво мисли за нея, каква беше тя. Ала издържа с детинска упоритост и остана в замъка си, при все че това го измъчваше и разкъсваше.
Тъй премина и следният ден.
Но когато настъпи втората нощ, възседна коня си и се отправи към Галиана. Предаде коня на слугата, не изпрати никого да съобщи за пристигането му, тръгна пеш през градината. Изпита вътрешно задоволство, загдето бе наредил да се засипят цистерните на Раби Ханан. Злорадо забеляза, че стъклото на месузата липсваше.
Застана пред Рахел. Тя засия. Беше обмислил предварително всички злобни обидни неща, които искаше да й каже — на латински, а някои на арабски, за да бъде сигурен, че тя ще ги разбере. Не каза нищо, стоеше навъсен, мълчалив.
По-късно, в леглото, се нахвърли с яростна похот върху нея. Омразата, любовта, сладострастието се примесваха в него. Искаше тя да го почувствува. И тя наистина почувствува и това го зарадва.
В Толедо пристигна мюсюлманска делегация, за да връчи на кастилския крал послание от халифа. Според слуховете пратениците идваха да припомнят на краля за неговия договор със Севиля. Значи, предположенията, направени в Бургос, се бяха оказали правилни: халифът не бе склонен да се намесва във войната, стига Алфонсо да не нарушеше открито примирието със Севиля.
Дон Манрике де Лара и почти всички кралски съветници се радваха от сърце, че нямаше да стане нужда Кастилия и Арагон да мерят силите си с цялата мощ на халифа. Дори за каноника Родриге пристигането на тази делегация бе ярък лъч сред мрака на неговата печал. Достатъчно бе само дон Алфонсо да обуздае нрава си и да посрещне пратениците с известен такт. Тогава войната щеше да се ограничи само с битки и схватки с емирите от Кордова и Севиля, нямаше целият Полуостров да потъне в кръв и в нищета.
Но за самия крал пристигането на пратениците съвсем не беше желано. Той бе нетърпелив и раздразнен. Искаше да остави зад гърба си Толедо, мира. Искаше да остави зад гърба си и Галиана. Искаше най-сетне — най-сетне! — да почне своята война. А ето че обрязаните отново идваха да бръщолевят и преговарят. Ала достатъчно отстъпки беше направил той в Бургос, нямаше намерение да дава и сега унизителни уверения и на тоя Якуб Алмансур. Възнамеряваше да изпъди грубо пратениците или пък изобщо да не ги приема.
Архиепископът и Бертран подкрепяха неговото упорство. Ала дон Манрике беше обсъдил заедно с каноника всички благоприятни възможности, които разкриваше пристигането на тая делегация, и настойчиво обясни на краля, че благото на кралството и на целия християнски свят изисква той да вземе участие в играта на халифа и да отговори на предупреждението му с най-сериозни уверения. Ако упорствува, ако вместо да успокои предизвика и обиди Якуб Алмансур, ще Привлече войските на целия западен Ислям в Андалус, а с това предварително ще обрече военния план на неуспех и ще наруши договора от Бургос, който с клетва се бе задължил да спазва. Алфонсо отговаряше опърничаво, дълго се противи, едва след продължително уговаряне от страна на дон Манрике навъсено определи часа, когато щеше да приеме делегацията.
Мюсюлманските сановници, водени от принц Абул-Асбаг, родственик на халифа, се явиха извънредно пищно. Заобиколен от своите съветници и грандове, Алфонсо ги прие в голямата зала за аудиенции, окичена със стенни килими и знамена.
Размениха обичайните дълги встъпителни слова с известна церемониалност. Седнал царствено- небрежно на своя висок престол, Алфонсо слушаше тържествените формални брътвежи. Гледаше мрачното лице на архиепископа, присмехулното лице на Бертран, угриженото лице на дон Родриге. И очите му постоянно търсеха евреина, който скромно бе заел място в една от задните редици. Тоя Йеуда беше виновен, загдето той, Алфонсо, по-рано пръв между рицарите на християнския свят, бе изостанал днес плачевно зад Ричард Английски. С него, с Мелек Рик, мюсюлманките плашеха децата си; а нему, Алфонсо, навярно в резултат на някакви хитри попълзновения на Йеуда, мюсюлманите изпращаха посланик, за да го предупреждава. Съветниците му с техните жалки умувания го бяха склонили да изтърпи дрънканиците на тоя обрязан. Но нека не бъдат толкова сигурни в него — нито евреинът, нито старите му предпазливи сановници.
