Няма да заглушат те вътрешния му глас. Само в него ще се вслушва Алфонсо.
Водачът на делегацията, принц Абул-Абсаг, пристъпи напред, поклони се дълбоко, започна да излага посланието. Принцът бе възстар мъж, приятен на вид, синята мантия на пратеничеството му стоеше добре, спокойно и звучно се лееха от устата му арабските думи.
Повелителят на правоверните на Запада — заяви той — със загриженост чул за големите военни приготовления на негово величество краля на Кастилия. Халифът предполагал, че тия приготовления не могат да бъдат насочени срещу неговия васал, емира от Севиля, който се намирал под закрилата на сключеното примирие. Но за съжаление през последните години в християнските земи се разпространило порочното и безразсъдно учение, че ако накърнява интересите на християнските свещенослужители, договорът не обвързва християните. Християнски владетели от източните земи дръзко се възползували от това учение, това принудило султан Саладин да провъзгласи свещената война, Аллах увенчал със славни победи правоверния владетел от Изтока и отново отдал в ръцете му града Ерусалим, а християнските господари трябвало да платят за потъпкването на клетвата със загубата на своите земи и с живота си.
Все още седнал небрежно, но въпреки това много царствено, дон Алфонсо слушаше сериозната, сурова реч. Слабото му лице, сякаш изрязано от дърво, остана тъй невъзмутимо, че човек би се усъмнил дали кралят разбира арабските думи. Поприсви се малко само обръснатата му тънка, продълговата уста сред червеникаворусата, къса брада, а дълбоките бръчки на челото му се врязаха още по-дълбоко. Ала светлите му очи не преставаха да се местят от говорещия посланик към събранието и постоянно да търсят дон Родриге, и постоянно — дон Йеуда.
„Дрънкай си ти, обрязани — мислеше той, — издрънкай всичко, каквото имаш да дрънкаш. Лай, куче, лай, зная, че ти и господарят ти не хапете, ще си останете във вашата безопасна Африка отвъд морето. Аз съм търпелив, сам на себе си обещах, че не ще допусна да ме раздразните, няма да ти залепя плесницата, която заслужаваш заради гордото си перчене. Но когато ти се завърнеш, отдето си дошъл, ще нападна Кордова и Севиля и тогава вие ще сте лаяли, а за мен ще остане кокалът.“
Посланикът продължаваше да говори. Повелителят на правоверните от Запада — заяви той — смятал, че е достатъчно само да напомни на негово величество краля на Кастилия, известен със своето благоразумие, че той, халифът, може да прости много нещо, но в никакъв случай нарушение на договора. Кралят на Кастилия е добил достатъчно горчив опит, когато е имал срещу себе си само войските на Севиля; ако нападне Севиля за втори път, срещу него ще се изправи цялата мощ на халифа. Ако подпали огъня, Кастилия ще трябва да изплаче много сълзи, за да загаси неговите пламъци.
Продължавайки да слуша все тъй внимателно, както и преди, Алфонсо ясно забелязваше всичко, което ставаше в залата; много добре видя как ония двамата — и Родриге, и Йеуда — го гледаха все по-угрижено, почти умолително. Да, той виждаше дори и нагръдния знак на Йеуда, плочката с трите кули, и докато сам се удивяваше, че разбира всяка отделна дума от изискания арабски език на тоя обрязан, спомни си за златните монети, които евреинът бе наредил да се секат, за да зарадва него, Алфонсо, и които бяха отнесли образа му в самите далечни владения на халифа. Още от първата среща помежду им той бе свързан с евреина и понякога това му бе носило радост, понякога — болка. Ала сега вече тая връзка му беше дошла до гуша, бе му дотегнала, трябваше да свърши. Вгледа се в очите на Йеуда, в тия настойчиви и предупредителни очи, и те му напомниха за очите на Рахел. Но си помисли: „Няма да ти помогне това, няма да те оставя повече да ме водиш за носа. Няма да позволя на твоя принц Абул-Асбаг да се гаври с мен. Ще разкъсам нишките, които ме обвързват с тебе.“
Дълбока тишина настъпи, когато принцът завърши. Сред тая тишина проехтя, звучният глас на Бертран дьо Бори.
— Дръзка ли бе речта на тоя там? — запита той на латински.
Преводачът кастилец почтително се приближи към престола, за да започне превода на посланието. Но Алфонсо му махна с ръка.
— Не е необходимо да превеждаш — каза той. — Разбрах всяка дума и ще отвърна на уважаемия посланик тъй, че и той да разбере всяка дума.
Заговори, произнасяйки бавно арабските слова — със злобна насмешка мислеше как ли ще се удиви дон Родриге, като чуе колко е усъвършенствувал арабския си език в Галиана.
— Кажи на твоя повелител, халифа, следното: според мнението на моите учени съветници договорът ми със Севиля е невалиден от момента, когато султанът поруга гроба на нашия Спасител и принуди светия отец да провъзгласи свещената война. Въпреки това аз съблюдавах примирието. Но сега дръзките думи на твоя повелител строшиха печата на тоя договор.
Той се изправи. Стоеше — млад, излъчващ смелост и царственост — и произнесе със звънкия си, безгрижен глас:
— Съобщи на халифа да дойде в Андалус с корабите и с войниците си. На тоя полуостров не ще трябва да се сражава с диви пълчища като тия на бунтовниците по източната му граница. Мъжете, които ще излязат тук срещу него, са опитни воини на всемогъщия бог. Deus vult! — извика той и архиепископът и останалите мощно подхванаха неговия възглас.
Сега ясните сиви очи на дон Алфонсо започнаха да мятат ония буреносни мълнии, от които мнозина се страхуваха и които доня Леонор толкова обичаше.
— А сега, махай се! — извика гръмогласно той на Абул-Асбаг. — Правата ти на посланик те закрилят още два дни. Ако дотогава не си отвъд границата, пази се. И радвай се, че не наредих да откъснат езика, който изговори толкова дръзки думи!
Посланикът бе побледнял, но бързо се опомни. Със слова, в които имаше много достойнство, той замоли негово величество краля да благоволи да му връчи писмено отговора си. Инак повелителят на правоверните щял да помисли, че Аллах е лишил от разсъдък него, посланика.
Избухнал в младежки смях, дон Алфонсо отвърна:
— Добре, ще ти направя това удоволствие.
А когато събранието се разпръсна, задържа при себе си дон Йеуда и му заповяда:
— Ще напишеш писмото ти, и то на най-хубавия арабски език, който знаеш. И да не си посмял да смекчиш нещо от казаното. Ще те пипна. Може би си забелязал, че сега познанията ми по арабски език са доста по-добри. И до моя печат ще поставиш и твоя.
Дон Родриге лежеше на твърдото си легло, обзет от отпадналост и скръб, които изсмукваха всички сили от костите му. Той бе виновен, загдето Алфонсо като непослушно дете беше разбил на пух и прах всичко, изградено с толкова труд и усилия в Бургос. Той, Родриге, щеше да бъде виновен, ако халифът нахлуеше сега с огромните си войски в Испания. Не биваше да предоставя само на Манрике да внушава благоразумие на краля, самият той трябваше да събере своевременно всичките си сили и да говори.
Единствено слабостта и страхът му бяха попречили. Откак бе започнала любовната история между Алфонсо и Рахел, архиепископът непрестанно го бе укорявал, че у него липсва онова яростно негодувание, онази saeva indignatio, която тъй често бе звучала в словата на пророците и на църковните отци. С право го бе корил дон Мартин. Сърцето на Родриге се бе поддало на рицарския, младежки, царствен чар на Алфонсо; проявил бе снизхождение там, където не биваше да има снизхождение и прошка. А през последната седмица беше стоварил още по-голяма вина върху своите плещи. В най-тайните кътчета на душата си беше изпитал радост, че царят бе започнал отново греховния живот в Галиана; надявал се бе, че тъй въпреки всичко началото на войната ще се отложи.
С пламенно вдъхновение се бе опитал да потърси спасение в онзи екстаз, който преди му бе давал убежище. Постил бе и се беше самобичувал. Беше си забранил да ходи в кастильо Ибн Езра, отказал се бе от разговорите си със своя мъдър приятел Муса. Ала това не му бе донесло опрощение. Божията милост не го бе осенила. Вратата към последното му убежище бе затворена.
И ето, сега от слабост той бе допуснал Алфонсо да тласне кралството в една безсмислена война. Защото само колебливостта му беше попречила да склони краля към благоразумен отговор на халифа. При тоя разговор неминуемо щеше да му се наложи да спомене и за нечестивата любов към Рахел, а не бе имал достатъчно смелост да се заеме с това.
Никога през живота на каноника чувството за вина не бе разяждало тъй болезнено неговата душа. В ума му звучаха думите на Абелар: „Това бяха дни, когато познах какво значи да страдаш, какво значи да
