Куин и след една кратка дума на местен диалект от съпруга й изчезна обратно в кухнята. Картоиграчите също отказваха да го погледнат. Куин се обърна към бармана.
— Търся — каза той — един господин, за когото предполагам, че живее тук. Името му е Орсини. Познавате ли го?
Барманът хвърли поглед към картоиграчите, сякаш очакваше някой от тях да му подскаже какво да отговори. Никой не се помръдна.
— Да не би да е мосю Доминик Орсини? — попита барманът. Куин се замисли. Те бяха блокирали пътя навън, признавайки че Орсини съществува. Искаха на всяка цена той да остане. Докога? Той извърна поглед назад. Небето навън бе светлосиньо, огряно от лъчите на зимното слънце. До свечеряване, може би. Куин се обърни отново към бара и прекара върха на пръста по бузата си.
— С белег от нож? Доминик Орсини?
Барманът кимна.
— Можете ли да ми кажете как мога да стигна до къщата му?
За втори път барманът погледна настойчиво към картоиграчите за помощ. Този път тя дойде. Един от тях, облечен, за разлика от останалите, в официален костюм, вдигна очи от картите и продума.
— Мосю Орсини отсъства днес, мосю. Ще се върне утре. Ако изчакате, ще се срещнете с него.
— Благодаря, приятелю. Много любезно от твоя страна. — След това се обърна към бармана и попита: — Мога ли да наема стая за през нощта?
Мъжът само кимна. Десет минути по-късно Куин получи стаята си и бе въведен в нея от жената на съдържателя, която отново избягваше да го погледне в очите. Когато тя излезе, Куин огледа стаята. Тя гледаше назад към двор, обграден от опрени един в друг навеси без врати. Дюшекът на леглото бе тънък, напълнен с кокосови влакна, степали се в буци, но бе достатъчен за целта. С джобното си ножче той откърти две от дъските на пода под леглото и скри едно от нещата, които носеше в чантата си. Останалата част той остави да бъде претършувана. Затвори чантата, сложи я върху леглото, откъсна косъм от главата си и го залепи със слюнка върху ципа.
Върна се в бара за обяд и здравата похапна — козе сирене, пресен хляб с препечена кора, домашни банички със свинско и сочни маслини напръскани с вино. След това направи една обиколка из селцето. Знаеше, че е в безопасност до залез слънце. Домакините му бяха получили и разбрали нарежданията.
В селото нямаше какво толкова да се гледа. По улиците нямаше хора, които да го поздравяват. Видя как чифт отрудени женски ръце припряно дръпнаха назад едно малко детенце зад входната врата. Тракторът бе разположен напряко на главната улица, така че големите му задни колела почти стигаха до уличката, от която бе изкаран, оставяйки междина от около метър. Предницата му сочеше към един дървен хамбар.
Към пет вечерта времето застудя. Куин се върна в бара, в чиято камина жизнерадостно пращеше огън от пънчета маслиново дърво. Отиде в стаята си, за да вземе книга за четене и остана доволен, като видя, че чантата е била претърсвана, без да е взето нищо, и че дъските на пода под леглото не са пипани.
Два часа в бара той прекара в четене, без да свали шапката си дори за секунда. Сетне отново хапна — вкусно рагу от свинско, боб и планински билки, както и леща, хляб, ябълков сладкиш и кафе. Вместо вино пи вода. В девет се оттегли в стаята си. Час по-късно и последната светлинка в селото бе угасена. В бара тази вечер никой не гледаше телевизия — той се славеше с притежанието на един от всичко три телевизора в селото. Нямаше и картоиграчи. В десет всичко се потопи в тъмнина с изключение на електрическата крушка в стаята на Куин.
Тя бе слаба, без абажур и висеше на един прашен шнур от тавана в средата на стаята. Единственото що-годе осветено място бе точно под нея, където на един висок стол седеше фигурата с широкополата шапка и се бе унесла в четене.
В един и половина луната изгря иззад хребета на Оспедале, изкачи се по небосклона и след половин час окъпа Кастелбланк в зловеща бяла светлина. Мършавата фигура безшумно се движеше по неясно осветената улица с увереността на човек, който знае точно къде отива. Тя се плъзна надолу по две тесни улички и влезе в лабиринта от хамбари и дворчета зад кръчмата.
Без да вдига шум, сянката се покатери върху каруца със сено, спряна в едно от дворчетата и скочи оттам върху близката стена. Фигурата без никакво усилие побягна по върха на стената и прескочи друга тясна уличка, за да се приземи чевръсто на покрива на хамбара, който бе точно срещу прозореца на Куин.
Пердетата бяха спуснати само наполовина. Дори и да бяха напълно спуснати, те нямаше да закрият целия прозорец. През междината от половин метър, Оставена между пердетата, лесно можеше да се види как Куин чете книга в скута си с леко Наведена напред глава, за да може да вижда текста в оскъдната светлина. Над перваза на прозореца се виждаха също и неговите рамене, облечени в червената пепитена риза, както и бялата каубойска шапка върху главата му.
Младежът върху покрива се ухили — такава глупост, проявена от човека срещу него, щеше да му спести труда да се качва и влиза през прозореца на спалнята, за да извърши това, за което бе дошъл. Той свали лупарата от рамото си, освободи предпазителя и се прицели. На десетина метра пред него главата с шапката изпълваше пространството над двете цеви. Спусъците бяха вързани заедно, за да може да се стреля и с двете цеви едновременно.
Гърмежът бе толкова оглушителен, че със сигурност разбуди цялото село, но никъде не светна лампа. Тежките и едри сачми от двете цеви просто изпариха стъклата на прозореца и накъсаха на парченца тънките памучни пердета. Зад тях главата на седящия човек сякаш експлодира. Стрелецът видя как въздушната вълна отнесе каубойската шапка, черепът се пръсна и фонтани ярко червена кръв се пръснаха от него във всички посоки. Обезглавен, трупът в червената пепитена риза се килна встрани и се строполи на пода, като изчезна от погледа му.
Удовлетворен, младият братовчед от рода на Орсини, който току-що бе извоювал мястото си равноправен член във фамилията, изтича обратно по покрива, по стената, скочи в каруцата със сено, оттам на земята и се шмугна в уличката, от която бе дошъл. Без да бърза, спокойно и тържествуващо, младежът вървеше през селото. Не след дълго той стигна до една къща, разположена на самия му край, където човекът, когото той боготвореше, го очакваше. Той нито видя, нито чу безмълвния висок мъж, който се отлепи от тъмния вход на една врата и го последва.
Пораженията в стаята над бара щяха по-късно да бъдат почистени от жената на съдържателя. Дюшекът бе направо за изхвърляне — срязан от край до край, еластичният пълнеж от кокосови Влакна натъпкан в пепитената риза, за да се получат ръце и тяло, което да стои без чужда помощ на стола. Тя щеше да открие дълги отрязъци от безцветна самозалепваща се лента, които бяха държали чучелото в изправено положение, както и останки от каубойската шапка и книгата.
Тя щеше да събира парче по парче това, което бе останало от главата на пластмасовия манекен от магазина за мъжка мода, чийто продавач Куин бе склонил да открадне от склада и да му я продаде. От двата презерватива, напълнени с кетчуп от ресторанта на ферибота, които бяха висели вътре в главата на чучелото, тя нямаше да открие никакви следи, само червени пръски по цялата стая, които лесно щяха да се премахнат с влажен парцал. Собственикът щеше да се чуди как така не е открил пластмасовата глава, когато бе претършувал багажа на американеца. По-късно той щеше да открие разкованите дъски под леглото, където Куин я бе скрил веднага след пристигането си.
Накрая той щеше да покаже на ядосания мъж в тъмния костюм, който предния следобед бе играл на карти в бара, изоставените украсени каубойски ботуши, дънките, якето от еленова кожа с ресни и щеше да информира местния главатар, че американецът сега трябва да е облечен в другия си комплект дрехи: тъмни панталони, черно яке с цип, поло и високи ботуши с гумена подметка. Всички те щяха да надзъртат в платнената чанта и да видят, че е празна. Това щеше да стане един час преди зазоряване.
Когато момчето стигна до къщата, която търсеше, той леко почука на вратата. Куин се шмугна в тъмния вход на една врата, четиридесет метра зад него. Някой явно бе заповядал на момчето да влезе, тъй като то вдигна резето на вратата и прекрачи вътре. Когато вратата се затвори, Куин се приближи, заобиколи къщата и намери един прозорец със спуснати кепенци, между чиито дъски имаше малка цепнатина, достатъчна, за да се наблюдава вътре в стаята.
Доминик Орсини седеше на груба дървена маса и с остър като бръснач нож режеше на парченца дебел салам. Младежът с лупарата застана пред него. Те разговаряха на корсикански език, който няма нищо общо с френския и затова тяхната реч бе неразбираема за Куин. Момчето описваше събитията от последните
