тридесет минути. Орсини на няколко пъти кимна.
Щом младежът свърши, Орсини стана, заобиколи масата и го прегърна. Момчето грейна от гордост. Когато Орсини се обърна, на светлината на лампата ясно се видя сивосинкавият белег на едната му буза, който се спускаше от скулата и стигаше до челюстта му, Той извади пачка банкноти от джоба си. Момчето поклати глава и запротестира. Орсини натъпка банкнотите в предния му джоб, потупа го по гърба и го пусна да си ходи. Момчето излезе от стаята и изчезна.
За Куин щеше да бъде лесно да очисти корсиканския убиец, но той го искаше жив, отзад в колата си и в една от килиите на полицейския участък в Аячо преди изгрев слънце. Той бе забелязал мощния мотоциклет в склада за дървени трупи до къщата.
Тридесет минути по-късно, в тъмната сянка, хвърляна от дървения хамбар и паркирания трактор, Куин чу рева на запаления двигател. Орсини бавно излезе на площада от една странична уличка и пое по пътя, водещ извън селото. Между задната част на трактора и стената на близката къща имаше достатъчно място, за да може той да мине. Мотоциклетистът премина през едно ярко осветено от луната петно. Куин пристъпи на светлото, прицели се и стреля веднъж. Предната гума на мотоциклета се пръсна, машината се завъртя силно и загуби управление. Тя падна на една страна, изхвърли ездачи и след като се завъртя, спря.
Инерцията на собственото му тяло бе запокитила и блъснала Орсини в едната страна на трактора, но той се съвзе и скочи на крака със забележителна скорост. На десет метра от него стоеше Куин с насочен в гърдите му „Смит енд Уесън“. Орсини дишаше тежко, изпитваше болка и подпираше с ръка единия си крак, като едновременно с това се облягаше на голямото задно колело на трактора. Куин виждаше святкащите черни очи, тъмната набола брада по лицето му. Бавно Орсини вдигна ръце.
— Орсини — каза тихо Куин. — Je m’appelle Quinn. Je voux te parler.13
Реакцията на Орсини бе да разтрие ударения си крак, като пъшкаше от болка и пресегна с лявата си ръка надолу към коляното. Той бе опитен. Лявата му ръка започна бавно да масажира коляното, като успя да отвлече вниманието на Куин за секунда. Много по-бърза бе дясната му ръка, с която той в същия миг замахна и изстреля нож от ръкава си. Куин зърна проблясъка на стоманеното острие в лунната светлина и скочи встрани. Острието мина покрай гърлото му, закачи рамото на коженото му яке и се заби дълбоко в дъските на хамбара зад него.
Само секунда му бе необходима, за да хване костената дръжка, да извади ножа от дървото и освободи якето си. Но тя бе достатъчна за Орсини. Той бе вече зад трактора и търчеше като хрътка надолу по уличката зад машината. Но ранена хрътка.
Ако Орсини не се бе ударил при падането си от мотоциклета, Куин щеше да го изпусне. Колкото и в добра форма да бе американецът, щом един корсиканец хване маките, малцина са тези, които могат да се мерят с него. Високите до кръста жилави клонки на пирена се увиват около тялото и дърпат дрехите като хиляди пръсти. Усещането напомня бягане във вода. След първите двеста метра силите се стопяват, краката сякаш се изпълват с олово. Ако човек легне на земята някъде из това море от маки, той просто изчезва и не може да бъде забелязан дори от пет метра.
Но Орсини бе по-бавен. Имаше си и друг неприятел — луната. Куин видя сянката му да стига края на уличката, където свършваха последните къщи на селото и след това да навлиза в пирена по склона на планината. Куин се спусна след него надолу по уличката, която се превърна в обикновена пътека и навлезе в маките. Той чуваше пред себе си свистенето на клонки и се ръководеше по него.
След малко успя отново да зърне главата на Орсини на двадесетина метра пред себе си да се движи по склона на планината, но все по-нагоре и по-нагоре. След стотина метра тя изчезна и шумоленето спря. Орсини бе легнал на земята. Куин спря и направи същото. Да продължава напред при положение, че луната грее в гърба му, би било равносилно на лудост.
На времето той беше преследвал, както и други бяха преследвал него в тъмнината на нощта. В непроходимите гори край Меконг, през гъстата джунгла на север от Ке Сан, високо в планината, воден от местни водачи. Всички местни жители се чувстват в свои води, когато са на собствена територия — виетнамците в тяхната джунгла, бушмените от Калахари в пустинята си. Орсини също си бе у дома, там където се бе родил и израснал. Удареното коляно го забавяше, нямаше го и ножът, но почти сигурно бе, че носеше пистолет. А Куин го искаше жив. Така двамата лежаха свити в пирена и се вслушваха в звуците на нощта, опитвайки се да доловят онзи шум — не от цикада, зайче или птица, пърхаща с крила — а който можеше да идва единствено от човек. Куин погледна към луната — оставаше един час до залез. След това той нямаше да вижда нищо чак до изгрев слънце, когато от селото, на половин километър оттук щяха да се притекат на помощ на корсиканеца.
Цели четиридесет и пет минути от този един час никой от тях не помръдна. Всеки се ослушваше да чуе другия пръв. Когато Куин чу стърженето, той позна, че това бе звук на метал, ударен в камък. В опита си да облекчи болката в коляното Орсини без да иска бе чукнал пистолета си в скалата. Наблизо имаше само една скала — на петдесет ярда вдясно от него — и Орсини се криеше зад нея. Куин започна бавно да пълзи по земята между пирена. Не към скалата — това щеше да бъде равносилно на куршум в лицето — а към една голяма туфа пирен на десетина метра пред нея.
В задния си джоб той все още носеше останалата част от рибарското влакно, което бе използвал в Олденбург, за да провеси магнетофончето през клоните на дървото. Той завърза единия му край около туфата пирен, на половин метър над земята, и се върна пълзешком на мястото, откъдето беше тръгнал, като същевременно отпускаше по малко от влакното. Когато се увери, че е на безопасно разстояние, започна лекичко да го подръпва.
Храстът се заклати и зашумоля. Той спря и остави звукът да стигне до слухтящите уши. Отново подръпна. Сетне пак. След малко чу как Орсини започна да пълзи.
На пет метра от храста корсиканецът се изправи на колена. Куин видя тила му и дръпна силно за последен път. Туфата се разлюля. Орсини вдигна пистолета с двете си ръце и заби седем куршума един след друг в земята около основата на храста. Когато свърши, Куин се бе изправил зад него с насочен в гърба му „Смит енд Уесън“.
След като екотът от последните изстрели заглъхна надолу по склона, корсиканецът усети, че нещо не е наред. Бавно се обърна и видя Куин.
— Орсини…
Щеше да му каже: „Искам просто да говоря с теб“. Всеки в положението на Орсини трябва да беше луд, ако се опиташе да го направи. Или отчаян до смърт. Или убеден, че ще умре, ако не го стори. Той се завъртя и изстреля последния си куршум. Беше безнадеждно. Изстрелът отиде в небето, тъй като половин секунда преди той да гръмне, Куин направи същото. Нямаше друг избор. Куршумът удари корсиканеца право в гърдите и го отхвърли назад в маките с обърнато нагоре лице.
Изстрелът не бе попаднал в сърцето, но раната бе лоша. Куин нямаше достатъчно време, за да прицели в рамото му, а и разстоянието бе твърде късо за по-леки рани. Орсини лежеше по гръб, втренчил поглед в американеца над себе си. Гръдният му кош се изпълваше с кръв, която с бълбукащ звук извираше от простреляните му дробове и се качваше нагоре към гърлото.
— Те ти казаха, че съм дошъл да те убия, нали? — каза Куин. Корсиканецът кимна бавно.
— Излъгали са те. Той те е излъгал. А сега за дрехите на момчето. Дойдох за името му. Дебелака. Организаторът. Вече нищо не му дължиш. Никакви клетви не важат. Кой е той?
Дали в последните мигове от своя живот Доминик Орсини остана верен на обета си за мълчание или това бе кръвта, изпълваща гърлото му, Куин никога нямаше да узнае. Мъжът, легнал по гръб на земята, отвори уста в нещо, което можеше да бъде както усилие за отговор, така и презрителна усмивка. Вместо това той се закашля тихо, поток ярко червена кървава пяна изпълни устата му и потече надолу по гърдите. Куин чу онзи звук, който бе чувал много пъти преди и който му бе до болка познат — тихото хъхрене на дробове, които изпускат дъх за последен път. Главата на Орсини клюмна встрани и Куин видя как угасна студеният блясък в черните очи.
Когато закрачи надолу по уличката към централния площад, в селцето продължаваше да е тихо и тъмно. Те трябва да са чули гърмежа на пушката, единичния изстрел на пистолета на главната улица и канонадата горе в планината. Но ако нарежданията бяха да не се показват навън, те ги спазваха стриктно. Все пак някой — вероятно младежът — бе проявил любопитство. Той може би беше видял катурнатия мотоциклет до трактора и си бе помислил за най-лошото. Каквото и да бе то, той чакаше в засада.
