началото.
На летище Уайли Поуст лимузината се плъзна през главния вход без каквито и да е формалности и се приближи към един „Лиърджет“. Като се изключи регистрационния номер, който Мос моментално запамети, самолетът нямаше никакви други отличителни знаци. След пет минути той беше вече във въздуха, като пое леко югозападен курс. Мос се ориентираше за приблизителната посока по изгряващото слънце. Беше сигурен, че летят към Тексас.
Веднага след Остин започва това, което тексасците наричат Хълмиста земя. Точно там се намираше извънградската къща на собственика на Пан-Глоубъл, цели 8 хиляди хектара в подножието на хълмовете. Огромната къща гледаше на югоизток през обширната тексаска равнина към Галвестън и Мексиканския залив в далечината. Освен многобройните помещения за прислугата, бунгалата за гости, плувния басейн и стрелбището, имението разполагаше и със собствена самолетна писта, където около обяд се приземи Лиърджетът.
Мос беше отведен до едно дървено бунгало, беше му осигурен половин час да се изкъпе, избръсне и преоблече и след това го въведоха в един прохладен и облицован с кожа кабинет в къщата. След две минути пред него се изправи висок възрастен мъж с побеляла коса.
— Мистър Мос? — попита мъжът. — Мистър Ървинг Мос?
— Да, сър — отговори Мос. Надушваше пари, много пари.
— Казвам се Милър — продължи белокосият мъж — Сайръс Милър.
Съвещанието се състоя в Залата на Кабинета, до който се стигаше надолу по коридора от Овалния кабинет, покрай канцеларията на личния секретар. Като повечето хора и президентът Кормак се беше учудил колко малък е Овалният кабинет, когато го видя за пръв път. Залата на Кабинета с голямата осмоъгълна маса, над която беше поставен портретът на Джордж Вашингтон от Стюърт, даваше повече простор да си разпръснеш документите и да се облегнеш на лакти.
Тази сутрин Кормак беше поканил своя вътрешен кабинет от стари и изпитани приятели и съветници, за да обсъдят заключителния вариант на Нантъкетския договор. Детайлите вече бяха отработени, процедурите по проверката също бяха прегледани повторно, експертите бяха дали, макар и е неохота, своето съгласие, с изключение на двама висши генерали и трима служители на Пентагона, които бяха предпочели да подадат оставка, но Кормак искаше да чуе още веднъж мнението на екипа си от приближени.
Той беше на шестдесет години, на върха на своите интелектуални и политически възможности и не се смущаваше от радостта и удоволствието, които изпитваше от популярността и от авторитета на поста, който изобщо не бе очаквал да заеме. По време на кризата в Републиканската партия през 1988 година партийният комитет трескаво беше търсил подходяща личност, чиято кандидатура да бъде издигната на изборите. Накрая се бяха спрели на конгресмена от Кънектикът, потомък на богато и аристократично семейство от Нова Англия, който бе предпочел да остави семейното богатство в разпореждане на различни попечителски фондове и да стане преподавател в Корнелския университет, преди почти четиридесетгодишен да се впусне в политиката на Кънектикът. Поддръжник на либералното крило на партията, Джон Кормак беше практически непознат за широката публика. За тези, които го познаваха, Кормак беше човек решителен, честен и благороден. Те увериха партийния комитет, че той е „чист“ като току-що паднал сняг. Хората не го познаваха като лице от телевизията, а телевизионната популярност на този етап беше неоценимо преимущество за всеки един кандидат, но въпреки това партията издигна неговата кандидатура. За медиите той беше безнадежден случай. Но след като изтекоха четири месеца от предизборната кампания, неизвестният на обществеността кандидат беше преобърнал нещата в своя полза. Без да зачита традициите на предизборната борба, той гледаше открито в камерите и отговаряше без увъртане на всеки въпрос — нещо, което дотогава се смяташе като сигурна рецепта за провал. Прямите му отговори засегнаха някои хора, най-вече от десницата, а те нямаха кой знае какъв избор за кого да гласуват. В замяна на това пък много повече хора бяха доволни. Протестант със старинно ирландско име, той беше поставил условието, че ще приеме да издигнат кандидатурата му ако сам си избере вицепрезидент. Беше се спрял на тексасеца Майкъл Одел, американец от ирландски произход и заклет католик.
Между двамата нямаше нищо общо. Одел беше много по-десен от Кормак, а преди идването му в Белия дом беше губернатор на своя щат. Но Кормак просто го харесваше и имаше доверие в този мъж от Уакоу, чиито челюсти неизменно дъвчеха дъвка. И тандемът някак си се получи. Избирателите гласуваха, с малки изключения, за човека, когото пресата сравняваше (погрешно) с последния университетски академик- президент на САЩ Удроу Уилсън, както и за неговия партньор в изборите, който безцеремонно бе отсякъл пред Дан Радър: „Аз далеч не винаги съм съгласен с моя приятел Джон Кормак, но, по дяволите, това е Америка и аз съм готов да размажа всеки, който се опита да ми каже, че тук човек няма право да говори това, което мисли.“
И работата тръгна. Комбинацията от праволинейния аристократ от Нова Англия с неговите силно въздействащи и убедителни слова и южняка с неговия измамно простодушен вид грабнаха решаващите гласове на всички черни, на латиноамериканците и на немалкото американци от ирландско потекло и спечелиха изборите. Откакто беше дошъл на власт, Кормак съзнателно беше включвал Одел във вземането на всички важни решения. И сега двамата бяха седнали един срещу друг да обсъждат договора, за който Кормак знаеше, че Одел ненавижда от дъното на душата си. До президента бяха седнали още четирима от близките му сътрудници: Джим Доналдсън, държавен секретар, Бил Уолтърс — министър на правосъдието, Хюбърт Рийд — министър на финансите и Мортън Станърд — министър на отбраната.
От двете страни на Одел седяха Брад Джонсън, чернокож от щата Мисури с блестящ интелект, който преди да стане съветник по националната сигурност четеше лекции по отбраната в Корнелския университет и Лий Алегзандър — началник на ЦРУ. Беше поел този пост от съдията Бил Уебстър няколко месеца след като Джон Кормак встъпи в длъжност. Присъствието му на това съвещание беше наложително, тъй като ако руснаците възнамеряваха да нарушат условията на договора, американското правителство трябваше незабавно да получи информация чрез спътниците, от разузнавателните служби и техните агенти по места.
Докато осемте мъже препрочитаха окончателния вариант, за всеки един от тях беше ясно, че това ще бъде едно от най-оспорваните споразумения, които Америка някога е подписвала. Вече съществуваше мощна опозиция в лицето на десните политически кръгове и индустриалците от военно-промишления комплекс. През 1988 година, по времето на Рейгън, Пентагонът беше дал съгласието си за съкращаване на военните разходи с 33 милиарда долара, като военният бюджет слезе до общо 299 милиарда долара. За всяка една от финансовите години от 1990 до 1994 военните разходи трябваше да се съкратят съответно с 37,1 милиарда, 41,3 милиарда, 45,3, милиарда и 50,7 милиарда долара. Но това щеше да ограничи нарастването на разходите само с 2% годишно. Нантъкетският договор предвиждаше огромно намаление на бюджета за военни разходи и ако първоначалното ограничаване на нарастването беше създало проблеми, то предстоящият договор щеше да предизвика истинска буря.
Разликата беше в това, че, както Кормак неколкократно подчерта, предишните съкращения на военните разходи не бяха планирани в съответствие с действителните съкращения на руснаците. В Нантъкет Москва беше дала съгласието си за съкращаване на бойния си потенциал до нечувано към този момент равнище. Нещо повече, Кормак бе наясно, че двете световни суперсили почти нямаха избор. От момента, в който беше встъпил в длъжност, те двамата с Рийд непрекъснато се бореха с нарастващия вътрешен и търговски дефицит на Америка. Увеличението беше неудържимо и заплашваше да разруши благоденствието не само на САЩ, но и на целия западен свят. От докладите на своите експерти Кормак беше стигнал до извода, че Съветският съюз се намира в същото нерадостно положение, макар и поради по-различни причини и затова беше поставил ребром въпроса пред Михаил Горбачов: аз имам нужда от съкращения, вие — от пренасочване на средства. Руснакът се беше погрижил за останалите страни от Варшавския договор, Кормак успя да се наложи пред НАТО. Първа отстъпи Германия, след това Италия, след тях някои от по-малките държави-членки и накрая англичаните. В най-общ смисъл условията бяха следните: Сухопътни сили. Съветският съюз бе приел да намали войските си в Източна Германия, бойните части за евентуално нападение на запад по Централната германска равнина с половината от всичките двадесет и една бойни
