— Идва насам.
След десетина минути възпълният мъж мина покрай колата, хвърли й един поглед и продължи. Но той беше опитен професионалист и в съзнанието му незабавно светна червената лампичка за тревога. Беше се отдалечил на стотина метра от лимузината, когато двигателят й запърпори тихо, колата потегли и го настигна. От нея слезе един приятен на вид мъж, гладко избръснат и с атлетично телосложение.
— Мистър Мос?
— Кой се интересува?
— Моят шеф, сър. Би желал да разговаря с вас.
— Предполагам, че шефът ти няма име — отговори възпълният мъж.
Другият се усмихна.
— Все още няма, сър. Затова пък разполагаме с топла кола, частен самолет и не ви желаем злото. Да погледнем истината в очите, мистър Мос, имате ли къде да отидете?
Мос се замисли. Хората в колата не му миришеха нито на Компанията (ЦРУ), нито на Бюрото (ФБР) — неговите заклети врагове. А и наистина нямаше къде да отиде. Той се качи на задната седалка на колата, младият мъж седна до него и лимузината плавно пое по пътя към летище „Уайли Поуст“ на северозапад вместо към Оклахома.
През 1966 година Ървинг Мос беше младши агент (0312) от ЦРУ, който тъкмо беше пристигнал от Щатите във Виетнам и работеше по програмата „Феникс“ на ЦРУ. Това беше през годините, когато Специалните части, Зелените барети, бяха започнали да предават изпълнението на доста успешните до този момент програми за спечелване на сърцата и умовете на населението от делтата на Меконг в ръцете на южновиетнамските военни, които действаха доста по-неумело и много по-брутално в опитите си да „убедят“ селяните да не помагат на Виетконг. Хората от „Феникс“ трябваше да поддържат връзките с Южновиетнамската армия, докато Зелените барети все по-активно провеждаха акции за издирване и унищожаване, като често се завръщаха с пленени виетконгци или просто заподозрени, които предаваха за разпити на хората от „Феникс“. Тогава Мос откри две неща — своя таен вкус и истинския си талант.
Като младеж той се чувстваше смутен и потиснат от явната си липса на сексуалност и с непримирима злоба си спомняше подигравките, на които бе подлаган. През петдесетте години забавленията на тийнейджърите бяха сравнително невинни и Мос беше изумен от откритието, което направи — получаваше мигновена възбуда при звука на човешки писък. Потайните джунгли на Виетнам, където никой не задаваше излишни въпроси, бяха истинска Аладинова пещера за удоволствията на човек с подобни вкусове. Като единствен американец във войсковата част от ариергарда на Южновиетнамската армия, той беше основната фигура при провеждането на разпитите. Няколко южновиетнамски ефрейтора споделяха вкусовете му.
За Мос това бяха три прекрасни години, които свършиха внезапно. Един ден през 1969 година от джунглата неочаквано се появи висок и жилест сержант от Зелените барети с окървавена лява ръка, когото командирът му бе изпратил за оказване на медицинска помощ. Младият войник наблюдава мълчаливо действията на Мос няколко секунди, след което се обърна към него и стовари юмрука си върху носа му. Лекарите в Да Нанг направиха всичко по силите си, но фините кости на септума бяха толкова натрошени, че се наложи да замине за Япония. Дори и там хирурзите не можаха много да му помогнат и носът му остана за цял живот сплескан, а ноздрите бяха толкова деформирани, че все още въздухът излизаше със свиетене, особено когато беше възбуден.
Той никога повече не срещна младичкия сержант, не последва никакъв официален рапорт и Мос успя да потули случая и да остане в ЦРУ. До 1983 година. По това време вече се беше издигнал в кариерата и замина за Хондурас, където ЦРУ провеждаше усилена подготовка на контрите. Той отговаряше за няколко лагера в джунглата по границата с Никарагуа, откъдето контрите, в мнозинството си бивши служители на сваления омразен диктатор Сомоса, провеждаха откъслечни набези в страната, която доскоро бяха управлявали. Веднъж една от бойните групи се завърна с тринадесетгодишно момче. То не беше агент на сандинистите, а обикновено селянче.
Мос проведе разпита на едно сечище сред джунглата, на четвърт миля от лагера на контрите. Тази нощ никой не мигна. Обезумелите писъци на момчето прорязваха неподвижния тропически въздух. Едва след полунощ всичко утихна. Мос се довлече до лагера като опиянен, тръшна се на походното си легло и потъна в сън. Двама от командирите на никарагуанските части се измъкнаха тихо от лагера, потънаха в джунглата и когато след двадесетина минути се завърнаха, поискаха разговор с главнокомандващия. Полковник Ривас ги прие в палатката си, където пишеше доклади на светлината на съскаща петромаксова лампа. Двамата говориха в продължение на няколко минути.
— Не можем повече да работим с този човек — каза в заключение първият. — Говорихме с момчетата. И те са на същото мнение, полковник.
— Es un malsano6 — добави вторият. — Un animal.7
Полковник Ривас въздъхна. На времето беше служил в Отрядите на смъртта на Сомоса, беше се случвало да измъква от леглата няколко профсъюзни деятели и недоволни от режима, беше присъствал на няколко екзекуции, дори беше взел участие в тях. Но деца… Той се пресегна към радиопредавателя. От всичко най-малко му трябваха бунтове или масови бягства. На разсъмване в лагера се приземи американски военен хеликоптер и от него се измъкна един набит мургав мъж, който се оказа новоназначеният заместник-началник на Латиноамериканския сектор на ЦРУ, тръгнал на опознавателна обиколка из района си. Ривас съпроводи американеца до храстите, откъдето се върнаха след няколко минути.
Ървинг Мосе се събуди, защото някой риташе леглото му. Замъгленият му поглед различи някакъв мъж в зелено маскировъчно облекло.
— Мос, изхвърлен си — заяви мъжът.
— Ти пък кой си, по дяволите? — попита Мос и въпросът му незабавно получи отговор.
— Значи си от онези — презрително изсумтя той.
— Да, точно от тях. А ти си изхвърлен. И от Хондурас, и от ЦРУ.
Той показа на Мос някакъв лист хартия.
— Това не е от Ленгли — опита се да протестира Мос.
— Така е — отговори човекът. — Само че е подписано от мен, а аз съм от Ленгли. Събирай си багажа и скачай в хеликоптера.
Половин час по-късно Дейвид Вайнтрауб наблюдаваше как хеликоптерът се издига в небето. В Тегусигалпа Мос беше посрещнат от шефа на резидентурата, който с ледена учтивост лично го качи на самолета за Маями и оттам за Вашингтон. Той не можа дори да стигне до Ленгли. Посрещнаха го на летището във Вашингтон, дадоха му документите и му казаха да се маха. През следващите пет години беше доста търсен да работи за все по-трудно приемливи от световната общност диктатори от Близкия Изток и Централна Америка. След това се зае да организира специален канал за наркотици по поръчение на Нориега от Панама. Това беше грешка. Американското Бюро за борба с наркотиците го сложи начело в списъка си на най-търсените трафиканти.
През 1988 година тъкмо минаваше през лондонското летище Хийтроу, когато към него се приближиха двама английски пазители на закона и с измамна учтивост го попитаха дали би им отделил малко време да поговорят. Разговорът се отнасяше до скрития в пътната му чанта пистолет. Обичайните процедури по екстрадирането му протекоха с рекордна скорост и три седмици по-късно той се намери на американска земя. На процеса получи три години. Като първа присъда той можеше да попадне в затвор с облекчен режим, но докато очакваше произнасянето й, двама мъже се срещнаха на дискретен обяд в луксозния Метрополитън Клъб във Вашингтон.
Единият беше набит здравеняк на име Вайнтрауб, който по това време вече заемаше поста помощник на заместник директора по оперативната част в ЦРУ. Другият беше Оливър „Бък“ Ревъл, едър мъжага, бивш летец от флотата и настоящ Изпълнителен заместник-директор (отдел „Разследвания“) във ФБР. Като младеж бе играл футбол, но не толкова дълго, че мозъкът му да закърнее. Немалко хора в Хувър Билдинг смятаха, че той все още му служи забележително добре. Вайнтрауб изчака Ревъл да приключи с пържолата си и му показа една папка и няколко снимки. Ревъл затвори папката и рече: „Ясно.“ И така съвсем неочаквано Мос се озова в Ел Рино, където бяха намерили подслон някои от най-свирепите убийци, изнасилвачи и изнудвачи, които американското правосъдие беше сложило под ключ. Когато Мос излезе от затвора, той хранеше патологична омраза към ЦРУ, към Бюрото, към англичаните… И това беше само
