Публиката отново се извърна, за да улови проблясването на дългото около метър тяло на ракетния снаряд „Госхоук“, който вече беше приел сигнала от „Кестрел“ и се насочваше по команда към целта.
Сега коментара пое Салкинд:
— Госхоук се издига светкавично до 30 километра, преобръща се и се насочва обратно. При преминаването си край „Кестрел“ получава от бордовия компютър окончателна информация за местонахождението на целта. Отклонението от целта е не повече от 30 сантиметра. Сега започва да се насочва надолу.
Единственият истински танк (един стар Ейбрамс Марк 1) пълзеше упорито сред вкопаните в пясъка къщи, бараки, камиони, коли, изкуствени отражатели и бутафорните си гумени събратя, като че тръгнал на бой. Внезапно нещо проблесна и като че чудовищно голям юмрук се стовари върху стария Ейбрамс. Като в забавен каданс той се сплеска към земята, страните му изхвърчаха навън, оръдието му щръкна укоризнено към небето в следващия миг се превърна в огнено кълбо. В настъпилата тишина от гърдите на присъстващите се откъсна въздишка.
— Какво количество заряд носи този „Госхоук“? — попита един от генералите.
— Никакво, генерале — отговори Салкинд. — Бих оприличил „Госхоук“ на интелигентен камък, който пада от небето със скорост близо 16 хиляди километра в час. Единствената технология, която е внедрена в „Госхоук“, е устройството за приемане на информация от „Кестрел“ и миниатюрният радар, посредством който следва инструкциите за откриване на целта през последните 4 500 метра. Затова е толкова евтин. Но ефектът от удара на десеткилограмово парче стомана, покрито с волфрам, върху един танк при тази скорост на падане е… като да речем този от стрелба от упор със сачма от въздушна пушка по гърба на хлебарка. Все едно че този танк се бе изпречил на пътя на два локомотива, движещи се със скорост сто и шестдесет километра в час. Той просто бе изравнен със земята.
Изпитанията продължиха още два часа. Създателите на „Кестрел“ демонстрираха възможностите ракетата да бъде препрограмирана по време на полет — при подадена команда да атакува стоманени конструкции от двете страни на които има вода, а в краищата им суша, ракетата се насочваше към мостове. При изменение на инструкциите „Кестрел“ нападаше влакове, кораби или автоколони. Но само ако се движеха. Ако обектът преустановеше движението си, „Кестрел“ не можеше да определи дали целта е камион или някакъв железен навес. Но сензорите й без затруднение преодоляваха дъжд, облаци, сняг, градушка, суграшица, мъгла и мрак. Следобедът вече изтичаше, когато групите се разделиха и комисията от Пентагона се приготви да отпътува за Нелис, а оттам за Вашингтон.
Един от генералите протегна ръка към създателите на оръжието.
— Като човек, който цял живот се е занимавал с танкове — рече той, — трябва да ви кажа, че никога не съм виждал нещо по-ужасяващо. Аз ще гласувам за него. На улица „Фрунзе“ направо ще се разболеят. Достатъчно лошо е да те преследват хора, но да те преследва този проклет робот — това вече е кошмар.
Последен взе думата един от цивилните присъстващи.
— Блестящо, господа. Най-добрата в света система за унищожение на танкове с такъв голям обхват на действие. Но съм длъжен да ви предупредя, че ако новият Нантъкетски договор влезе в сила, ние никога няма да започнем производството на това оръжие.
Докато пътуваха по обратния път към Лас Вегас Коб, Мойр и Салкинд си дадоха сметка, че пред тях, както и пред хиляди други от оръжейния бизнес, застрашително се изправя договорът от Нантъкет, носещ заплаха както за техните предприятия, така и за самите тях.
В навечерието на Коледа в Алкантара дел Рио нямаше никаква работа, но в замяна на това пък падна голямо пиене. Когато Антонио най-накрая затвори бара, вече минаваше полунощ. Някои от клиентите му живееха в селото, но други трябваше да пътуват или просто да вървят до пръснатите по отдалечените хълмове колиби. Хосе Франциско, наричан Пабло, щастливо крачеше по пътеката край къщата на високия чужденец. Не го смущаваше нищо освен един лек позив на пикочния мехур. Като реши, че не може да продължи пътя си, преди да се е облекчил, той се обърна към каменната ограда, зад която беше паркиран очуканият джип Сеат Тера, разкопча панталона си и се отдаде на второто най-голямо удоволствие за един мъж. Високият мъж спеше в къщата и отново сънуваше ужасния сън, който го беше довел в този край. Целият беше потънал в пот, докато преживяваше кошмара за хиляден път. Едно ужасено „Не-е-е-е…“ се откъсна от устните му, без да наруши съня.
Навън Пабло подскочи почти половин метър във въздуха и падна на пътя, като измокри най-хубавите си празнични панталони. След това се изправи и побягна, като продължи да съсипва панталоните със собствената си урина, която се стичаше по краката му от органа, поел неочаквана глътка свеж вечерен въздух през разкопчания цип. Ако високият чужденец бе решил да побеснява, то, Господ му бе свидетел, че той, Хосе Франциско Ечевария, нямаше никакво намерение да му се изпречва на пътя. Вярно, чужденецът беше любезен, говореше добре испански, но все пак в него имаше нещо особено.
Към средата на януари един студент първокурсник безгрижно се носеше на велосипеда си по Сейнт Джайлс Стрийт в старинния английски град Оксфорд, щастлив от първия си ден в Бейлиъл Колидж и твърдо решен още днес да се срещне с новия си университетски наставник. Беше с панталони от дебело кадифе и ватиран анорак заради студа, но върху него беше облякъл широката черна тога, характерна за възпитаниците на Оксфордския университет, която свободно се развяваше от вятъра. По-късно щеше да разбере, че голяма част от студентите обличат тази дреха само когато се хранят в университетската трапезария, но като новак той се чувстваше страшно горд с това облекло. Би предпочел да живее с колеги, но за него бяха наели една голяма къща със седем спални недалеч от Удсток Роуд. Той премина край Мемориала на мъчениците и навлезе в Магдален Стрийт.
Зад него незабелязано спря една кола. В нея имаше трима мъже, двама отпред и един на задната седалка. Третият мъж се наведе напред.
— Магдален Стрийт е затворена за автомобили. Ще трябва да продължите пеша.
Мъжът на предната седалка изруга тихо и слезе от колата. Той пъргаво се запромъква през уличната навалица, като не отделяше очи от велосипедиста пред себе си. Следвайки указанията на човека на задната седалка, колата зави надясно по Бюмонт Стрийт, след това наляво по Глостър Стрийт и пак наляво по Джордж Стрийт. Накрая спря в долния край на Магдален Стрийт точно в момента, когато там се появи и младежът с колелото. Велосипедистът измина още няколко метра, по Брод Стрийт и спря срещу кръстовището, така че не се наложи колата да се мести. Третият мъж също се показа от Магдален Стрийт, зачервен от ледения вятър, видя колата и се присъедини към другите двама.
— Проклет град — каза той. — Само еднопосочни улици и забранени зони.
Мъжът от задната седалка се засмя.
— Точно затова студентите използват велосипеди. Може би и ние трябва да опитаме.
— Отваряй си очите — каза шофьорът на колата без капчица хумор.
Мъжът зад него притихна и намести пистолета под мишницата си.
Велосипедистът беше слязъл от колелото и се взираше в паветата, които бяха наредени във формата на кръст в средата на Брод Стрийт. Беше прочел в пътеводителя си, че на това място през 1555 година по заповед на кралицата-католичка Мери са били изгорени на клада епископ Латимър и епископ Ридли. През разгарящите се пламъци епископ Латимър се обърнал и викнал на своя брат-мъченик: „Не се страхувайте, мастър Ридли, и се дръжте като мъж. Днес ние ще запалим такава свещ в името на Бога, която никога няма да загасне.“
Очевидно е имал предвид пламъка на протестантската вяра, но отговорът на Ридли не е стигнал до поколенията, тъй като по това време той вече горял в пламъците. Една година по-късно, на същото място ги последвал и архиепископ Кранмър. Пламъците от кладата обгорили дори вратата на Бейлиъл Колидж. По- късно тя била свалена и сложена на входа на вътрешния двор, а следите от обгарянето се виждат и до днес.
— Здравей — обади се някакъв глас зад гърба му и той сведе поглед надолу. Той беше висок и кльощав, а тя нисичка, с блестящи черни очи и закръглена като яребица.
— Аз съм Джени. Струва ми се, че имаме един и същ наставник.
Двадесет и една годишният първокурсник, който беше дошъл в Оксфорд след двегодишно обучение в
