досега. Докладът му за свършеното до момента беше оптимистичен и съответно приет добре.
Посредникът му от Религиозната полиция бе проявил нескрит ентусиазъм при загатване на идеята за смяна на правителството в Рияд и бе установил контакт с укриващия се Имам на шиитите-фундаменталисти, след като Истърхаус му бе съобщил къде е тайното му убежище. Самият факт, че човекът от Религиозната полиция не бе предал Имама показваше, че може да му се вярва и занапред.
Имамът беше изслушал предложението — отправено, естествено, без да се споменават никакви имена, тъй като никога не би пропуснал един християнин като Истърхаус да бъде изпълнител на волята на Аллаха — и, по думите на довереника, го беше приел възторжено.
— Въпросът е в това, мистър Милър, че досега фанатиците на Хизбула не са правили никакви опити да завземат Саудитска Арабия. Вместо това всичките им усилия са били насочени към Ирак, но безуспешно. Причината за това търпеливо заобикаляне на Саудитска Арабия са опасенията им, че един опит за унищожаване на Династията на Сауд ще предизвика бурна реакция от страна на САЩ, чиято позиция до този момент е била колеблива. Освен това те са твърдо убедени, че един ден Саудитска Арабия сама ще падне в ръцете им. Изглежда Имамът смята, че следващата пролет — Диамантеният юбилей е окончателно насрочен за следващия април, — е точно моментът, който сам Аллах е избрал за това. На празненството ще се съберат многобройни делегации от всичките тридесет и седем племена в страната, за да изразят почитта си към Кралската династия. Между тях ще бъдат представителите от племената от района на Хаза, работници от нефтените находища, които в по-голямата си част са шиити. Пръснати сред тях ще бъдат и двестата избрани главорези на Имама, които ще пристигнат невъоръжени, докато им раздадем автоматите и мунициите, внесени в страната контрабандно с един от танкерите на Сканлън.
Накрая Истърхаус докладва, че един от висшите египетски офицери — групата от египетски военни съветници играеше съществена роля в армията на Саудитска Арабия — е дал съгласието си да превъоръжи кралската гвардия с дефектни оръжия и амуниции, при условие че след преврата неговата бедна страна със своето многомилионно население ще получи достъп до саудитския нефт.
Милър кимна замислено.
— Много добре, полковник — каза той, а след това смени темата. — Как, според вас, ще реагират руснаците, ако Америка поеме контрола над Саудитска Арабия в свои ръце?
— Ще бъдат доста разтревожени, предполагам — отвърна полковникът.
— Достатъчно, за да отхвърлят Нантъкетския договор, с чиито условия вече всички сме наясно? — попита Милър.
— Така си мисля — отговори Истърхаус.
— Коя групировка вътре в Съветския съюз би имала най-сериозно основание да желае отменянето на този договор?
— Генералният щаб — отговори без колебание полковникът. — Тяхната позиция в Съветския съюз е като тази на нашия Комитет на началник-щабовете и хората от военната промишленост, взети заедно. Договорът ще ограничи властта им, ще подрони престижа им и ще намали техния бюджет и броя им с четиридесет процента. Не мога да си представя, че те ще го приветстват.
— Странни съмишленици — замислено каза Милър. — Съществува ли възможност дискретно да влезем в контакт с тях?
— Аз… познавам някои хора — предпазливо произнесе Истърхаус.
— Бих желал да ги използвате — рече Милър. — Подхвърлете им само, че в Америка известни високопоставени кръгове също като тях се противопоставят на договора от Нантъкет и смятат, че е възможно той да бъде осуетен от американска страна и имат желание да се консултират с тях.
Политиката на кралство Йордания трудно може да се нарече просъветска, но крал Хюсеин трябваше умело да лавира, за да запази трона си в Аман. Ето защо от време на време се налагаше да купува и съветско оръжие, въпреки че въоръжението на неговия Хашемитски арабски легион беше предимно западно. Въпреки това в Аман все още действаше група от тридесет съветски военни съветници, оглавявана от военното аташе на руското посолство. Истърхаус се беше запознал с него по време на едни изпитания на съветска техника в пустинята източно от Акаба, където представяше своите саудитски клиенти. На връщане Истърхаус се отби в Аман.
Полковник Кутузов, военното аташе, за когото Истърхаус беше сигурен, че е от разузнаването, се оказа там и двамата вечеряха заедно. Американецът беше изумен от скоростта, с която реагираха руснаците. Две седмици по-късно те се свързаха с него в Рияд, за да му предадат, че определени хора биха желали да се срещнат с неговите „приятели“ в условия на изключителна дискретност. Той получи дебел пакет с инструкции за пътуването, който лично отнесе в Хюстън, без да го отваря.
От всички комунистически държави Югославия е страната с най-облекчен режим по отношение на туризма. Още повече, че входна виза може да се получи със съвсем малко формалности на летище Белград. В средата на юли, в един и същи ден, но с различни полети, в Белград пристигнаха петима мъже. Летяха с редовните линии от Париж, Рим, Виена, Лондон и Франкфурт. Тъй като всички имаха американски паспорти, на никого не беше нужна виза и за страните, от които пристигаха. Петимата подадоха молби и получиха едноседмични туристически визи — едната виза бе получена сутринта, две по обяд, а другите две следобяд. И петимата заявиха, че отиват на лов за глигани и елени в известния ловен резерват Караджорджево, преустроена за целта стара крепост на брега на Дунав, предпочитана от богати западняци, приютила веднъж дори вицепрезидента на Америка Джордж Буш. При издаването на визите им и петимата изразиха намерението си на път към ловната хижа да прекарат една нощ в суперлуксозния хотел „Петроварадин“ в Нови Сад, на 80 километра северозападно от Белград. И всеки от тях нае такси до хотела.
Смяната на служителите от граничния контрол изтичаше на обяд, затова само един от американците попадна под погледа на служителя Павлич — таен информатор на КГБ. Два часа след като Павлич се беше освободил от дежурство, на бюрото на съветския резидент в посолството в Белград лежеше неговият доклад.
Този ден Павел Керкорян не беше в най-добрата си форма. Предишната нощ се беше прибрал много късно — причината не беше само служебна. Но какво би могъл да стори, когато жена му беше дебела и не спираше да мърмори и да се оплаква, докато той не можеше да устои на тези русокоси босненски момичета. Освен това, вече съвсем служебно, беше имал обилен обяд с един от членовете на югославския централен комитет, който пиеше здраво и когото Керкорян се надяваше да завербува в скоро време. Понечи да остави доклада на Павлич на една страна — напоследък американците се стичаха на тълпи в Югославия и беше невъзможно да проучиш всички. Но нещо в името го смути. Не фамилията — тя беше съвсем обикновена, но къде беше срещал това „Сайръс“?
Един час по-късно намери отговора на този въпрос направо в кабинета си. В един от последните броеве на списание „Форбс“ имаше статия за живота на Сайръс В.Милър. Понякога случайностите изиграват решаваща роля. Имаше нещо странно в цялата работа, а жилавият арменец от КГБ не обичаше странните неща. Защо трябваше един близо осемдесетгодишен човек, известен с патологичната си ненавист към комунистите, да дойде на лов за глигани точно в Югославия и то с редовен полет, при положение, че беше достатъчно богат, за да отиде на лов за каквото си ще в Северна Америка с частния си самолет? Той повика двама от подчинените си, младоци, току-що пристигнали от Москва, като се надяваше, че няма да оплескат работата. (Както беше споделил неотдавна със свой колега от ЦРУ на един коктейл, напоследък трудно можеше да разчиташ на добри помощници. Човекът от ЦРУ беше изразил пълното си съгласие по този въпрос.)
Агентите на Керкорян говореха сърбохърватски, но въпреки това той ги посъветва да се осланят на шофьора, югославянин, който беше добре запознат с обстановката. Същата вечер му се обадиха от една телефонна будка в хотел „Петроварадин“ и майорът от КГБ побесня от яд, защото югославяните със сигурност подслушваха телефона. Каза им да потърсят друг телефон.
Тъкмо щеше да си тръгва, когато му се обадиха отново, този път от някаква забутана кръчма на няколко мили от Нови Сад. Съобщиха му, че в хотела има не един, а петима американци. Възможно беше да са се срещнали там, но изглежда всички се познавали отпреди. Няколко банкноти смениха притежателите си на
