рецепцията и сега разполагаха с копия от първите три страници от паспортите на всеки от американците. Сутринта трябвало да ги вземе микробус и да ги закара до някаква ловна хижа, съобщиха агентите, и попитаха какво да правят. Керкорян им нареди да останат там. Да, през цялата нощ: „Искам да знам къде ще отидат и с кого ще се срещнат.“
Няма да им навреди, мислеше си Керкорян по пътя за вкъщи. Лесно им беше на младите в днешно време. Сигурно нищо особено нямаше да се случи, но младежите щяха да натрупат известен опит. На другия ден около обяд те се върнаха уморени, небръснати, но ликуващи. Керкорян поразен изслуша разказа им. Микробусът пристигнал навреме и взел американците. Водачът им бил облечен в цивилни дрехи, но определено приличал на военен, при това — руснак. Вместо към ловната хижа, микробусът с петимата американци се отправил обратно към Белград, а после свил към военновъздушната база Батайница. Не показали никакви паспорти на портала. Водачът извадил от вътрешния си джоб пропуски и те спокойно преминали бариерата.
Керкорян познаваше Батайница. Това беше голяма военновъздушна база, на двадесетина километра северозападно от Белград и определено извън туристическите маршрути на американците. Освен другите неща, тя даваше подслон на постоянния поток от съветски военни транспортни самолети, които снабдяваха и обслужваха многочислената група от съветски военни съветници в Югославия. Това означаваше, че в базата е настанен и съветски инженерен екип, а един от руснаците, който контролираше товарите, работеше за него. Десет часа по-късно Керкорян изпрати доклад „светкавица“ до Ясенево, където се намираше Първо Главно Управление на КГБ, отделът за външен шпионаж. Докладът бе предаден направо на заместник-началника на ПГУ, генерал Вадим Кирпиченко, който направи няколко запитвания в страната, и разширеният и допълнен доклад беше изпратен лично на председателя на КГБ, генерал Крючков.
Керкорян докладваше, че петимата американци от микробуса са били ескортирани до транспортен самолет Ан 42, току-що пристигнал с товар от Одеса, който незабавно излетял в обратна посока. В следващия си доклад резидентът от Белград съобщаваше, че двадесет и четири часа по-късно американците са се върнали по същия начин, прекарали още една нощ в хотел „Петроварадин“ и напуснали заедно Югославия, без да ударят дори един-единствен глиган. Керкорян получи похвала за проявената бдителност.
Маранята беше обгърнала Коста дел Сол като пелена. Долу по плажовете милиони туристи се обръщаха от една страна на друга като пържоли на скара, мажеха се с плажни масла и храбро се препичаха в стремежа си да добият наситено-кафяв тен за двете си скъпоценни седмици, но твърде често просто се зачервяваха като варени раци. Слънцето бе нажежило бледата синева на небето до бяло и дори морският бриз беше стихнал до едва осезаем полъх.
Огромният каменен зъб на Гибралтар стърчеше и проблясваше в трептящия от жега въздух; бетонните склонове на изкуствените водоуловители, изградени от Кралските инженери, за да пълнят подземните цистерни, изпъкваха като петно от проказа върху гладкото тяло на скалата. Въздухът над хълмовете зад плажа Казарес беше малко по-хладен; истинската прохлада настъпваше само при зазоряване и малко преди залез слънце, затова лозарите от Алкантара дел Рио ставаха сутрин в четири часа, за да спечелят шест часа за работа преди слънцето да ги прогони на сянка. След като обядваха, те се отдаваха на традиционната в Испания следобедна дрямка зад дебелите, хладни, варосани стени на къщите си докъм пет, а след това продължаваха да работят до смрачаване.
Гроздовите зърна зрееха под лъчите на слънцето и се изпълваха със сок. До реколтата все още имаше време, но тази година тя щеше да бъде добра. В бара си Антонио поднесе обичайната гарафа с вино на чужденеца и разцъфна в усмивка.
— Sera bien, la cosecha?8 — попита той.
— Да — отговори усмихнато високият мъж — тази година реколтата ще бъде много добра. Ще можем да си плащаме сметките в бара.
Антонио избухна в смях. Всички знаеха, че чужденецът е собственик на земята си и винаги плаща в брой.
Две седмици по-късно Михаил Сергеевич Горбачов не беше в настроение да се шегува. Въпреки че беше известен като човек сърдечен, с добро чувство за хумор и умение да предразполага подчинените си, той беше в състояние лесно да избухне, както когато от Запад повдигаха въпроси за човешките права, така и когато се почувстваше предаден от свои хора. Той седеше зад бюрото си на седмия и последен етаж в сградата на Централния комитет на Новая площадь, втренчил гневен поглед в докладите, разпръснати пред него.
Стаята е дълга 18 и широка 6 метра, а бюрото на Генералния секретар е разположено в далечния край срещу вратата. Той седи с гръб към стената; от лявата му страна са прозорците, обърнати към площада, над които се спускат дантелени завеси от светлобежов велур. В средата на стаята, по цялата й дължина, се намира обичайната в такива случаи заседателна маса.
За разлика от предшествениците си той беше предпочел обзавеждане в по-светли тонове; масата, както и бюрото му, бяха изработени от бял бук и от двете й страни бяха наредени по осем високи, но удобни стола. Точно на тази маса беше разпръснал докладите, които неговият приятел и колега, външният министър Едуард Шеварнадзе, беше събрал и донесъл. Именно по негова молба той неохотно бе прекъснал лятната си почивка в Ялта, на Кримския полуостров. Гневно си мислеше, че би предпочел сега да се плиска в морето с внучката си Аксения вместо да седи в Москва и да се рови в тази бумащина.
Бяха минали почти шест години от мразовития мартенски ден, в който Черненко беше починал, а самият той се беше издигнал с почти главоломна скорост до върховната власт и въпреки че дълго време се беше подготвял за този момент, изпитваше известно смущение. Вече шест години се опитваше да изведе страната, която обичаше, в последното десетилетие на двадесетия век като равностоен и дори по-силен противник на капиталистическия Запад.
Като всички истински руснаци и той изпитваше странна смесица от полувъзхищение и пълно отрицание към Запада, към неговото благополучие, към неговото финансово могъщество и почти надменна самоувереност. За разлика от много руснаци, той от дълги години отказваше да се примири с мисълта, че нравите в неговата родина не могат да се променят, че корупцията, мързелът, бюрокрацията и апатичната летаргия са част от системата, винаги са били и винаги ще бъдат. Още като младеж той беше убеден, че притежава силата и енергията да промени всичко това, ако му се даде възможност. Вярата, че един ден ще получи този шанс, беше главният му стимул, основната му движеща сила през всичките години на учение и партийна работа в Ставропол.
Вече шеста година държеше юздите на държавата в своите ръце и разбра, че дори и той беше подценил нежеланието и инерцията. Първите години бяха изпълнени с напрежение и несигурност, беше вървял като че ли по опънато над пропаст въже и на няколко пъти едва не падна.
Първо започна с прочистването на Партията — отстрани всички заклети консерватори и излишния баласт… всъщност почти всички. Сега вече бе сигурен, че той управлява Политбюро и Централния комитет; знаеше, че негови хора контролират разпръснатите из всички републики на Съюза партийни комитети и те споделят неговото дълбоко убеждение, че Съветският съюз е в състояние да се пребори със Запада единствено ако е икономически силен. Именно поради това по-голямата част от неговите реформи засягаха икономически, а не морални проблеми.
Като убеден комунист той вярваше, че неговата страна има морално превъзходство, нещо, което не подлежеше на съмнение. Но не беше чак такъв глупак, че да се самозаблуждава за икономическите възможности на двата лагера. И сега, в условията на нефтената криза — още едно нещо, за което не се самозалъгваше, той се нуждаеше от огромни средства, които да вложи в развитието на Сибир и Арктика. Парите трябваше да се вземат отнякъде, а това водеше към Нантъкетския договор и неизбежния сблъсък със собствените му военни.
Като всеки съветски ръководител той знаеше, че трите основни стълба, на които се крепи властта, са Партията, армията и КГБ, а никой не можеше да владее едновременно два от тях. Да влезе в конфликт с генералите си беше достатъчно неприятно, но щеше да е непоносимо, ако и КГБ застанеше срещу него.
