Разпръснатите по масата доклади, които външният министър бе подготвил по данни от западната преса, не го интересуваха. Тревожеше го мисълта, че общественото мнение в Америка би могло да принуди Конгреса да отхвърли Нантъкетския договор и да настоява за производството и разполагането на пагубните за Русия бомбардировачи „Стелт“.
Той лично не хранеше особени симпатии към евреите, готови да зарежат родината, на която дължаха всичко. Отношението на Михаил Горбачов към лумпените и дисидентите беше като на всички останали руснаци. Вбесяваше го обаче фактът, че това се върши съвсем целенасочено — за случайност и дума не можеше да става — и той добре знаеше кой стои зад всичко това. Все още се гневеше при мисълта за видеокасетата, увековечила разточителството на съпругата му в Лондон преди няколко години, която все още се въртеше из Москва. Знаеше кой стои и зад това. Същите хора. Предшественикът на човека, когото беше извикал и когото очакваше в момента.
Някой почука на вратата вдясно от библиотеката в отсрещния край на стаята. Личният му секретар се подаде иззад вратата. Горбачов вдигна ръка да го изчака една секунда и се върна до бюрото си с трите телефона и ониксовата поставка за писалки.
След това кимна. Секретарят отвори широко вратата.
— Другарят Председател, другарю Генерален секретар — съобщи младият мъж и се оттегли.
Председателят беше униформен — съвсем естествено — и Горбачов го остави да прекоси цялата стая, без да го поздрави. След това се изправи и посочи с жест книжата, разпилени върху масата.
Председателят на КГБ, генерал Владимир Крючков, беше близък приятел, протеже и единомишленик на предшественика си, ултра-консерватора Виктор Чебриков. Генералният секретар се беше освободил от Чебриков по време на голямата чистка през есента на 1988 година, като по този начин беше елиминирал последния си мощен противник в Политбюро. Но нямаше друг избор, освен на негово място да назначи първия заместник-председател (Крючков). Едно уволнение беше достатъчно, две щяха да изглеждат като саморазправа. Всичко си има граници, дори в Москва.
Крючков погледна книжата и повдигна вежди. „Кучи син“ — помисли си Горбачов.
— Не беше нужно да ги биете пред камерите — каза Горбачов без какъвто и да било увод, както обикновено. — Шест западни телевизионни екипа, осем радиорепортери и двадесет журналисти, половината от тях американци. Дори на Олимпийските игри през 1980 нямахме толкова представители на медиите.
Крючков отново повдигна вежди.
— Това беше незаконна демонстрация на евреите, уважаеми Михаил Сергеевич. Лично аз по това време бях на почивка. Но съм напълно убеден, че офицерите от Второ главно управление са действали правилно. Демонстрантите не са се подчинили на заповедта да се разпръснат и моите хора са използвали обичайните в такива случаи методи.
— Стана на улицата, това е работа на милицията.
— Тези хора са метежници. Те са разпространявали антисъветска пропаганда. Погледнете плакатите. Това е от компетенцията на КГБ.
— Ами чуждата преса?
Шефът на КГБ сви рамене.
— Тези конски мухи се навират навсякъде.
„Да, ако предварително им се обадят и им подшушнат“ — помисли си Горбачов. Чудеше се дали това щеше да бъде достатъчен повод да се отърве от Крючков, но веднага прогони тази мисъл. За да уволни председателя на КГБ, той трябваше да убеди цялото Политбюро, а то никога нямаше да даде съгласието си заради няколко бити евреи. Но ядът му все още не беше минал и той нямаше намерение да премълчи мнението си. Това му отне пет минути. Крючков мълчаливо стискаше устни. Не му харесваше да бъде хокан от по-младия, но с по-голяма власт човек. Горбачов беше излязъл иззад бюрото си; двамата мъже бяха с еднаква височина — ниски и набити. Погледът на Горбачов, както обикновено, не потрепваше. В този момент Крючков допусна грешка.
В джоба му беше докладът от агента на КГБ в Белград, допълнен с някои смразяващи подробности от Кирпиченко в Първо главно управление. Информацията несъмнено беше достатъчно важна, за да я изложи лично пред Генералния секретар. Да върви по дяволите, реши обиденият шеф на КГБ. Нека да чака. И така докладът от Белград беше потулен.
Ървинг Мос се беше настанил в Лондон, но преди да напусне Хюстън, беше уговорил личен код за свръзка със Сайръс Милър. Той знаеше, че мониторите на Агенцията за национална сигурност във форт Мийд непрекъснато подслушват ефира, улавяйки милиарди думи от чуждестранните телефонни разговори, а компютрите ги анализират, за да открият макар и една, която би могла да представлява интерес. Да не говорим за англичаните от правителствената служба по комуникациите, за руснаците и изобщо за всеки един в днешно време, който би могъл да си подсигури подслушвателен пост. Затова пък обемът на търговския трафик е толкова голям, че стига нещо да не се набива на очи като много подозрително, би могло да мине незабелязано. Кодът на Мос се базираше на каталог за цени на зеленчуци, които непрекъснато пътуваха от слънчевия Тексас към мрачния Лондон. Той записваше списъка на цените по телефона, зачеркваше думите, запазвайки единствено цифрите и според датата в календара ги дешифрираше с помощта на бележниче за еднократна употреба, каквито само той и Сайръс Милър притежаваха.
Този месец той научи три неща: че съветското изделие, от което се нуждае, се намира в последния стадий на подготовка и ще пристигне до две седмици; че е осигурен платен информатор в Белия дом; и че най-сетне е дошло времето да приведе план „Травис“ в действие. Той изгори листите и се усмихна. Плащаха му за планиране, привеждане на плана в действие и успех. Вече можеше да предяви искане за втория транш.
Есенният семестър в Оксфордския университет има осем седмици и тъй като учените се стремят да се придържат към законите на логиката, те са наречени Първа седмица, Втора седмица, Трета седмица и така нататък. Времето след края на семестъра е запълнено с множество дейности, най-вече спортни и театрални занимания, и водене на дискусии — това е Деветата седмица. Доста студенти пристигат преди началото на семестъра, било за да се подготвят за учебните занимания, било да се настанят или да започнат тренировките си в периода, наречен Нулева седмица.
На втори октомври, първия ден от Нулевата седмица, във Винсънтс Клъб, бар и сборно място на студентите-спортисти, се бяха събрали неколцина от подранилите, сред които и високият, слаб младеж Саймън, който се подготвяше за третия си и последен семестър в Оксфорд по Програмата за едногодишно обучение в чужбина. Някъде отзад го поздрави жизнерадостен глас.
— Здравей, Саймън. Май си подранил, а?
Това беше Командирът на въздушна ескадра Джон Де’Ат, касиер на Джийзъс Колидж и старши ковчежник на Спортния клуб, към който се числеше и отборът по крос. Саймън се усмихна.
— Да, сър.
— Ще сваляме тлъстините от лятото, а? — засмя се пенсионираният офицер от военновъздушните сили, като потупа несъществуващото шкембе на младежа. — Добре, добре. Ти си най-голямата ни надежда да видим сметката на Кембридж през декември в Лондон.
Всички знаеха, че най-сериозният спортен противник на Оксфорд е Кембриджският университет. Срещата между отборите на двата университета беше гвоздеят на всяко състезание.
— Смятам да започна една серия от сутрешни кросове и да вляза отново във форма, сър — каза Саймън.
И той наистина започна серия от изтощителни кросове рано сутрин, по осем километра в началото, като постепенно увеличаваше разстоянието, докато стигна до двадесет километра към края на седмицата. В сряда сутринта, девети, той напусна дома си на Удсток Роуд в южната част на Самъртаун в северен Оксфорд и се отправи на велосипеда си към центъра на града. Мина край Мемориала на Мъчениците и църквата
