линия на Доналд Едмъндс, директора на ФБР, който в този момент спеше дълбоко в жилището си в Чеви Чейс.
Второто място, където бе прието обаждането по радиото, беше една патрулна кола на полицейския участък Темз Вали, който отговаряше за графствата Оксфордшир, Бъркшир и Бъкингамшир. Въпреки че американският екип, придружен от представителя на Специалните части, беше винаги близо до Саймън Кормак, по правило кола на полицейския участък Темз Вали непрекъснато се намираше на не повече от километър разстояние, готова да се отзове първа при евентуално повикване. Радиостанцията на патрулната кола, която в този момент обикаляше из Хедингтън, бе настроена на служебната честота и полицаите изминаха този километър за петдесет секунди. По-късно някои разправяха, че шофьорът и сержантът до него е трябвало да подминат мястото на засадата и да се опитат да настигнат микробуса на похитителите. Но това беше по-късно; в момента на Шотоувърския път лежаха три тела и те спряха, за да видят дали не биха могли да помогнат с нещо и/или да получат описание на нападателите. И за едното, и за другото беше вече твърде късно.
Третото място бе самият полицейски участък Темз Вали, който се намираше в селцето Кидлингтън. Нощното дежурство на сержант Джанет Рен щеше да свърши в седем и половина и тя тъкмо се прозяваше, когато в слушалките й прозвуча дрезгав глас с американски акцент. Джанет така се слиса, че за частица от секундата си помисли дали това не е някаква шега. След това погледна в един списък и натисна няколко клавиша на компютъра вляво от нея. В същия момент на монитора се появиха поредица указания, които силно изплашеното момиче започна да изпълнява съвсем точно.
След продължителното сътрудничество предишната година между полицейските части в Темз Вали, Скотланд Ярд, Министерството на вътрешните работи, американското посолство и Секретните служби, операцията за съвместна охрана на Саймън Кормак бе наречена Операция „Янки Дудъл“. Всички обичайни действия, както и мерки, които следваше да се предприемат в най-различни случаи — ако например синът на президента попаднеше в сбиване в някой бар, улична кавга, пътно произшествие, политическа демонстрация, бъдеше спешно приет в болница или пожелаеше да прекара известно време в друго графство — бяха заложени в компютъра. Сержант Рен беше активизирала кода за „отвличане“ и компютърът подаде съответните указания.
Само след няколко минути до нея вече стоеше старшият полицейски служител, който оглавяваше нощното дежурство и който, пребледнял от притеснение, започна да набира номера по телефона. Първият беше на шефа на Отдела за криминални разследвания (ОКР), който каза, че сам ще уведоми колегата си, старшия полицейски офицер, оглавяващ Специалните части (СЧ) към полицейския участък Темз Вали. Полицейският служител в Кидлингтън се обади и на заместник-началника на полицията (Оперативен отдел), който се канеше да нападне две варени яйца, когато телефонът в дома му иззвъня. Той се заслуша съсредоточено, след което даде няколко разпореждания и запита:
— Къде точно?
— Шотоувър Плейн, сър — отговори главният инспектор в Кидлингтън. — Делта Браво вече е там. Върнали са един частен автомобил, идващ от Уитли, двама други бегачи и една жена с куче, която идвала откъм Оксфорд. Двамата американци са мъртви; мъртъв е и сержант Дън.
— Боже Господи — въздъхна заместник-началникът на полицията. Това щеше да бъде решаващ случай в кариерата му и като шеф на Оперативния отдел, който винаги оглавява дейността на полицията, от него зависеше довеждането му до успешен край. Неуспехът беше недопустим. Той светкавично набра обороти.
— Изпратете бързо най-малко петдесет униформени полицаи там. С ограждащи колчета, чукове и лента. Да отцепят мястото… веднага. Всички свободни хора — там! Пътищата да се блокират. Улицата е проходима и от двете страни, нали? Откъм страната на Оксфорд ли са се измъкнали?
— Според Делта Браво — не — отговори човекът от полицейското управление. — Не знаем колко време е минало от нападението до обаждането на американеца. Но, ако не е било много, Делта Браво са се намирали на пътя при Хедингтън и твърдят, че никой не е минал край тях откъм Шотоувър. Ще разберем по следите от гумите. Там е разкаляно.
— Съсредоточете пътните прегради от север на юг, откъм източната страна — каза заместник- началникът. — Аз ще се обадя на началника на полицията. Изпратихте ли служебната кола?
— Вече трябва да е пред вас — отговори инспекторът от Кидлингтън.
И наистина беше тук. Заместник-началникът на полицията погледна през прозореца и видя колата, която при нормални обстоятелства трябваше да дойде четиридесет минути по-късно, да спира пред входа.
— Кой е тръгнал вече нататък? — попита той.
— Хора от криминалния отдел, от Специалните части, от групите за оглед на местопрестъплението, сега тръгват и униформените полицаи.
— Изтеглете всички детективи от текущите случаи — да започнат да обикалят и да разпитват. Аз тръгвам направо за Шотоувър.
— Докъде да поставим пътни прегради? — попита ръководителят на нощното дежурство в полицейския участък.
Заместник-началникът се замисли. По-лесно е да се разпореди поставянето на пътни прегради отколкото да се направи. Пътната мрежа на графствата около Лондон — исторически установени и гъсто населени — представлява лабиринт от междуселски пътеки и пътища и второразредни шосета, които свързват провинциалните градчета, селца и махали. Ако мрежата от прегради се разположи твърде далеч, ще трябва да се обхванат стотици пътища и пътчета, ако пък е твърде близо, разстоянието, което похитителите трябва да изминат, за да се измъкнат, ще се скъси значително.
— До границата на Оксфордшир — отговори кратко заместник-началникът.
Той затвори телефона, а след това отново вдигна слушалката и се обади на своя шеф — началника на полицията. В полицейските участъци на графствата ежедневната борба с престъпността се ръководи от завеждащия оперативния отдел. Началникът на полицията може да има иди пък да няма опит в пряката полицейска работа, но неговата задача засяга определянето на линията на поведение, поддържането на високия дух и създаването на съответния образ на полицията в очите на обществеността, както и постоянната връзка с Главното управление в Лондон. Докато набираше номера, заместник-началникът погледна часовника си: седем часът и трийсет и една минути сутринта.
Началникът на полицейския участък Темз Вали живееше в едно внушително, преустроено жилище на енорийски свещеник в селцето Блетчингдън. Той прекоси трапезарията и влезе в кабинета, за да вдигне слушалката на телефона, бършейки полепналото по устните си сладко. Когато чу новината, забрави за закуската си. Деветият ден на октомври щеше да започне зле за доста хора.
— Разбирам — каза той, след като изслуша известните до момента факти. — Да, продължавайте. Аз ще… се обадя в Лондон.
Върху бюрото в стаята имаше няколко телефона. Единият осигуряваше специална и известна на много малко хора директна връзка с кабинета на шефа на отдел F4 във вътрешното министерство, към който се числи Столичната полиция, както и управленията в отделните графства. В този час държавният служител все още не бе пристигнал на работа, но обаждането бе прехвърлено в дома му във Фулъм, Лондон. Чиновникът си позволи една неприсъща нему ругатня, набра два номера по телефона и веднага се отправи към голямата бяла сграда на Куин Ан’с Гейт, встрани от Виктория Стрийт, където се помещаваше министерството.
Първото обаждане беше до дежурния офицер в отдел F4, на когото нареди бюрото му да бъде разчистено от всички книжа и целият състав на отдела да бъде вдигнат на крак и незабавно да се яви в службата. Не даде никакви обяснения. Нямаше представа колко души са научили за касапницата на Шотоувър Плейн, но като всеки съвестен държавен служител, той не желаеше да увеличава техния брой, ако това можеше да се избегне.
Второто обаждане беше неизбежно. То бе отправено до постоянния помощник-министър, висшия държавен служител, който отговаряше за цялото министерство. За щастие и двамата живееха в Лондон, а не в по-отдалечените предградия и се срещнаха в сградата на министерството в 7 часа и 51 минути. В 8 часа и 4 минути към тях се присъедини сър Хари Мариот, член на правителството на консервативната партия и министър на вътрешните работи, на когото докладваха за всичко станало. Първата му реакция беше да се свърже с Даунинг Стрийт № 10 и да поиска разговор лично с мисис Тачър.
