Телефона вдигна нейният личен секретар. В Уайтхол, седалището на английската правителствена администрация, има безброй „секретари“; някои всъщност са министри, други са висши държавни чиновници, трети пък са лични помощници. Много малко са тези, които се занимават със секретарска дейност. Чарлс Пауъл спадаше към предпоследната група. Той знаеше, че министър-председателката, чийто личен кабинет се намираше до неговия, е станала и работи вече от цял час, преглеждайки купища документи преди повечето от колегите й да са се измъкнали от пижамите си. Това й беше навик. Пауъл знаеше също така, че сър Хари е един от най-приближените й колеги и близки приятели. Той я уведоми и тя незабавно се обади.
— Госпожо министър-председател, налага се да ви видя. Веднага. Трябва да ме приемете. Наложително е.
Маргарет Тачър се смръщи. Часът и тонът бяха необичайни.
— Щом трябва, Хари, заповядайте — каза тя.
— След три минути — отговори гласът по телефона.
Сър Хари Мариот остави слушалката. Долу го очакваше колата му, с която измина 400-те метра до Даунинг Стрийт. Беше 8 часът и 11 минути сутринта.
Похитителите бяха четирима на брой. Стрелецът, който сега седеше до шофьора, постави „Скорпиона“ между краката си и свали вълнената маска. Под нея все още беше с перука и мустаци. Той сложи чифт очила с масивни рамки, в които нямаше поставени стъкла. Мъжът, който шофираше, беше шеф на бандата; той също носеше перука и фалшива брада. Дегизировката беше временна, тъй като трябваше да изминат няколко километра, без да привличат внимание върху себе си.
Останалите двама на задната седалка усмириха яростно съпротивляващия се Саймън Кормак. Не беше трудно. По-едрият мъж така го стисна, че едва не го задуши, а другият, слаб и жилав, поднесе към лицето му тампон, напоен с етер. Микробусът подскочи на излизане от шосето и възстанови равномерното си движение, щом излезе на второстепенния път за Уитли, а звуците от задната седалка утихнаха, тъй като синът на президента се бе свлякъл в безсъзнание.
Микробусът се насочи надолу към Литълуърт с неговите разпръснати къщи, а след това навлезе в Уитли. По пътя подминаха един електрокар, който разнасяше традиционната сутрешна бутилка прясно мляко по домовете, а стотина метра по-нататък шофьорът мярна вестникарче, което се загледа в тях. След Уитли излязоха на главната магистрала А-40 за Оксфорд, завиха към града, изминаха около 400 метра и отново завиха, този път надясно, по второстепенен път В-4027 през селата Форест Хил и Стентън Сейнт Джон.
Микробусът мина с нормална скорост през двете села, прекоси кръстопътя край Ню Ин Фарм и продължи към Ислип. На около километър и половина от Ню Ин, малко след Фокс Кавърт, той зави наляво към портата на една ферма. Мъжът до шофьора изскочи навън, отключи катинара на портата — десет часа преди това бяха подменили катинара на фермера със свой собствен — и микробусът пое по алеята. След десетина метра достигна полусрутения хамбар, който се намираше зад малка горичка. Похитителите бяха разучили обстановката още преди две седмици. Беше 7 часът и 16 минути сутринта.
Вече беше светло и четиримата от микробуса се заловиха бързо за работа. Стрелецът отвори вратите на хамбара и изкара голямото Волво, което бяха паркирали там около полунощ. Зеленият микробус влезе вътре, шофьорът скочи от седалката, като взе със себе си „Скорпиона“ и двете вълнени маски. Той огледа дали в кабината не е забравено нещо и тръшна вратата. Останалите двама се измъкнаха отзад, вдигнаха безчувствения Саймън Кормак и го положиха в широкия багажник на Волвото, където вече бяха пробили отвори, за да влиза въздух. Четиримата мъже съблякоха черните маскировъчни дрехи. Под тях носеха прилични делови костюми, ризи и вратовръзки. Перуките, мустаците и очилата не свалиха. Събраните на куп дрехи бяха хвърлени в багажника при Саймън, а „Скорпионът“ бе поставен на пода в задната част на колата и покрит с одеало.
Шофьорът на микробуса, който беше и шеф на бандата, седна зад волана на Волвото и зачака. Слабият мъж от задната седалка постави експлозив в изоставения микробус, а гигантът затвори вратите на хамбара. Двамата се качиха на Волвото, което потегли към портата, извеждаща на шосето. Стрелецът я затвори след колата, прибра катинара и постави ръждясалата верига на фермера. Тя беше срязана, но бе така провесена, че не личеше. Волвото беше оставило следи в калта, но това не можеше да се избегне. Гумите бяха стандартни и скоро щяха да бъдат сменени. Стрелецът седна до шофьора и автомобилът се отправи на север. Беше 7 часът и 22 минути. Заместник-началникът на полицията (Оперативен отдел) точно казваше „Боже Господи“.
Похитителите се насочиха на северозапад, минаха през Ислип, след това излязоха на правата като стрела магистрала А-421 и направиха 90-градусов завой надясно към Бистър. Пресякоха този спретнат пазарен град в североизточен Оксфордшир без да намаляват скоростта и продължиха по А-421 към Бъкингам. Малко след Бистър зад тях се появи голям полицейски Рейндж Ровър. Единият от мъжете на задната седалка изръмжа някакво предупреждение и посегна към „Скорпиона“. Шофьорът му извика да кротува и продължи, без да превишава позволената скорост. Стотина метра по-нататък имаше табела с надпис „Добре дошли в Бъкингамшир“. Границата на графството. Рейндж Ровърът намали при табелата, спря напряко на пътя и полицаите започнаха да разтоварват стоманени пътни прегради. Волвото продължи напред и скоро изчезна в далечината. Беше 8 часът и 5 минути. В Лондон сър Хари Мариот вдигаше слушалката на телефона, за да се обади на Даунинг Стрийт.
Министър-председателката на Англия е една изключително човечна жена, много по-човечна от своите петима предшественици мъже. Въпреки че в сравнение с тях проявяваше доста по-голямо самообладание в кризисни ситуации, сълзите съвсем не й бяха чужди. По-късно сър Хари щеше да сподели със съпругата си, че когато й съобщил новината, тя се просълзила, покрила лицето си с ръце и прошепнала: „О, мили Боже! Горкият човек.“
— Бяхме изправени — щеше да каже сър Хари на Деби — пред най-гадната криза с янките от нападението на Суец насам, а нейната първа мисъл беше за бащата. Забележи, не за сина, а за бащата.
Сър Хари нямаше деца и през януари 1982 година все още не беше член на кабинета; за разлика от вече оттеглилия се правителствен секретар сър Робърт Армстронг, който не би се учудил изобщо, той не бе станал свидетел на голямата тревога на Маргарет Тачър, когато синът й Марк бе изчезнал в алжирската пустиня по време на ралито Париж — Дакар. Тогава, в уединението на нощта, тя бе плакала от онази чиста и много лична болка, която всеки родител изпитва, когато детето му е в опасност. Марк Тачър бе открит жив от един патрул шест дни по-късно.
Когато повдигна глава, тя се беше овладяла и натисна един от бутоните на интеркома си.
— Чарли, искам да ме свържеш лично с президента Кормак. Кажи на Белия дом, че въпросът е спешен и не търпи отлагане. Да, разбира се, че знам колко е часът във Вашингтон.
— Можем да уведомим американския посланик чрез министъра на външните работи — позволи си да предложи сър Хари Мариот — той би могъл… вероятно…
— Не, аз сама ще го сторя — настоя министър-председателката. — Ще ви помоля, Хари, да съберете комисията КОБРА. Докладвайте ми на всеки кръгъл час, ако обичате.
Няма нищо горещо около така наречената „гореща“ линия между Даунинг Стрийт и Белия дом. Всъщност тя представлява обособена телефонна връзка чрез сателит, но с апарати за кодиране на разговорите в двата й края. Беше невъзможно кодът да се разчете, тъй че разговорите, които се водеха, си оставаха строго поверителни. Установяването на връзката по горещата линия отнемаше около пет минути. Маргарет Тачър премести документите от бюрото встрани и, загледана през бронираните стъкла на прозорците на личния си кабинет, зачака.
Шотоувър Плейн буквално кипеше от усилена дейност. Двамата полицаи от патрулната кола Делта Браво знаеха добре какво да правят и не допуснаха никой да се приближи до мястото на престрелката. Самите те стъпваха наоколо много внимателно, докато оглеждаха трите тела за признаци на живот. Когато не откриха такива, те се оттеглиха встрани. Разследванията могат твърде лесно да бъдат провалени още в самото начало от това, че някой е изпотъпкал веществените доказателства, които биха били безценни за съдебно-медицинските експерти или пък нечий голям крак е стъпил върху гилза, която е потънала в калта с
