изтрити по нея отпечатъци.
Униформените полицаи бяха обградили мястото, целия път от Литълуърт на изток, надолу по хълма, до стоманения мост, който пресичаше Ринг Роуд между Шотоувър Плейн и Оксфорд Сити. Служителите от групите за оглед на местопрестъплението, СГОМ, претърсваха внимателно околността. Те установиха, че английският сержант от Специалните части бе стрелял два пъти; детекторът за метал откри един куршум в калта пред тялото му — той се бе свлякъл на колене и, падайки, бе стрелял. Не можаха да намерят другия куршум. По-късно щяха да докладват, че е твърде възможно да е ранил някой от похитителите. (Изстрелът не беше улучил никого, но те не знаеха това.)
Откриха и гилзите от „Скорпиона“, двадесет и осем на брой, всички пръснати в една локва. Фотографираха ги поотделно, там където бяха паднали, събраха ги с пинцети и ги поставиха в найлонови торбички за момчетата от лабораторията. Единият американец все още лежеше приведен върху волана на колата, другият беше загинал на място, до предната врата. Окървавените му ръце още притискаха трите рани по корема, а портативната радиостанция беше паднала до него. Направиха снимки от всички възможни ъгли, преди да преместят каквото и да било. Телата бяха откарани в болницата Радклиф, закъдето беше тръгнал патолог от министерството на вътрешните работи.
Следите в калта бяха от особен интерес: мястото, където Саймън Кормак беше повален от двамата мъже, отпечатъците от обувките на похитителите — щеше да се окаже, че са съвсем обикновени маратонки и по тази причина практически неоткриваеми, а също и следите от гумите, по които бързо разбраха, че са от микробус. Имаше и един автомобилен крик, чисто нов, който би могъл да се закупи във всеки магазин от веригата Юнипарт. Както и при 9-милиметровите гилзи от „Скорпиона“, по него не бяха открити отпечатъци.
По случая работеха тридесет детективи. Те обикаляха наоколо и разпитваха — работа доста уморителна, но затова пък от жизненоважно значение. В резултат бяха получени и първите описания. На двеста ярда източно от резервоара, по пътя за Литълуърт, имаше две къщи. Жената в едната от тях чула към седем часа някаква „пукотевица“, докато приготвяла чай, но не видяла нищо. Един мъж от Литълуърт беше видял малко след седем часа през селото да минава зелен микробус, който продължил към Уитли. Детективите щяха да попаднат на вестникарчето и шофьора на електрокара за разнасяне на мляко няколко минути преди девет часа. Момчето беше на училище, а млекарят тъкмо закусваше.
Той се оказа най-важният свидетел. Зеленикав, очукан Форд Транзит, с емблемата на Барлоу отстрани. Директорът по маркетинг на Барлоу заяви, че по това време в тази част на графството не е имало техни коли. Това бе потвърдено и от издадените пътни листа. Най-сетне полицията беше попаднала на следа, до всички патрули бе подадено съобщение: „Търсете зелен Форд Транзит!“. Не дадоха никакви обяснения — просто микробусът трябва да бъде открит. Никой не го свързваше с горящия край пътя за Ислип хамбар… все още.
Друга част от детективите бяха изпратени в Самъртаун. Те чукаха по вратите на къщите по Удсток Роуд и съседните улици. Беше ли видял някой паркирани автомобили, микробуси и прочие? Бил ли е забелязан някой да наблюдава онази къща ей там? Те следваха маршрута на кроса към центъра на Оксфорд и от другата страна на града. Около двадесет души заявиха, че са видели младия бегач и че той е бил следван от няколко мъже в автомобил — в края на краищата се оказваше, че това е бил автомобилът на Секретните служби.
Към девет часа едно познато усещане бе започнало да обзема заместник-началника на полицията — случаят явно щеше да се проточи, късметът не беше на тяхна страна, нямаше изгледи престъпниците да бъдат бързо заловени. Които и да са били, те вече се бяха измъкнали. Началникът на полицията, в пълна униформа, пристигна на Шотоувър Плейн, за да наблюдава работата на екипите.
— Изглежда Лондон иска да вземе нещата в свои ръце — каза той.
Заместникът му изсумтя недоволно. Това си беше чисто подценяване, но пък от плещите му падаше огромна отговорност. Щеше да се наложи да отговаря на доста трудни въпроси относно станалото, а на всичко отгоре и един евентуален бъдещ провал…
— Виждате ли, Уайтхол смята, че по всяка вероятност престъпниците не са вече на наша територия. Правителството сигурно ще изяви желание случаят да бъде поет от Столичната полиция. Някакви журналисти?
Заместник-началникът поклати глава.
— Все още не, сър. Но няма да успеем да го запазим в тайна от тях дълго време. Твърде голяма новина е.
Той не знаеше, че жената, която разхождаше кучето си и беше върната от полицаите от Делта Браво в 7 часа и 16 минути, бе видяла две от телата и се бе прибрала у дома си силно уплашена, където разказа всичко на своя съпруг. Нито, че съпругът й работи в печатницата на Оксфорд Мейл. Въпреки че беше обикновен техник, той си помисли, че трябва да уведоми дежурния редактор на броя за това, когато отиде на работа.
Обаждането от Даунинг Стрийт бе прието от старшия дежурен офицер в Комуникационния център на Белия дом, разположен в подземен етаж на западното крило, до залата за Кризисни ситуации. То бе регистрирано в 3 часа и 34 минути сутринта вашингтонско време. Като чу кой се обажда, той без колебание се съгласи да потърси шефа на нощната охрана, който беше на поста си в жилищната част на сградата.
В този момент агентът от Секретните служби обикаляше централното фоайе съвсем близо до президентския апартамент на втория етаж. Когато телефонът върху бюрото му, разположено срещу позлатения асансьор на Първото семейство, тихо иззвъня, той вдигна слушалката.
— Тя иска какво? — тихо каза той. — Имат ли представа тези англичани колко е часът тук?
Агентът отново се заслуша. Не можеше да си спомни кога за последен път някой беше будил президента в такъв час. Сигурно се е случвало — помисли си той — да кажем, при обявяване на война. Може би за това ставаше дума и сега, Бърбанк сигурно щеше да му извади душата, ако допуснеше грешка. От друга страна… самата министър-председателка на Англия…
— Затварям — каза той на дежурния в Комуникационния център. — Ще се обадя след малко.
На Лондон бе съобщено, че вече будят президента и трябва да почакат, без да затварят телефона. Което и направиха.
Човекът от охраната, който се казваше Лепински, влезе през двойните врати в Западната всекидневна. Вляво от него се намираше спалнята на семейство Кормак. Той спря, пое дълбоко дъх и леко почука. Отговор не последва. Натисна дръжката на вратата. Не беше заключено. Той мислено се прости с кариерата си и влезе. Видя голямото двойно легло, в което спеше двойката. Знаеше, че президентът трябва да е откъм страната на прозорците. Приближи на пръсти, разпозна кафявата му памучна пижама и го побутна по рамото.
— Господин президент, сър. Събудете се, моля ви, сър.
Джон Кормак отвори очи, позна мъжа, който се беше надвесил притеснено над него, погледна съпругата си и не запали лампата.
— Колко е часът, мистър Лепински?
— Минава три и половина, сър. Съжалявам, че трябваше да ви събудя… Хм, господин президент, английската министър-председателка е на телефона. Казва, че въпросът не търпи отлагане. Съжалявам, сър.
Джон Кормак се замисли за момент, а след това внимателно свали крака от леглото и стъпи на пода, така че да не събуди Майра. Лепински му подаде намиращия се наблизо халат. За почти три години като президент Кормак бе опознал добре английската министър-председателка. Бяха се срещали два пъти в Англия — втория път по време на двучасовия му престой на връщане от Внуково — а тя също бе посетила два пъти Щатите. И двамата бяха хора решителни; разбираха се добре. Щом тя се обаждаше, сигурно беше нещо важно. Ще си доспи по-късно.
— Върнете се в централното фоайе, мистър Лепински — шепнешком каза той. — Не се притеснявайте, постъпили сте добре. Аз ще се обадя от кабинета си.
Кабинетът на президента — той има няколко, но само един в апартамента — се намира между спалнята и Жълтата Овална Стая, която е разположена под централната ротонда. Също като спалнята, прозорците му гледат към моравите и Пенсилвания Авеню. Той затвори свързващата врата, запали лампата, премигна
