няколко пъти, настани се зад бюрото и вдигна слушалката на телефона. Тя се обади след десет секунди.
— Някой свърза ли се вече с вас?
Нещо като че ли го прободе в стомаха.
— Не… никой. Защо?
— Мисля, че мистър Едмъндс и мистър Бърбанк вече са научили — каза тя. — Съжалявам, че се налага първа…
След това му съобщи за станалото. Той стисна здраво слушалката и впи поглед в завесите, без да ги вижда. Устата му пресъхна, не можеше да преглъща. Чуваше думите… всичко, правим всичко възможно… най-добрите екипи на Скотланд Ярд… не могат да се измъкнат. Той каза „да“ и „благодаря“ и затвори. Изпитваше усещането, че някой го бе блъснал силно в гърдите. Помисли си за Майра, която още спеше. Трябваше да й каже. Тя щеше да го приеме много болезнено.
— О, Саймън — промълви той. — Саймън, момчето ми.
Знаеше, че не ще може да се справи сам. Имаше нужда от приятел, който да го замества, докато той се грижи за Майра. След няколко минути, когато се обади на оператора, гласът му бе спокоен.
— Свържете ме с вицепрезидента Одел, моля.
В жилището си във Военноморската обсерватория Майкъл Одел бе събуден по същия начин от агент на Секретните служби. Повикването беше недвусмислено и без обяснения. Моля, ела направо в президентския апартамент. На втория етаж. В кабинета. Веднага, Майкъл, веднага, моля те.
Вицепрезидентът от Тексас чу изщракването на телефона в другия край на линията и също затвори, почеса се по главата и свали обвивката на една ментолова дъвка. Това му помагаше да се съсредоточи. Той се обади да му изпратят кола и тръгна към гардероба. Одел беше вдовец, спеше сам и нямаше кого да разбуди. След десет минути, облякъл панталони, обувки и пуловер върху ризата, той седеше на задната седалка на голямата лимузина и се взираше в ниско подстригания врат на флотския шофьор и в светлините на нощния Вашингтон, докато най-сетне пред тях се открои осветеният силует на Белия дом. Той подмина Южния портик и Южния вход — и двата парадни — и влезе в коридора на приземния етаж през малката врата в западния край. Каза на шофьора да го изчака; предполагаше, че няма да се бави. Но сгреши. Беше 4 часът и 7 минути.
Висшият орган във Великобритания, който ръководи овладяването на кризисни ситуации, е спешно свикана комисия, членовете на която се подбират в зависимост от характера на кризата. Неизменно остава само седалището на комисията. Почти винаги това е залата за брифинги — тихо подземно помещение с климатична инсталация — в сградата на Секретариата на правителството, в съседство с Даунинг Стрийт. Комисията е известна под името КОБРА — по инициалите на залата (Кабинет Офис Брифинг Рум), където заседаваха.
Малко повече от час бе необходим на сър Хари Мариот й сътрудниците му да съберат „представителството“ — така той наричаше участниците — от домовете им, от влаковете, с които всеки ден пътуваха за работа или от пръснатите им из различни отдели кабинети, в сградата на Секретариата. Той зае председателското място в 9 часа и 56 минути сутринта.
Очевидно отвличането беше престъпление, с което щеше да се заеме полицията, числяща се към министерството на вътрешните работи. Но този случай беше много по-сложен. Освен вътрешното министерство, щеше да се наложи участието и на министъра на външните работи, който трябваше да поддържа връзка с Държавния департамент във Вашингтон, а по този начин и с Белия дом. Освен това, ако Саймън Кормак бе прехвърлен в Европа, тяхната намеса щеше да се окаже важна и в политическо отношение. Под разпореждане на външното министерство се намираха Тайните Разузнавателни Служби — MI6 или „Фирмата“, като действията им щяха да бъдат насочени към установяване евентуалното участие на чуждестранни терористични групи. Техният представител бе дошъл от Сенчъри Хаус, която се намираше от другата страна на реката, и щеше да докладва на „Шефа“.
Към вътрешното министерство освен полицията се числеше и Службата за сигурност — MI5, контраразузнаването, което проявяваше жив интерес към тероризма, тъй като засягаше вътрешните интереси на Англия. Техният представител беше дошъл от Кързън Стрийт, на Мейфеър, където вече бяха започнали масова и щателна проверка на досиетата на вероятните извършители. Беше установена връзка и с голям брой дълбоко законспирирани агенти, които трябваше да намерят отговор на особено парливия въпрос: Кой?
Министерството на отбраната беше представено от висш държавен служител, под чието разпореждане се намираше полкът на Специалните въздушни части в Херефорд. Ако местонахождението на Саймън Кормак и неговите похитители бъдеше бързо установено и се стигнеше до „обсадно“ положение, то твърде вероятно бе услугите на СВЧ да се окажат необходими за спасяване на заложника. Това беше една от тайните задачи, за чието изпълнение хората от СВЧ бяха специално обучени. Не беше нужно да се споменава, че взводът, който се намираше в постоянна тридесетминутна бойна готовност — в този случай, според графика за дежурство, парашутистите от Седми взвод на Ескадрила В — беше поставен без излишен шум в състояние на повишена бойна готовност (10 минути), а смяната им от двучасова — в тридесетминутна готовност.
Беше дошъл представител на министерството на транспорта, което отговаряше за всички пристанища и летища. Поддържайки постоянна връзка с Бреговата охрана и Митниците, неговото ведомство щеше да осъществява постоянно наблюдение над всички места, откъдето страната можеше да бъде напусната, тъй като основната задача сега бе Саймън Кормак да остане в Англия, при положение, че похитителите имаха наум нещо друго. Той вече бе разговарял с министерството на търговията и промишлеността, откъдето бяха подчертали, че е практически невъзможно да се провери всеки запечатан и опакован контейнер, предназначен за транспортиране извън страната. Независимо от това митничарите и служителите от Бреговата охрана щяха да бъдат особено бдителни спрямо всякакъв вид частни самолети, яхти или моторници, рибарски лодки, каравани или други превозни средства, които пренасяха голяма каса или човек на носилка или пък просто упоен или в безсъзнание човек.
Най-важният член на комисията обаче седеше вдясно от сър Хари: Найджъл Крамър.
За разлика от районните и градските полицейски управления в английските графства, полицията в Лондон, известна като Столична полиция, се оглавява не от полицейски началник, а от комисар. По численост тя е най-голяма в страната. Комисарят, в този случай сър Питър Имбърт, има четирима заместници, всеки от които оглавява по една служба. Втора по ред от тях е службата за Специални операции (СО).
Тази служба има тринадесет отдела, от първи до четиринадесети, без пети, който, по неизвестни никому причини, не съществува. Към тях спадат групата за тайни операции, групата за тежки криминални престъпления, групата за бързо реагиране, групата, занимаваща се с измами, както и групата за престъпления по райони. Плюс Специалният отдел (контраразузнаване), Разузнавателният отдел (СО 12) и отделът за Борба с тероризма (СО 13).
Човекът, избран от сър Питър Имбърт да представлява Столичната полиция в комисията КОБРА, беше помощник-комисарят от службата за Специални операции Найджъл Крамър. Оттук нататък той щеше да докладва на две нива: на своя пряк началник и на самия комисар, както и на комисията КОБРА. При него щяха да постъпват всички данни от официално назначения по случая следовател, който бе упълномощен да използва останалите групи и отдели на службата както намери за уместно.
За да се изземе един случай от ръцете на дадено районно полицейско управление и да се възложи на Столичната полиция, е необходимо политическо решение. Министър-председателката беше взела такова решение, основавайки се на предположението, че съществува вероятност Саймън Кормак отдавна да се намира извън територията на Темз Вали и сър Хари Мариот току-що бе уведомил началника на полицията за това. Хората на Крамър вече бяха в покрайнините на Оксфорд.
Да наблюдават работата на комисията бяха поканени двама американци — Патрик Сеймър, човекът на ФБР в посолството и Лу Колинс, офицерът за свръзка от ЦРУ. Тяхното включване бе много повече от проява на обикновена учтивост — целта на присъствието им бе да държат в течение своите ведомства за усилията, които Лондон полага за разкриване на това престъпление, както и да предоставят ценна информация, до която техните колеги биха могли да се доберат.
Сър Хари откри заседанието с кратко изложение за известните до момента факти. Отвличането бе
