Света Мария-Магдалена, зави наляво по Брод Стрийт, мина край портала на своя колеж Бейлиъл, продължи надолу по Холиуел и Лонгуол и влезе в Хай Стрийт. Последен завой наляво и се озова до оградата на Магдален Колидж.
Тук той слезе от велосипеда, привърза го с верига към оградата за по-сигурно и започна да бяга. По Магдален Бридж през Черуел и надолу по Сейнт Клементс ет дъ Плейн. Вече се насочваше на изток. Беше шест и половина сутринта и слънцето скоро щеше да изгрее пред него, а той имаше още пет километра, докато излезе от последните предградия на Оксфорд.
Той премина през Ню Хедингтън, за да пресече Ринг Роуд по стоманения мост, който водеше към Шотоувър Хил. Към него не се присъединиха други бегачи. Беше останал почти сам. Към края на Олд Роуд пое по склона на хълма и почувства болката на бегачите на дълги разстояния. Мускулестите му крака бързо го отведоха до върха на хълма и оттам на Шотоувър Плейн. Там свършваше насипаният с чакъл път и той излезе на пътеката, осеяна с дълбоки дупки и прорязана от коловози, пълни с дъждовна вода. Саймън свърна встрани от пътя, като се наслаждаваше на пружиниращата под краката му трева и, подтискайки болката, се радваше на усещането за волност, което тичането му създаваше.
Зад него колата без отличителни знаци се измъкна между дърветата на хълма, излезе от асфалтирания път и заподскача между дупките. Мъжете в колата добре познаваха маршрута, от който им беше дошло до гуша. Петстотин метра по пътеката със сиви камъни от двете страни, до резервоара, след това обратно към асфалтирания път надолу през малкото селце Литълуърт до Уитли.
Стотина метра преди резервоара пътеката се стесняваше, а над нея беше надвиснал един гигантски ясен. На това място беше паркиран микробус, изтеглен съвсем встрани от пътя. Беше стар зелен Форд Транзит с надпис отстрани „Барлоу — плодове“. В това нямаше нищо странно. В началото на октомври микробусите на Барлоу бяха навсякъде по пътищата, разнасяйки сладките оксфордширски ябълки по магазините за плодове и зеленчуци. Който и да беше погледнал задната част на микробуса — мъжете в колата не можеха да я видят, тъй като се приближаваха откъм предната му част, щеше да види наредени щайги за ябълки, но не би разбрал, че щайгите са всъщност нарисувани върху картон, закрепен умело зад двойните прозорци.
Микробусът изглежда беше пукнал предна гума. До него клечеше някакъв мъж, с гаечен ключ в ръка и се опитваше да свали гумата, повдигната с крик. Човекът се приведе още повече. Саймън продължаваше да тича по края от другата страна на изровения път, край който беше спрял микробусът.
Когато подмина предната част на микробуса, две неща се случиха с главозамайваща бързина. Задните врати се отвориха и оттам изскочиха двама мъже в еднакви черни маскировъчни костюми и маски с прорези за очите, хвърлиха се върху бягащия младеж и го повалиха на земята. Човекът с гаечния ключ се извърна и се изправи. Той също беше с маска под широкополата шапка, а това, което държеше в ръце, не беше гаечен ключ, а чешки автоматичен пистолет „Скорпион“. Мигновено откри огън по предното стъкло на колата, която беше на около петнадесетата метра от него.
Мъжът зад волана умря на секундата, улучен в лицето. Колата кривна встрани и изгасна. Мъжът на задната седалка реагира бързо като котка. Отвори вратата, хвърли се навън, претърколи се два пъти и се изправи, готов за стрелба. Успя да изстреля два куршума с късоцевия си деветмилиметров „Смит & Уесън“. Първият отиде половин метър встрани, а на втория не достигнаха пет метра, защото докато натискаше спусъка, бе улучен в гърдите от неспирния откос на „Скорпиона“. Просто не бе имал никакъв шанс да оцелее.
Вторият мъж от предната седалка до шофьора изскочи от колата секунда след този от задната седалка. Вратата му беше отворена и той се опитваше да стреля през прозореца по човека с автоматичния пистолет, когато три куршума пробиха тънкия метал, разкъсаха стомаха му и го отхвърлиха назад. След още пет секунди стрелецът вече седеше до шофьора на микробуса, другите двама бяха хвърлили студента отзад в Транзита и тръшнаха вратите, микробусът прекатури крика, потегли назад и обърна във входа на резервоара, извъртя се на три гуми и се отправи надолу по алеята към Уитли.
Агентът от секретните служби умираше, но не беше загубил кураж. Агонизиращ, сантиметър по сантиметър той се довлече към отворената врата на колата, задраска с нокти за микрофона под таблото и прошепна последното си съобщение. Не мислеше нито за позивна, нито за кодове, нито пък за задължителната радиопроцедура. Нямаше време за това. Пет минути по-късно, когато пристигнаха подкрепленията, той беше мъртъв. Беше успял да каже само: „Помощ… искаме помощ. Отвлякоха Саймън Кормак.“
4.
След обаждането на умиращия агент от американските Секретни служби по радиото с изключителна бързина и все по-нарастващо темпо започнаха да се случват ред неща. Отвличането на единствения син на президента бе станало в 7 часа и 5 минути сутринта. Обаждането по радиото бе регистрирано в 7 часа и 7 минути. Въпреки че използваше „служебна“ честота, той бе говорил направо. Беше цяло щастие, че по-това време нито един от радиолюбителите не прослушваше полицейските честоти. Обаждането бе чуто на три места.
В наетата къща на Удсток Роуд се намираха останалите десет човека от екипа на Секретните служби, чиято задача бе да охраняват сина на президента по време на едногодишния му престой в Оксфорд. Осем все още спяха, но двама бяха будни, включително и нощният дежурен, който прослушваше служебната честота.
Директорът на Секретните служби, Крайтън Бърбанк, от самото начало се бе възпротивил срещу идеята синът на президента да учи в чужбина по време на мандата. Президентът Кормак отхвърли възраженията му, тъй като не виждаше достатъчно основателна причина да лиши сина си от отдавна мечтаната възможност да прекара една година в Оксфорд. Бърбанк преглътна неудовлетворението си и помоли в такъв случай за Оксфорд да замине 50-членен екип от неговите служби.
И Джон Кормак отново отстъпи пред молбата на сина си: „Я ме остави на мира, татко. Ще изглеждам като експонат от панаир за добитък с петдесет горили край мен!“. Окончателният брой на охраната бе сведен до дванадесет души. Посолството в Лондон бе наело голяма вила в северната част на Оксфорд, бе сътрудничило месеци наред с английските власти и бе назначило персонал от трима щателно проучени англичани — градинар, готвач и една жена, която да се занимава с почистването и прането. Целта беше да се създадат всички условия Саймън Кормак да се радва на един нормален студентски живот.
По всяко време дежуряха най-малко осем души от екипа, като четирима почиваха през уикендите. Дежурните бяха разделени на четири двойки — три смени, които бдяха през цялото денонощие и двама души, които придружаваха Саймън Кормак винаги когато напускаше къщата на Удсток Роуд. Агентите от Специалните служби бяха заплашили, че ще се оттеглят, ако не им бъде позволено да носят оръжие, а според законите на Кралството никой чужденец нямаше право да носи огнестрелно оръжие, когато се намира на територията на Великобритания. Въпросът бе решен компромисно: извън къщата американците бяха придружавани от въоръжен английски сержант от Специалните части. От техническа гледна точка американците действаха под неговия надзор и можеха да носят оръжие. Това, разбира се беше чиста формалност, но тъй като хората от Специалните части познаваха много добре Оксфордшир, услугите им като водачи бяха доста полезни и отношенията им с охраната бяха станали съвсем приятелски. Точно английският сержант бе изскочил от задната седалка на попадналата в засада кола и се бе опитал да използва своя „Смит & Уесън“, преди да бъде прострелян на Шотоувър Плейн.
Секунди след приемане на съобщението на умиращия агент в къщата на Удсток Роуд вилата се изпълни с викове и шум, докато останалата част от екипа скочи в другите две коли и полетя към Шотоувър Плейн. Маршрутът на кроса бе ясно обозначен и добре известен на всички. Нощният дежурен, с още един агент, остана в къщата и бързо се обади по телефона на двама души. Първият беше Крайтън Бърбанк във Вашингтон, който спеше дълбоко в този утринен час; вторият беше юридическият съветник на американското посолство в Лондон, който се бръснеше в дома си на Сейнт Джон’с Ууд.
Юридическият съветник на едно американско посолство винаги е агент на ФБР, а в Лондон този пост е много отговорен. Юридическите служби на двете страни поддържат постоянна връзка. Патрик Сеймър, който беше поел поста от Даръл Милс преди две години, се разбираше добре с англичаните и работата му доставяше удоволствие. Като чу съобщението, той пребледня и веднага се обади по специалната кодирана
