когато го посвещаваха в някои от „тежките“ операции на Бюрото за борба с наркотиците или на Секретните служби, подведомства на финансовото министерство, той се чувстваше напълно безпомощен.
Дон Едмъндс погледна към Кели. В стаята той беше специалистът по предотвратяване и разкриване на престъпления.
— Обикновено ако похитителите и скривалището им не бъдат бързо открити, те установяват контакт и искат откуп. След това се опитваме да преговаряме за връщането на заложника. Разследването, разбира се, продължава, за да установим местонахождението на престъпниците. Ако не успеем, остават единствено преговорите.
— Кой ще ги води в този случай? — попита Станърд.
Настъпи тишина. Америка разполага с едни от най-съвършените алармени системи в света. Нейните учени са разработили инфрачервени сензори, които могат да открият телесна топлина от разстояние няколко километра над земната повърхност; сензори за шум, които могат да доловят дишането на мишка от разстояние един километър; сензори за движение и светлина, които откриват угарка от цигара от голяма височина. Нито една система в целия арсенал обаче не може да се сравни със сензорната система ПСЗ във Вашингтон. Тя действаше вече цели два часа и беше на път да достигне върховите си показатели.
— Трябва да изпратим някого там — настоя Уолтърс. — Не можем да оставим всичко изцяло в ръцете на англичаните. От нас се очаква да направим нещо, да вземем мерки, да върнем това момче.
— Да, по дяволите! — избухна Одел. — Можем да кажем, че те са виновни за отвличането на момчето, въпреки че Секретните служби са настояли английският полицай да седи на задната седалка… — Бърбанк гневно го погледна. — Имаме достатъчно влияние. Можем да настояваме да участваме в тяхното разследване.
— Едва ли ще можем да изпратим екип на вашингтонската полиция и да изземем случая от ръцете на Скотланд Ярд при положение, че това е станало на тяхна територия — посочи министърът на правосъдието Уолтърс.
— Добре, ами какво ще кажете за преговорите тогава? — запита Брад Джонсън.
Професионалистите все още мълчаха. Джонсън крещящо нарушаваше правилата на ПСЗ. Което значи
— Ако се стигне до преговори — попита той, — кой е най-добрият парламентьор в света за освобождаване на заложници?
— В Куонтико — обади се Кели — се намира Групата по поведенческа психология на ФБР. Те водят преговорите в случай на отвличане тук, в Америка. Те са най-добрите, с които разполагаме…
— Попитах кой е най-добрият в света — повтори вицепрезидентът.
— Човекът, който е довел до успешен край най-голям брой преговори за връщане на заложници — спокойно отбеляза Вайнтрауб — е един мъж на име Куин. Познавам го — или поне го познавах някога.
Десет чифта очи се обърнаха към него.
— Разкажете ни какво знаете за него — нареди Одел.
— Той е американец — каза Вайнтрауб. — След напускане на армията започва работа в една застрахователна компания в Хартфорд, работа с клиенти в цяла Европа. Оженва се, ражда му се дъщеря. Съпругата му, французойка, и детето загиват при пътна злополука край Орлеан. Той започва да пие, компанията в Хартфорд го уволнява, оставя пиенето и постъпва в една от фирмите на Лойд’с в Лондон, специализирана в персонални застраховки и, съответно, в преговори за заложници. Доколкото си спомням, работил е за тях десет години — от 1978 до 1988. След това се оттегля. За това време участва лично или, там, където има проблеми с езика, като съветник, в повече от дузина успешно приключили преговори за връщане на заложници из цяла Европа. Мисля, че говори три езика освен английски и познава Англия и Европа като дланта си.
— Ще ни свърши ли работа? — попита Одел. — Може ли да участва в този случай от името на САЩ?
Вайнтрауб сви рамене.
— Вие попитахте кой е най-добрият в света, господин вицепрезидент — отговори той.
Хората около масата закимаха с облекчение.
— Къде е той сега? — запита Одел.
— Мисля, че след оттеглянето си живее в южната част на Испания, сър. Сигурно е записано в досието му в Ленгли.
— Намерете го, мистър Вайнтрауб — каза Одел. — Доведете го тук, този мистър Куин. Не се спирайте пред нищо.
В седем часа същата вечер новината гръмна като бомба от телевизионния екран. Говорителят на испанската телевизия съобщи на втрещените зрители за събитията, станали сутринта край Оксфорд. Мъжете край тезгяха в бара на Антонио в Алкантара дел Рио гледаха смълчани. Антонио наля на високия чужденец чаша вино за сметка на заведението.
— Mala cosa9 — каза той съчувствено.
Високият мъж не сваляше очи от екрана.
— No es mi asunto — отговори той за учудване на Антонио. — Не е моя работа.
Дейвид Вайнтрауб излетя от военновъздушната база Андрюс край Вашингтон в десет часа сутринта вашингтонско време със самолет VC20A, военната версия на Гълфстрийм 3. С пълен резервоар, неговите двигатели Ролс Ройс Спей 511 можеха да го пренесат на разстояние от 7 000 километра с осигурен тридесетминутен резерв. Самолетът прелетя над Атлантическия океан на височина 15 000 метра със скорост 800 километра в час за седем часа и половина при благоприятен вятър.
При шестчасовата разлика във времето, когато заместник-директорът се приземи в Рота, военноморската база на САЩ, разположена от другата страна на залива срещу Кадиз, Андалусия, часът беше единадесет и половина през нощта. Той веднага се прехвърли на очакващия го хеликоптер Сий Спрайт SH2F, който се вдигна във въздуха и пое на изток преди Вайнтрауб да успее да седне. Срещата трябваше да се състои на обширния равен плаж, наречен Казарес. Там го очакваше млад служител от мадридската резидентура, който бе пристигнал с кола. Младежът беше напорист и умен, току-що завършил школата на ЦРУ в Кемп Пиъри, Вирджиния и се стремеше да направи добро впечатление на заместник-директора. Вайнтрауб въздъхна.
Те прекосиха внимателно Манилва. Полеви агент Снийд на два пъти пита за посоката. Пристигнаха в Алкантара дел Рио малко след полунощ. По-трудно беше да открият варосаната
Лимузината спря в тъмнината и Снийд загаси двигателя. Слязоха и огледаха смълчаната къща, а Снийд натисна дръжката на вратата. Тя беше затворена с резе. Влязоха направо в широката прохладна дневна на приземния етаж. На лунната светлина Вайнтрауб успя да различи една типично мъжка стая — волски кожи, нахвърляни върху каменните плочи, кресла, стара маса за хранене от испански дъб, стенна етажерка пълна с книги.
Снийд започна опипом да търси ключ за лампа по стената. Вайнтрауб забеляза трите газени лампи и разбра, че младият мъж си губи времето. В задния двор сигурно имаше дизелов генератор, който осигуряваше ток за къпане и готвене. Но след залез слънце Куин го изключваше. Снийд продължаваше да шумоли наоколо. Вайнтрауб пристъпи напред. Той почувства острието на ножа под дясното си ухо и замръзна. Мъжът беше слязъл безшумно от спалнята по каменната стълба.
— Доста време мина от Сонг Тай, Куин — каза тихо Вайнтрауб.
Острието на ножа престана да притиска шията му.
— Какво става, сър? — попита Снийд бодро от другия край на дневната.
По плочите се плъзна сянка, пламна кибритена клечка и газената лампа на масата освети стаята с топлия си блясък. Снийд подскочи половин метър във въздуха. Майор Керкорян в Белград би умрял от удоволствие.
— Уморително пътуване — каза Вайнтрауб. — Какво ще кажеш да седна?
