Мъжете не действаха грубо — те просто положиха младежа на леглото и великанът го натисна да не мърда, докато другият постави на единия му глезен железен белезник. Не толкова стегнато, че да предизвика гангрена, но достатъчно, за да бъдат сигурни, че не може да измъкне крака си. Другият белезник беше здраво стегнат и заключен, като през него минаваше желязна верига, дълга три метра и захваната с катинар. Другият край на веригата вече беше хванат с катинар към крака на леглото. След това напуснаха стаята. През цялото време не произнесоха нито дума.
Мина половин час преди младежът да се осмели да свали качулката от главата си. Не беше сигурен дали не са още в стаята, въпреки че беше чул шума от затваряща се врата и стърженето на железните резета. Ръцете му бяха свободни, но той започна да сваля качулката много бавно. Не последваха никакви викове или удари. Най-накрая я смъкна от главата си. Примигна срещу светлината и когато очите му посвикнаха, започна да се оглежда наоколо. В главата му се въртяха смътни спомени. Припомни си, че тичаше по меката и пружинираща трева, някакъв зелен микробус, един мъж сменяше гума, после две облечени в черно човешки фигури се хвърлиха върху него, сухо тракане на автомат, силен удар и усещането, че върху него има нещо тежко, а устата му е пълна с трева.
Спомни си отворените врати на микробуса, опитваше се да извика, но не можеше да помръдне, матрака върху пода на микробуса, едрият мъж го държи здраво, устата му се изпълва с някакъв сладникав аромат и след това нищо. До този момент. Докато се озова тук. Накрая истината проблесна в съзнанието му. С нея дойде и страхът. И самотата, чувството за пълна изолация. Опита се да бъде смел, но сълзите на страха изпълниха очите му и започнаха да се стичат надолу.
— Татко — прошепна той, — съжалявам, татко. Помогни ми.
Ако Уайтхол имаше проблеми с вълната от телефонни обаждания и въпроси от пресата, която го заливаше, то натискът върху Белия дом беше три пъти по-голям. Първото си официално изявление по случая Лондон направи в 7 часа вечерта лондонско време, като Белият дом беше предупреден за тази необходимост час преди това. Във Вашингтон обаче беше едва 2 часа следобед и реакцията на американските медии беше истерична.
Крейг Липтън, секретарят по печата на Белия дом, прекара цял час в залата на кабинета с комисията, докато уточняваха официалното му изявление. Проблемът беше, че имаше много малко за казване. Можеше само да се потвърди фактът, че синът на президента е отвлечен, както и смъртта на двамата служители от секретните служби, които са го придружавали. Както и това, че младежът е отличен спортист, състезател по крос и в момента на отвличането е провеждал поредната си тренировка.
Това, естествено, не вършеше работа. Разярените журналисти сякаш се сдобиваха с двойно по-голяма проницателност. Крайтън Бърбанк който прие, че няма да критикува президента, нито да обвинява самия Саймън за случилото се, същевременно даде ясно да се разбере, че не ще позволи Секретните служби да станат изкупителна жертва, особено при положение, че самият той е настоявал за по-засилена охрана. Компромисът, който постигнаха, не можеше да заблуди никого.
Джим Доналдсън подчерта, че в качеството си на държавен секретар той е длъжен да поддържа отношенията с Лондон и гневните търкания между двете столици не биха допринесли с нищо за разрешаване на кризата, дори напротив, биха навредили и на двете страни. Той настоя Липтън изрично да подчертае факта, че един сержант от британските служби също е загинал. Всички се съгласиха с него, въпреки че журналистите, акредитирани към Белия дом, не обърнаха никакво внимание на това.
Малко след 4 часа следобед Липтън се изправи пред нетърпеливите представители на пресата и направи своето изявление. Събитието се предаваше на живо от всички телевизии и радиостанции. В момента, в който свърши, настъпи пълен хаос. Той заяви, че няма да отговаря на други въпроси. Със същия успех някой християнин, хвърлен на лъвовете в римския Колизеум, можеше да се опита да ги убеди, че е прекалено мършав за ядене. Вдигна се истинска врява. Много въпроси потънаха сред крясъците, но някои все пак достигнаха до милионите американци и посяха семената на съмнението. Белият дом обвинява ли англичаните? Ами, всъщност не… Защо не? Не бяха ли те отговорни за безопасността там? Е, да, но… Значи в такъв случай Белият дом обвинява Секретните служби? Не точно… Защо синът на президента е бил охраняван само от двама човека? Откъде накъде са го оставили да тича почти сам в това безлюдно място? Наистина ли Крайтън Бърбанк е подал оставка? Свързали ли са се похитителите с някого? На този въпрос можеше с облекчение да изрече категорично „не“, но вече го смушкаха, че е превишил времето си. Точно това постави репортерите нащрек. Те безпогрешно надушват като миризливо френско сирене всеки говорител, който се опитва да се измъкне.
Липтън най-накрая успя да се оттегли зад завесите, целият плувнал в пот и твърдо решен да се завърне в Гранд Рапидс. Блясъкът на работата в Белия дом бързо избледняваше. Вестникарите щяха да пишат каквото си искат, независимо от това, което наистина беше казал. С настъпването на нощта настроенията на пресата ставаха все по-забележимо враждебни към англичаните.
Пресаташето в посолството на Великобритания на Масачузетс Авеню, който също беше наясно с ПСЗ, направи изявление. Като изразяваше изненадата и тревогата на своята страна от станалото, той успя да вмъкне два важни момента. Единият беше, че участието на полицията на Темз Вали в охраната на президентския син е било минимално по изричната молба на американското правителство. Вторият съществен момент беше, че единствено сержант Дън беше стрелял два пъти по похитителите, жертвайки живота си. Това изявление успя да направи необходимото впечатление. Успя да накара и Крайтън Бърбанк, който следеше излъчването му, да побеснее от яд. И двамата мъже знаеха, че молбата за минимална охрана, всъщност не молба, а настояване, идваше от Саймън Кормак чрез неговия баща, но не можеха да го обявят на всеослушание.
Специалистите от Групата за действие при кризисни ситуации се срещаха през деня в залата, предназначена и оборудвана за тази цел в подземната част на Белия дом, където обсъждаха информацията, постъпваща от КОБРА в Лондон, а когато се налагаше, докладваха новостите по-нагоре. АНС беше започнала прослушването на всички телефонни комуникации за и от Англия в случай, че похитителите решаха да установят връзка чрез някой сателит. Психолозите на ФБР в Куонтико предоставиха психологически портрети на престъпници, отвличали хора в миналото и цял списък от вероятните действия, които похитителите на Кормак биха или не биха предприели спрямо него, наред със съответните препоръки за това, което английските и американските власти би следвало да правят или не. Хората от екипа в Куонтико очакваха всеки момент да бъдат изпратени целокупно в Лондон и бяха доста озадачени от забавянето, въпреки че досега не им се беше случвало да работят в Европа.
Извънредната комисия, която се помещаваше в залата на кабинета, измерваше времето с изопнати до скъсване нерви, кафе и хапчета. Това беше първата голяма криза по време на техния мандат и политиците, хора на средна възраст, болезнено усвояваха първото и основно правило за овладяване на извънредно положение — то коства много безсънни нощи, затова спи когато и където имаш възможност. Станали в 4 сутринта, в полунощ те все още бяха на крак.
По това време военният самолет VC20A се намираше над Атлантическия океан, на запад от Азорските острови; предстояха му още три часа и половина полет преди да достигне суша и четири часа преди да се приземи. В просторното отделение в задната част на самолета двамата ветерани — Вайнтрауб и Куин — наваксваха пропуснатия сън. Спеше и тричленният екипаж, който беше управлявал самолета до Испания. На „вахта“ беше застъпил сменният екипаж.
Хората в залата на кабинета преглеждаха досието на човека на име Куин, изровено от архива на Ленгли и допълнено с данни от Пентагона. В него пишеше, че е роден в една ферма в Делауеър, че на десетгодишна възраст е загубил майка си и че в момента е на четиридесет и шест години. През 1963, осемнадесетгодишен, постъпил в пехотата, две години по-късно бил прехвърлен в Специалните части, а след още четири месеца бил изпратен във Виетнам. Останал там пет години.
— Изглежда никога не използва малкото си име — недоволно заяви Рийд от финансовото министерство. — Пише, че дори приятелите му го наричат Куин. Просто Куин. Странно.
— Явно е такъв — отбеляза Бил Уолтърс, който беше прочел по-голямата част от документите. — Освен това тук пише, че мрази насилието.
— В това няма нищо странно — отговори Джим Доналдсън, бивш адвокат от Ню Хампшир и настоящ държавен секретар. — Аз също мразя насилието.
За разлика от предшественика си Джордж Шулц, когото на няколко пъти бяха чували да дава воля на
