— Не искам никой да се навърта около мен, да слухти наоколо и да проявява лична инициатива. Преди да тръгна, искам да се срещна с президента Кормак. Насаме.
— Говорите за президента на Съединените щати — подчерта Лий Алегзандър от ЦРУ.
— Който освен това е и бащата на отвлеченото момче — отвърна Куин. — Трябва да знам някои неща за Саймън Кормак, които само баща му може да ми разкаже.
— Той е много разстроен — каза Одел. — Не можете ли да му спестите тази среща?
— От опит зная, че бащите често искат да говорят за синовете си с някого, дори с непознат. Може би най-вече с непознати. Повярвайте ми.
Докато произнасяше тези думи Куин знаеше, че едва ли някой от присъстващите му вярва. Одел въздъхна.
— Ще видя какво мога да направя. Джим, ще се заемеш ли с Лондон? Кажи им, че Куин пристига. Кажи им, че това е нашето желание. Някой трябва да му донесе нови дрехи. Мистър Куин, искате ли да се освежите в банята на долния етаж? Аз ще се обадя на президента. Кой е най-бързият начин да се стигне до Лондон?
— За три часа с Конкорда от летище Дълес — веднага отговори Вайнтрауб.
— Запазете места — каза Одел и се изправи. След него се надигнаха и останалите.
В 10 часа сутринта Найджъл Крамър имаше новина за КОБРА. Центърът за издаване на свидетелства за правоуправление и регистриране на автомобили в Суонзи беше попаднал на следа. Предишния месец човек със същото име като на изчезналия бивш собственик на Транзита беше закупил и регистрирал нов микробус, този път Шерпа. Новият адрес беше в Лестър. Капитан II ранг Уилямс, шеф на СО 13, комуто официално бе възложено да ръководи разследването, вече пътуваше натам с полицейски хеликоптер. След като човекът не беше вече собственик на Транзита, то той го беше продал на някого. Не беше обявен за откраднат.
След съвещанието сър Хари Мариот дръпна Крамър настрани.
— От Вашингтон настояват те да водят преговорите, ако изобщо има такива — каза той. — Изпращат ни техен човек.
— Господин министър, настоявам Столичната полиция да ръководи всички операции — каза Крамър. — Възнамерявам да използвам двама души от отдела за криминално разузнаване като посредници при преговорите. Това не е американска територия.
— Съжалявам — отговори сър Хари — но в този случай се налага да отхвърля предложението ви. Съгласувал съм го с Даунинг Стрийт. Там са на мнение, че след като американците искат, ние трябва да им дадем тази възможност.
Крамър се почувства оскърбен, но поне беше изразил несъгласието си. Това, че го лишиха от възможност да направлява преговорите, само затвърди решението му да открие похитителите със силите на полицията и сам да приключи случая.
— Мога ли да попитам кой е техният човек, господин министър?
— Очевидно се нарича Куин.
— Куин?
— Да, чували ли сте за него?
— Да, господин министър. Преди работеше за един от отделите на Лойд’с. Мислех, че се е оттеглил.
— Е, от Вашингтон съобщават, че се е върнал. Добър ли е?
— Изключително добър. Свършил е отлична работа в пет държави, включително и в Ирландия преди години. Там се запознахме — жертвата беше английски бизнесмен, отвлечен от ИРА.
Дълбоко в себе си Крамър почувства облекчение. Беше се опасявал, че американците ще изпратят някой психолог по теория на поведението, който с учудване щеше да установи, че англичаните шофират в лявото платно на пътя.
— Чудесно — каза сър Хари. — В такъв случай мисля, че можем най-учтиво да удовлетворим тяхното искане. С обещание за пълно сътрудничество, нали?
Министърът на вътрешните работи, който също беше чувал за ПСЗ и със сигурност би разгърнал съкращението по малко по-пиперлив начин, не беше недоволен от искането на Вашингтон. В крайна сметка, ако станеше някой гаф…
Един час след като напусна залата на кабинета, Куин беше въведен в личния кабинет на президента на втория етаж в Белия дом. Одел не го преведе през Розовата градина, където оголените клони на магнолиите потръпваха над празните алеи в есенния хлад, тъй като на километър наоколо проблясваха обективите на журналистите, а през подземния коридор, който излизаше точно до стълбището към партерния етаж.
Президентът Кормак беше облечен в тъмен костюм, но изглеждаше пребледнял и уморен, безпокойството беше изрязало дълбоки бръчки около устата му, а тъмните кръгове под очите му говореха за безсънни нощи. Ръкуваха се и той кимна на вицепрезидента, който се оттегли.
Покани с жест Куин да се настани на един стол, а той седна зад бюрото си.
— Как се чувства мисис Кормак?
Не каза „първата дама“. Просто мисис Кормак, съпругата му. Това обръщение го изненада.
— В момента спи. Преживя ужасен шок. Предписаха й успокоителни.
Направи кратка пауза.
— Това ви се е случвало и преди, нали, мистър Куин?
— Много пъти, сър.
— Е, както виждате, зад целия блясък и условности, аз съм един обикновен човек, един много разтревожен човек.
— Да, сър. Зная това. Моля ви, разкажете ми за Саймън.
— За Саймън ли? Какво да ви разкажа за него?
— Ами какъв е той. Как би реагирал на… това. Защо е дошъл в живота ви толкова късно?
В Белия дом нямаше нито един човек, който би се осмелил да зададе този въпрос. Джон Кормак погледна към мъжа от другата страна на бюрото. Самият той беше висок над метър и осемдесет, но Куин също не му отстъпваше. Хубав сив костюм, вратовръзка на райета, бяла риза — дрехите не бяха негови, въпреки че президентът не знаеше това. Гладко избръснат, загорял от слънцето. Изпито лице, спокойни сиви очи — от него се излъчваше усещане за сила и търпение.
— Толкова късно? Не зная. Ожених се на тридесет години, Майра беше на двадесет и една. Бях съвсем млад преподавател… Мислехме да имаме дете след две-три години, но не стана така. Чакахме. Докторите казваха, че няма причини… И след десет години брак се появи Саймън. Вече бях станал на четиридесет години, Майра на тридесет и една. Останахме само с едно дете… само Саймън.
— Вие много го обичате, нали?
Президентът Кормак погледна учудено Куин. Въпросът беше съвсем неочакван. Знаеше, че Одел е напълно отчужден от двете си вече големи деца, но никога досега не си беше давал сметка колко много обича единствения си син. Той се изправи, заобиколи бюрото и седна на един от столовете с високи облегалки, по-близо до Куин.
— Мистър Куин, за мен, за нас, той е всичко на този свят. Върнете ни го.
— Разкажете ми за детството му, за времето, когато е бил съвсем малък.
Президентът пъргаво скочи на крака.
— Ще ви покажа една снимка — гордо каза той. Отиде до шкафа и се върна с поставена в рамка снимка. На нея се виждаше едно здраво четири-петгодишно момченце по бански на плажа, стиснало кофичка и лопатка. Зад него се усмихваше приклекналият горд татко.
— Направихме я през 1975 година, в Нантъкет. Тъкмо бях избран за сенатор в Ню Хейвън.
— Разкажете ми за Нантъкет — помоли Куин.
Президентът Кормак говори цял час. Изглежда това му помагаше. Когато Куин стана да си върви, той надраска един номер върху лист от бележник и му го подаде.
— Това е личният ми телефонен номер. Знаят го много малко хора. На него можете да ме откриете по всяко време на денонощието…
Той протегна ръка.
