механик. Някой се беше опитал да заличи номерата на двигателя и шасито с ъглошлайф-приставка за електрическа дрелка, снабден с волфрам-карбиден абразивен диск. Всичко това би могло да се закупи в който и да е магазин за инструменти. Операцията не беше достатъчно сполучлива. Тези номера се нанасят посредством цветно щамповане. Първоначалните цифри бяха разчетени от по-дълбоката част на отпечатъка чрез спектроскопичен анализ.
Централният компютър за транспортни средства в Суонзи осигури данни за оригиналните регистрационни номера и последния известен собственик на микробуса. Компютърните данни сочеха Нотингам като негово местожителство. Адресът беше проверен, но се оказа, че човекът се е преместил. Не беше оставил друг адрес. Незабавно започнаха издирване на собственика… без излишен шум.
На всеки кръгъл час Найджъл Крамър докладваше за хода на следствието пред членовете на комисията КОБРА, а те от своя страна уведомяваха отделите си. Ленгли упълномощи своя представител в Лондон, Лу Колинс, да съобщи, че те също са мобилизирали всички свои внедрени агенти в европейските терористични групировки. А те не бяха малко. Контраразузнаването и антитерористичните служби на страните, където имаше такива групировки, също помагаха с каквото могат. Издирването добиваше невероятни мащаби, но от похитителите все още нямаше следа.
Те не бяха влезли в контакт с никого. Телефонните линии бяха претоварени от момента, в който отвличането стана известно. Телефоните в Кидлингтън, в Скотланд Ярд, в американското посолство на Гровнър Скуеър и във всички правителствени служби непрекъснато звъняха. Наложи се да бъдат назначени още телефонистки. Едно трябваше да се признае на англичаните — опитваха се всячески да помогнат. Разбира се, всяко обаждане се проверяваше. Всички останали разследвания минаха на заден план. Сред хилядите телефонни обаждания имаше и такива на откачени, ексцентрици, измамници, оптимисти, на надяващи се, на желаещи да помогнат и на обикновени смахнати.
Първият филтър, който пресяваше тези съобщения, бяха телефонните оператори; после идваха хилядите полицейски служители, които внимателно слушаха и се съгласяваха, че подобният на пура предмет в небето сигурно е изключително важен и, разбира се, ще бъде доведен до знанието на министър- председателя. Последното сито бяха старшите полицейски служители, които лично разпитваха онези, чиито обаждания бяха наистина „правдоподобни“. Сред тях бяха и двама шофьори, забелязали рано сутринта зеления микробус на пътя между Уитли и Стентън Сейнт Джон. Но всички следи завършваха до опожарения хамбар.
През годините на служба в полицията Найджъл Крамър беше разкрил доста престъпления; той бе започнал като квартален сержант от полицията, премина на детективска работа и вече тридесет години беше на това поприще. Крамър чудесно знаеше, че престъпниците винаги оставят следи — всеки път, когато докоснеш нещо, оставяш някаква, макар и трудно забележима следа. Един добър полицай би могъл да открие тази следа, особено с помощта на съвременната техника, ако търси достатъчно добре. Но за това беше нужно време, а с такова той не разполагаше. Натиск за спешно разкриване на престъпления му беше оказван и преди, но нищо не можеше да се сравни с настоящия случай.
Знаеше и още нещо. Знаеше, че независимо от цялата техника на света, на детектива му е нужен късмет. Във всяко разследване има поне един „пробив“, който си е чист късмет — добър за полицая и лош за престъпника. В противен случай престъпникът все пак има шанс да се измъкне. Въпреки това човек може да помогне на късмета си и той нареди на разпръснатите из страната полицейски екипи да не пренебрегват абсолютно нищо, колкото и нищожно или глупаво да им се струва то. След двадесет и четири часа обаче и той като колегата си от Темз Вали започна да мисли, че случаят няма да протече „скоростно“. Престъпниците просто се бяха изпарили и за да ги открият, трябваше да положат неимоверно много усилия.
А тук от значение беше и още един фактор — самият заложник. Това, че беше син на президента на САЩ, превръщаше случая в политически, а не в типично полицейски. Да спасиш момчето на градинаря значи да спасиш един човешки живот. Да преследваш някого, който е откраднал торба пари или е извършил убийство, значи просто да си вършиш работата. Когато става дума обаче за заложник трябва да се пипа много внимателно. Изплашиш ли похитителите, те, независимо от времето и парите, които са вложили в начинанието си, зарязват всичко и бягат, като оставят след себе си трупа на заложника. Точно това обясни той на угрижената комисия малко преди полунощ лондонско време. Испания беше един час назад и точно по това време Дейвид Вайнтрауб беше седнал на чаша вино с Куин. Английският полицай Крамър не знаеше това. Все още.
В частен разговор хората от Скотланд Ярд признаваха, че поддържат далеч по-добри връзки с пресата, отколкото понякога изглежда. Често се дразнеха за дреболии, но когато ставаше дума за нещо наистина сериозно, редакторите и собствениците на вестниците обикновено отстъпваха пред настоятелните молби и обуздаваха журналистическите си нрави. Под „нещо сериозно“ разбираха застрашен човешки живот или националната сигурност. Именно поради това някои случаи на отвличане не получаваха гласност, въпреки че вестникарите знаеха много подробности.
В този случай обаче мълвата плъзна по вина на един млад репортер от Оксфорд, който си вреше носа навсякъде, а сега британската преса се оказа безсилна да обуздае клюките. Комисарят, сър Питър Имбърт, лично се срещна с осем собственици на вестници, с двадесет главни редактори и с шефовете на двете телевизионни мрежи и дванадесет радиостанции. Той се опита да им обясни, че независимо от изявленията и публикациите в чуждестранната преса, твърде вероятно е похитителите, сврени в скривалище някъде в Англия, да слушат английските радиостанции, да гледат английската телевизия и да четат английските вестници. Помоли ги да не публикуват или излъчват безпочвени съобщения за това как полицията затяга обръча около тях и се готви да щурмува укритието им, защото престъпниците биха могли да се паникьосат, да убият заложника и да офейкат. Те се съгласиха с него.
В Лондон течаха първите часове на новия ден. Далеч на юг, над потъналите в мрак Азорски острови един военен VC20A безшумно се носеше във въздуха в посока Вашингтон.
Похитителите наистина се бяха сврели в скривалището си. След като мина през Бъкингам предната сутрин, Волвото пресече път М-1 на изток от Милтън Кийнс и зави на юг към Лондон, вливайки се в прииждащия стоманен поток, който в този час се стичаше към столицата, и се изгуби сред огромните камиони и колите, които всеки ден изминаваха пътя от домовете си в Бъкингамшир, Бедфордшир и Хартфордшир към големия град. Северно от Лондон Волвото навлезе в М-25, околовръстната магистрала, която заобикаля столицата в кръг с радиус 60 километра от центъра. Подобно спици на колело от М-25 се разклоняват пътищата, които водят към провинцията.
Най-накрая Волвото пое по един от тези пътища и малко преди 10 часа сутринта влезе в гаража на една къща, разположена край обградена с дървета алея, на около километър и половина от центъра на тихо английско градче и на по-малко от шейсетина километра по права линия от Скотланд Ярд. Изборът на къщата беше идеален — не беше прекалено изолирана, та покупката й да предизвика въпроси, нито пък твърде близо, за да събуди любопитството на съседите. Три километра преди да стигнат до къщата водачът на групата нареди на останалите трима да се снишат, така че да не се виждат през прозорците на колата. Двамата на задната седалка хвърлиха едно одеяло върху себе си. Който и да наблюдаваше Волвото, щеше да види само един мъж с брада и строг делови костюм, който завива през градинската врата и влиза в гаража си.
Вратата на гаража се отваряше и затваряше автоматично с дистанционно управление от колата. Едва когато вратата се затвори, водачът на групата разреши на останалите да се надигнат и да слязат от колата. От гаража се влизаше направо в къщата през една свързваща врата.
Преди да отворят багажника на колата, четиримата мъже отново се преоблякоха в черните маскировъчни облекла и надянаха маските. Саймън Кормак беше замаян, с разфокусиран поглед и силно разтърка очи срещу фенерчето, което го заслепи в първия момент. Преди да свикне със светлината, хвърлиха върху главата му качулка от плътен вълнен плат. Дори не успя да зърне похитителите си.
Едва се държеше на краката си, докато го превеждаха през къщата и надолу по стълбите към мазето. Там всичко беше подготвено: бяло и чисто, циментен под, лампа с предпазна решетка на тавана, легло с желязна рамка, захваната с болтове към пода, тоалетна кофа с пластмасов капак. На вратата беше поставена шпионка, чиято капачка беше от външната страна, както и двете железни резета.
