— Моля ви — реагира Доналдсън. — Впрочем защо е престанал да работи?
— Оттеглил се е — каза Брад Джонсън. — Нещо във връзка с едно момиченце, което било убито в Сицилия преди три години. Взел си е обезщетението от компанията, обърнал полиците си в пари и си купил парче земя в южна Испания.
Един адютант от Центъра за комуникации подаде глава през вратата. Беше 4 часът сутринта, двадесет и четири часа, откакто се бяха събрали.
— Вайнтрауб и спътникът му току-що кацнаха в Андрюс — каза той.
— Веднага ги доведете тук — нареди Одел. — Междувременно извикайте и шефа на криминалното следствие, директора на ФБР и мистър Кели.
Куин все още беше облечен с дрехите, с които беше тръгнал от Испания. Заради студа беше облякъл един пуловер от сака си. Избелелите черни панталони, част от единствения му костюм, все още ставаха за църквата в Алкантара дел Рио, тъй като селяните от Андалусия продължаваха да се обличат в черно за литургия, но бяха страшно измачкани. Пуловерът помнеше и по-добри времена, а лицето му беше покрито с набола тридневна брада.
Членовете на Комисията изглеждаха в по-добра форма. От домовете им бяха донесли изпрани и изгладени дрехи, а имаха и баня под ръка. Вайнтрауб не беше спирал никъде по пътя от Андрюс до Белия дом и Куин изглеждаше като бездомник.
Първи влезе Вайнтрауб, отдръпна се встрани, за да направи място на Куин и затвори вратата. Вашингтонските политици мълчаливо впериха погледи в Куин. Високият мъж безмълвно прекоси стаята, дръпна стола в края на масата, седна без да изчака покана и каза:
— Аз съм Куин.
Вицепрезидентът Одел се покашля, за да прочисти гърлото си.
— Мистър Куин, поканихме ви, защото възнамеряваме да ви възложим отговорната задача да преговаряте с похитителите и да върнете Саймън Кормак невредим в Америка.
Куин кимна. Предполагаше, че не е бил толкова път, за да си говорят за футбол.
— Имате ли последната информация за положението в Лондон? — попита той.
За комисията беше истинско облекчение, че преминават към същността на въпроса без предисловия. Брад Джонсън побутна разпечатка от телекса към Куин, който мълчаливо се зачете.
— Кафе, мистър Куин? — попита Хюбърт Рийд. При нормални обстоятелства финансовите министри не сервират кафе, но този път той стана и се приближи до кафе-машината. Много кафе беше изпито през това време.
— Черно — отговори Куин, без да вдига поглед от листа. — Те още не са се обаждали, нали?
Въпросът кои са „те“ беше излишен.
— Не — отговори Одел. — Пълно мълчание. Разбира се, имаше стотици лъжливи обаждания. Много от тях в Англия. Само във Вашингтон сме записали хиляда и седемстотин. Истинска фиеста за откачените.
Куин продължи да чете. Вайнтрауб го беше запознал с всички факти по време на полета. Сега наваксваше с информацията от последните часове, а тя беше съвсем оскъдна.
— Мистър Куин, имате ли някаква представа кои биха могли да са извършителите? — попита Доналдсън.
Куин вдигна поглед.
— Господа, съществуват четири типа похитители. Само четири. За нас ще бъде най-добре, ако са аматьори. Те са слаби по планирането. Ако успеят с отвличането, след себе си непременно оставят следи. По принцип полицията ги открива. Не са достатъчно хладнокръвни, а това би могло да се окаже опасно. Обикновено се намесват спасителните отряди, успяват да ги надхитрят й освобождават заложника невредим. Но тези не са аматьори.
Никой не оспори казаното. Всички го слушаха внимателно.
— Най-лоши са маниаците, като бандата на Мансън — ни приемат, ни предават, пълна липса на логика. Непредвидими. Не искат нищо, убиват за удоволствие. Хубавото в нашия случай е, че тези хора не приличат на маниаци. Обмислили са всичко до най-малката подробност, подготовката им е перфектна.
— А другите два типа? — попита Бил Уолтърс.
— От другите най-лоши са фанатиците, политически или религиозни. Исканията им често са практически неизпълними. Те търсят преди всичко обществено признание и слава. Имат си своя кауза. Заради нея някои са готови да умрат, но всички са готови да убиват. Ние може да намираме каузата им за налудничава, но те не мислят така. Освен това съвсем не са глупави. Просто са изпълнени с омраза към обществото, а оттам и към жертвата си, което е част от същото това общество. За тях убийството е демонстрация, а не самозащита.
— Кои спадат към четвъртия тип? — попита Мортън Станърд.
— Професионалните престъпници — отговори Куин без колебание. — Те искат пари — това е по-лесно. В пленника си те са инвестирали немалко средства й не са склонни с лека ръка да жертват инвестираното.
— А тези хора? — попита Одел.
— Които и да са, планът им има един основен недостатък, само че не може да се каже дали е за зло или за добро. Партизаните от Централна и Южна Америка, Сицилианската мафия, калабрийската Н’Дранг-Лета, планинските разбойници от Сардиния и Хизбула в южен Бейрут — всички те, така да се каже, действат у дома си, а това им осигурява огромно предимство. Не им се налага да убиват, защото не бързат. Могат да издържат много дълго време, практически цяла вечност. Докато нашите хора са се скрили някъде в Англия, където средата им е непозната — следователно враждебна. Те вече са под напрежение. Ще искат бързо да си свършат работата и да изчезнат, а това е добре. Но не е изключено страхът от разкриване толкова да ги изнерви, че да зарежат всичко и да избягат. Лошото е, че след себе си ще оставят труп.
— Наемате ли се да преговаряте с тях? — попита Рийд.
— Стига да е възможно. Ако влязат във връзка, все някой ще трябва да го направи.
— Ще се пръсна от яд, че трябва да даваме пари на такава измет — обади се Филип Кели от криминалния отдел на ФБР. Хора с най-различни професии отиваха на служба във ФБР: Кели беше дошъл от полицията в Ню Йорк.
— Професионалистите по-милостиви ли са от фанатиците? — попита Брад Джонсън.
— Няма милостиви похитители — отсече Куин. — Това е най-гнусното от всички престъпления. Надявайте се да са достатъчно алчни.
Майкъл Одел погледна колегите си, някои от които бавно кимнаха с глави.
— Мистър Куин, ще се опитате ли да преговаряте за живота на момчето?
— При положение, че похитителите влязат във връзка — да. Но имам условия.
— Разбира се. Кажете ги.
— Няма да работя за правителството на САЩ. Ще се нуждая от сътрудничеството му, но ще работя за родителите. Единствено за тях.
— Приемаме.
— Ще работя в Лондон, а не тук. Разстоянието е твърде голямо. Искам пълна анонимност, никакъв шум около личността ми, нищо. Искам да ми се осигури самостоятелен апартамент и необходимите телефонни линии. Аз ще имам решаващата дума при преговорите — това трябва да се обясни на Лондон. Не ми трябват разправии със Скотланд Ярд.
Одел погледна държавния секретар.
— Мисля, че можем да убедим англичаните да приемат това условие — каза Доналдсън. — Те имат приоритет в криминалното разследване, което може да си върви паралелно с преговорите. Нещо друго?
— Ще действам както аз намеря за добре, сам ще решавам как да постъпя с тези хора. Сигурно ще се наложи да се плати откуп. Парите трябва да се осигурят. Задачата ми е да върна момчето. Точка. След като го освободят, можете да ги гоните до края на света.
— О, ще го направим — заплашително промълви Кели.
— Парите не са проблем — каза Хюбърт Рийд. — Смятайте, че няма никакви ограничения за откупа.
Куин замълча, макар да разбираше, че ако каже това на престъпниците, ще допусне възможно най- голямата грешка.
