чувствата си посредством една проста трибуквена дума, Джим Доналдсън беше човек с неизменно официални обноски. По тази причина често ставаше предмет на не дотам деликатните шеги на Майкъл Одел.
Слаб и кокалест, малко по-висок от Джон Кормак, фигурата му напомняше фламинго, тръгнало на погребение; никой не го беше виждал облечен другояче, освен в строг тъмносив костюм от три части, с провесен златен ланец за часовник и колосана бяла яка. Одел нарочно отваряше дума за естествените човешки нужди винаги когато искаше да подразни адвоката-пуритан от Нова Англия и при всяко такова споменаване тесният нос на Доналдсън се сбръчкваше от отвращение. Отношението му към насилието можеше да се сравни с отвращението му към грубите обноски.
— Да — присъедини се Уолтърс, — но не сте чели осемнадесета страница.
Доналдсън я прочете, същото стори и Майкъл Одел. Вицепрезидентът подсвирна от изненада.
— Наистина ли е направил
— За да получиш медал от Конгреса, трябва да има свидетели — отбеляза Уолтърс. — Както виждате, след сблъсъка при Меконг са оцелели само двама души и Куин е носил другия цели шестдесет километра на гръб. Впоследствие човекът умрял от раните си в американската военнополева болница край Да Нанг.
— Все пак — внимателно каза Хюбърт Рийд — той е получил една Сребърна звезда, две Бронзови и пет Пурпурни сърца.
Като че ли едно раняване се превръщаше в удоволствие, ако ти връчеха няколко панделки.
— Като прибавим и медалите за военната кампания, този приятел сигурно има четири реда отличия — замислено каза Одел. — Никъде не пише как се е запознал с Вайнтрауб.
Наистина не пишеше. В момента Вайнтрауб беше на петдесет и четири години, осем години по-възрастен от Куин. В ЦРУ беше постъпил на двадесет и четири години, веднага след завършване на колежа през 1961 година, беше преминал през обучение във фермата, както наричаха Кемп Пиъри, разположен на Йорк Ривър, Вирджиния и през 1965 беше заминал за Виетнам като полеви агент, почти по същото време, по което младият Куин от Зелените барети беше пристигнал от форт Браг.
През 1961 и 1962 година десет групи от състава на американските Специални части бяха разположени в провинция Дарлак със задачата да изградят стратегически укрепени селища съвместно със селяните, използвайки теорията за „пълна изолация“, разработена от англичаните в борбата им с комунистическите партизански отряди в Малая. Терористите биваха напълно изолирани, без подкрепа от местното население, без провизии и храна, без явки, информация и пари. Американците наричаха това политика за спечелване сърцата и умовете на местните хора. Поверена на Специалните части, тя даваше добри резултати.
През 1964 година на власт дойде Линдън Джонсън. Армията поиска Специалните части да излязат от ЦРУ и да влязат в нейния състав. Искането беше удовлетворено. Това беше краят на политиката за спечелване сърцата и умовете на хората, въпреки че трябваше да минат още две години, преди тази теория напълно да отпадне. Вайнтрауб и Куин се срещнаха през тези две години. Агентът на ЦРУ трябваше да събира информация за Виетконг, нещо, което той постигаше с хитрост и умение. Ненавиждаше методите на Ървинг Мос (още не беше го срещнал, тъй като действаха в различни части на Виетнам), ако и да знаеше, че те се използват от време на време в програмата „Феникс“, в която участваше и той.
Хората от Специалните части все по-често биваха отклонявани от непосредствените им задачи по селищата и биваха изпращани в дълбоката джунгла с мисии „да откриват и унищожават“. Двамата мъже се запознаха в един бар на чаша бира. Куин беше 21-годишен и беше прекарал една година във Виетнам; агентът на ЦРУ беше на двадесет и девет години и също имаше една година във Виетнам зад гърба си. Намериха, че имат нещо общо помежду си в споделяното и от двамата убеждение, че Върховното командване на армията няма да спечели тази война единствено и само с оръжие и силови методи. Вайнтрауб хареса храбрия млад войник. Вярно, може и да се беше образовал сам, но имаше първокласен ум и беше научил виетнамски превъзходно, нещо рядко сред военните. Продължиха да поддържат връзка. Вайнтрауб видя за последен път Куин по време на подготовката за нападението над Сонг Тай.
— Пише, че е бил при Сонг Тай — провлачено рече Майкъл Одел. — Кучият му син.
— Чудно ми е защо след всичко това не е станал офицер — каза Мортън Станърд. — В Пентагона има още няколко души с такива отличия от Виетнам, но те при първата възможност грабнаха офицерските чинове.
Дейвид Вайнтрауб би могъл да им отговори, но до кацането му оставаха още шестдесет минути полет. След като си възвърнаха контрола върху Специалните части, редовите военни, които мразеха Зелените барети, тъй като не ги разбираха, през останалите шест години до 1970 започнаха съзнателно да омаловажават тяхната роля, изземвайки все повече и повече програмата за „сърцата и умовете“ и мисиите „открий и унищожи“, поверявайки ги в ръцете на Южновиетнамската армия. Резултатите бяха плачевни.
Въпреки това Зелените барети продължаваха с отлично подготвените си акции без излишен шум вместо с масови бомбардировки и дъждове от дефолианти, методи, които в крайна сметка пълнеха армията на Виетконг с доброволци. По това време действаха групите Омега, Сигма, Делта и Блекджак. Куин беше в Делта под командването на Чарли „Атаката“ Бекуит, който по-късно, през 1977 година, щеше да основе Делта Форс във Форт Браг и да моли Куин да се върне от Париж и отново да постъпи в армията.
Проблемът при Куин беше, че той възприемаше заповедите като молби. Понякога не беше съгласен с тях и предпочиташе да действа самостоятелно — нито едното, нито другото беше добра атестация за един офицер. След шест месеца стана ефрейтор, след десет — сержант. След това отново редник, после сержант, пак редник. Кариерата му вместо нагоре вървеше в зиг-заг.
— Смятам, че намерих отговор на въпроса ти, Мортън — каза Одел, — ето тук. Този случай след Сонг Тай. — Той се засмя. — Момчето разбило едно генералско чене.
Пета група от Специалните части се изтегли окончателно от Виетнам на 31 декември 1970 година, три години преди пълното изтегляне на военните, включително и на полковник Истърхаус, и пет години преди унизителната евакуация на последните американци от покрива на посолството. Сонг Тай беше през ноември 1970 година.
Бяха получени сведения, че в затвора Сонг Тай, на четиридесет километра от Ханой, се намира група американски военнопленници. Бе решено Специалните части да го атакуват и да ги отведат оттам. Това беше една изключително сложна и дръзка операция. Всичките петдесет и осем доброволци пристигнаха от Форт Браг, Северна Каролина през военновъздушната база Еглин във Флорида, за обучение за бойни действия в джунглата. С изключение на един. Спешно се нуждаеха от човек, който свободно говори виетнамски. Вайнтрауб, който участваше в операцията от страна на разузнаването, каза, че познава такъв човек. Куин се присъедини към групата в Тайланд, откъдето всички тръгнаха заедно.
Операцията командваше полковник Артър „Бика“ Саймънс, но челният отряд, който атакува затвора, беше под прякото командване на капитан Дик Медоус. Куин беше в този отряд. Секунди след като се приземиха, той разбра от един зашеметен виетнамски часовой, че американците са били преместени само преди две седмици. Бойците от Специалните части се оттеглиха без жертви, имаше само няколко леко ранени.
Когато се върнаха обратно в базата, Куин се нахвърли върху Вайнтрауб заради лошото разузнаване. Агентът на ЦРУ възрази, че неговите хора са знаели за преместването и са докладвали своевременно на командващия генерал. Куин влезе в офицерския клуб, отиде до бара и му строши челюстта. Историята, естествено, беше потулена. Един добър адвокат можеше да провали цялата кариера на генерала заради това. Куин отново беше разжалван в редник и си замина вкъщи заедно с останалите. След една седмица се уволни от армията и започна работа в застрахователния бизнес.
— Този човек е бунтовник — неприязнено рече Доналдсън, като затвори папката. — Единак, не зачита обществените норми, използва насилие. Струва ми се, че правим грешка.
— Обаче е ненадминат по броя на успешните преговори при случаи на отвличане — подчерта министърът на правосъдието Бил Уолтърс. — Тук пише, че умее успешно да преговаря с похитителите. Четиринадесет успешни случая в Ирландия; Франция, Холандия, Германия и Италия. Взел е участие във всичките лично или като съветник.
— От него се иска — каза Одел — да върне Саймън Кормак жив и здрав у дома. Изобщо не ми пука дали се нахвърля на генерали или чука овце.
