седна и отново се задълбочи в доклада, който лежеше на бюрото му.
Още преди четиридесет години, когато започваше да се замогва, Сайръс Милър бе разбрал, че информацията означава власт. Да знаеш какво става и, което беше дори по-важно, да знаеш какво предстои да стане — това даваше такава власт, каквато нито политическият пост, нито дори парите бяха в състояние да осигурят на един човек. Тогава той основа в собствената си разрастваща се корпорация изследователски и статистически отдел, а персоналът на този отдел подбираше измежду най-интелигентните и изявени аналитици, които излизаха от американските университети. С навлизането на компютрите той снабди отдела с най-съвременни бази данни, които съхраняваха изчерпателна информация както за петролната, така и за други индустрии, за търговското търсене, за дейността на националната икономика, за пазарните тенденции, за научни постижения и информация относно личности — стотици хиляди хора от най-различни клонове на човешката дейност, хора, които някой ден биха могли да му бъдат от полза.
Докладът, който лежеше пред него, беше изготвен от Диксън, млад мъж възпитаник на Тексаския щатски университет, който притежаваше изключителен интелект. Беше го взел на работа преди десет години и оттогава насам той доста бе напреднал в компанията. Загледан в доклада на бюрото, Милър мрачна размишляваше с ясното съзнание, че независимо от голямата си заплата аналитикът очевидно нямаше намерение да го успокоява с изводите си. Но това беше добре. За пети път той се върна на заключението на Диксън.
Основният извод, сър, е, че свободният свят изчерпва запасите си от нефт. В настоящия момент този факт остава неразбран от широките маси на американския народ поради целенасочените усилия на няколко поредни правителства да подхранват илюзията, че сегашното положение с „евтиния нефт“ може да продължи безкрайно дълго.
Доказателства за твърдението, че източниците на нефт се изчерпват, се намират в таблицата за световните запаси, включена по-горе в доклада. От всичките четиридесет и една държави-производителки на нефт само десет разполагат със запаси за повече от тридесет години. Дори и тази прогноза е твърде оптимистична, тъй като за тридесетгодишния срок изхождаме от схващането, че те ще продължават добива с настоящите темпове. Истината е, че независимо от всичко консумацията, а оттам и производството, непрекъснато се увеличават. И тъй като първи ще се изчерпят по-малките по обем източници, добивът от останалите неминуемо ще се повиши, за да се запълни създадената празнота. Като по-вероятен би трябвало да приемем срока от двадесет години, в рамките на който всички държави-производителки на нефт с изключение на гореспоменатите десет ще изчерпят напълно своите запаси.
За този срок е невъзможно създаването и въвеждането в експлоатация на алтернативен енергиен източник. През следващите тридесет години свободният свят ще трябва или да разчита на нефта, или да се изправи пред заплахата от икономическа смърт.
Положението на Америка катастрофално се влошава. По времето, когато държавите-членки на ОПЕК вдигнаха цените от 2 долара на 46 долара за барел, правителството на САЩ поощряваше всячески нашата нефтена индустрия за проучване, откриване, извличане и преработване на максимално количество нефт от местните запаси. След краха на политиката на ОПЕК и производителния бум на Саудитска Арабия през 1985 година, Вашингтон буквално започна да се къпе в евтин нефт от Близкия Изток, вследствие на което обрече родната нефтена индустрия на гибел. Резултатите от тази недалновидност ще бъдат ужасни.
Америка реагира на евтиния нефт с повишено търсене, увеличен обем на вноса на суров нефт и нефтопродукти и съответно със съкращаване на родното производство, тотално намаляване на разходите за изследователски програми, закриване на рафинерии и увеличаване на безработицата до ниво, надвишаващо това от 1932 година. Дори ако Америка започне още в този момент с една ударна кампания, огромни капиталовложения и мащабно стимулиране от страна на правителството, ще ни трябват десет години за възстановяване на фонда от квалифицирана работна ръка, за възстановяване и изграждане на необходимия машинен парк, за да изпълним такава работна програма, която да сведе цялостната ни зависимост от Близкия Изток до едно приемливо ниво. Към този момент Вашингтон с нищо не е показал, че възнамерява да даде зелена улица за възстановяването на американската национална нефтена индустрия.
За тази политика се изтъкват три причини, като и трите са напълно несъстоятелни:
(а) Цената на новодобития американски нефт ще бъде 20 долара за барел, докато производствената цена за един барел саудитски или кувейтски нефт е от 10 до 15 цента като ние го купуваме за 16 долара. Смята се, че това положение ще продължи вечно, което не е истина.
(б) Смята се, че арабите и по-специално Саудитска Арабия ще продължават да купуват от нас оръжие, технологии, стоки и услуги в астрономически количества за техните отбранителни и социални инфраструктури и следователно ще продължава цикълът на обмяна на техните петродолари с нашата страна. Това схващане също е погрешно. На практика техните инфраструктури са напълно изградени и те вече дори не могат да се сетят за какво да си харчат доларите. Неотдавнашните им сделки (през 1986 и 1988 година), когато закупиха изтребители „Торнадо“ от Великобритания, ни изтикаха на второ място като техни доставчици на оръжие.
(в) Смята се, че кралствата и султаните на Близкия Изток са наши лоялни съюзници, които никога няма да се обърнат срещу нас и да повишат цените и второ, че сегашните им управници ще останат вечно на власт. Що се отнася до първото, то тяхното безочливо изнудване на Америка през периода от 1973 до 1985 година показва какви са истинските им интереси, а не трябва да се забравя, че в една толкова нестабилна зона като Близкия изток всеки един режим може да бъде свален от власт преди да е изтекла седмицата.
Сайръс Милър се загледа смръщено в листите. Прочетеното не му харесваше, но знаеше, че е истина. Като човек, който се занимава с добив и преработка на нефт, той беше пострадал жестоко (така виждаше нещата той) през изминалите четири години, и никакви усилия на лобито на американските петролопроизводители във Вашингтон не успяха да повлияят на Конгреса да определи концесии от зоната, защитена от закона за опазване на околната среда в Аляска — най-многообещаващото място за нови нефтени находища. Ненавиждаше Вашингтон и всичко свързано с него.
Погледна часовника си. Четири и половина. Натисна един бутон на писалището си и част от облицованата с тиково дърво отсрещна стена безшумно се плъзна встрани, за да открие големия екран на цветен телевизор. Избра канала с новините на CNN и успя да хване най-голямата сензация за дена.
Самолет № 1 на американските ВВС сякаш беше увиснал над пистата за кацане на военновъздушната база „Андрюс“ край Вашингтон, преди колесниците му внимателно да докоснат асфалта и да се плъзнат по американска земя. Докато самолетът постепенно забавяше ход и напускаше пистата за приземяване, завивайки по отсечката за рулиране към сградата на летището, на екрана се появи лицето на някакъв журналист, който задъхано заговори за кой ли път вече за речта на президента в Москва преди дванадесет часа.
Като че ли в подкрепа на този разказ екипът на CNN запълни десетте минути до окончателното спиране на Боинга с руските слова на президента, естествено със субтитри на английски, с радостните възгласи на летищните работници и милиционерите, със сцената, в която Михаил Горбачов прочувствено бе прегърнал американския президент. Мътносивите очи на Сайръс Милър не потрепнаха. Дори в личния си кабинет той не даваше външен израз на омразата си към патриция от Нова Англия, който съвсем неочаквано спечели изборите за президент преди дванадесет месеца и който си беше поставил за цел размразяване на отношенията с Русия в много по-голяма степен, отколкото Рейгън някога си бе позволявал. В момента, в който президентът Кормак се появи на изхода на самолета и гръмнаха звуците на приветствения марш Милър презрително изключи телевизора.
„Комунистически копелдак“ — изръмжа той и отново се зае с доклада на Диксън.
Всъщност този двадесетгодишен срок за изчерпване на запасите от нефт на четиридесет и едната страни-производителки, с изключение на споменатите десет не отговаря напълно на действителността. До десет години, а не е изключено и по-рано, ще започне покачването на цените. Неотдавна Харвардският университет излезе с доклад, в който предвижда до 1999 година покачване на цените до 30 долара за барел (има се предвид стойността на долара от 1989 година) спрямо сегашната цена от 16 долара за барел. На
