След като обсъдиха накратко доклада за нефтените запаси, маршал Козлов им раздаде по едно копие от плана „Суворов“, изготвен за девет месеца от генерал-майор Земсков. Беше пазил доклада при себе си цели три месеца преди да реши, че положението на юг от границите е стигнало до фазата, която би направила подчинените му офицери по-склонни да възприемат крайните мерки, разработени в плана „Суворов“. Всички бяха привършили с четенето и го гледаха в очакване. Никой не желаеше да проговори пръв.
— Е? — обади се Козлов. — Чакам мнението ви.
— Да — пръв събра смелост заместник-началникът на щаба. — Така действително ще си осигурим достатъчно голям източник на суров нефт, който да ни стигне поне през първата половина на следващия век.
— Това е крайната цел — каза Козлов. — Въпросът е дали този план е осъществим? — Той погледна въпросително офицера от Южното върховно командване.
— Нахлуването и завладяването не са проблем — отговори генералът с четирите звезди от Баку. — От тази гледна точка планът е блестящ. Първоначалната съпротива няма да ни затрудни. Но как впоследствие ще контролираме кучите синове? Знаете, че са луди… Ще се наложи да прибегнем към извънредно остри мерки.
— Това може да се уреди — спокойно рече маршал Козлов.
— Ще трябва да използваме само руснаци — отбеляза десантчикът. — Руснаци и украинци. На всички ни е ясно, че не можем да разчитаме на дивизиите от мюсюлманските републики.
Сред присъстващите се разнесе одобрителен шум. Заместник-началникът на ГРУ вдигна очи.
— Понякога се чудя дали изобщо можем вече да разчитаме на дивизиите от тези републики, което е още една причина да харесвам плана „Суворов“. Така ще сложим край на ислямския фундаментализъм, който се шири в южните ни републики. Ще изтрием от лицето на земята самия източник на заразата. Напоследък получавам доста информации, че в случай на война вероятността тези части да проявят неподчинение е твърде голяма.
Генералът от Баку дори не сметна за необходимо да спори по този въпрос.
— Проклети чалмалии — изръмжа той. — Стават все по-отвратителни. Вместо да се грижа за отбраната на южните ни граници, аз прахосвам половината от времето си да усмирявам религиозни размирици в Ташкент, Самарканд и Ашхабад. С удоволствие ще смажа проклетата им Партия на Аллаха.
— Така — обобщи маршал Козлов. — Значи дотук плюсовете са три. Планът е осъществим поради почти незащитената граница й хаоса, който цари там; ще си осигурим нефт за половин век и ще разгоним проповедниците на фундаментализма веднъж завинаги. Сега за минусите…
— А какво ще кажете за реакцията на Запада? — попита генералът от Въздушнодесантните войски. — Американците могат да започнат Трета световна война заради това.
— Съмнявам се — възрази заместник-началникът на ГРУ, който дълги години беше проучвал Запада и знаеше за него повече от всички останали. — Американските политици зависят изключително много от общественото мнение, а средният американец напоследък желае да види Иран изравнен със земята. Такова е общественото мнение.
И четиримата познаваха добре историята на Иран през последните години. След смъртта на аятолах Хомейни беше настъпил период ни ожесточени политически борби и накрая властта беше преминала в ръцете на кървавия поддръжник на исляма Халхали, който беше видян за последен път да се наслаждава на труповете на американските заложници от посолството след неуспешния опит да бъдат спасени.
Халхали се беше опитал да запази своето едва крепящо се господство, като превърна Иран в царство на терора, използвайки страшните Гашт-е-Саралах (Кървавите патрули).
Накрая, когато възникна опасност най-необузданите от тези Стражи на Революцията да се изплъзнат от контрола му, той ги изпрати извън страната, където за последните шест месеца осъществиха поредица от нечувани по своята жестокост терористични актове срещу американски граждани и обекти из Близкия Изток и Европа.
По времето, когато петимата висши военни се бяха събрали да обсъдят плана за завладяване и окупиране на Иран, Халхали беше станал омразен на целия си народ, на когото Свещеният Терор беше дошъл до гуша. Западът също не хранеше по-добри чувства към него.
— Смятам — обобщи представителят на военното разузнаване, — че ако решим да обесим Халхали, самите американци ще ни подарят въжето. Вашингтон сигурно няма да ни приветства, но конгресмените и сенаторите ще се вслушат в мнението на избирателите си и ще посъветват президента да бъде по-умерен. Освен това да не забравяме, че напоследък сме големи приятели с янките.
Мъжете около масата се позасмяха. Усмихна се и маршал Козлов.
— В такъв случай откъде да очакваме отпор? — попита той.
— Сигурен съм — обади се генералът от ГРУ, — че няма да е от Вашингтон, ако поставим американците пред свършен факт. Според мен отпорът ще дойде от страна на Новая площадь, онзи от Ставропол направо ще подскочи.
(На Новая площадь или Новия площад се намира сградата на Централния комитет, а споменаването на Ставропол далеч не беше комплимент за Генералния секретар Михаил Горбачов, който беше роден там.)
Петимата военни мрачно кимнаха. Разузнавачът продължи с разсъжденията си:
— Всички прекрасно знаем, че през последната година, откакто проклетият Кормак се превърна в най- голямата поп-звезда на Русия след изпълнението на Внуково, екипи от двете министерства на отбраната уточняват подробностите по договор за голямо съкращение на оръжията. След две седмици Горбачов отлита за Америка, за да се опита да свърши колкото се може по-бързо тази работа, така че да се освободят повече средства за развитието на нашата нефтена промишленост. Е, след като твърдо вярва, че по този начин ще реши проблема с нефта, защо да поставя под въпрос любимия си договор с Кормак, като ни даде зелена улица да нападнем Иран?
— Ако успее да се споразумее за този договор с американците смятате ли, че Централният комитет ще го ратифицира? — попита генералът от Баку.
— В момента Централният комитет е в ръцете му — изсумтя Козлов. — През последните две години успя да изчисти всички които не му бяха удобни.
Съвещанието приключи с тази сдържано песимистична нотка. Копията от плана „Суворов“ бяха събрани и заключени в личния сейф на маршал Козлов, а генералите се завърнаха по назначенията си, готови мълчаливо да наблюдават и изчакват.
Две седмици по-късно Сайръс Милър също се съвещаваше, макар и само с един човек, негов стар приятел и колега. Двамата с Мелвил Сканлън се познаваха още от дните на Корейската война, когато младият Сканлън, все още начинаещ предприемач, беше вложил незначителните си капитали в няколко малки танкера. (Впрочем в онези дни всички танкери бяха малки.)
Милър беше сключил договор за доставка на самолетно гориво за Военновъздушните сили на САЩ. Горивото трябваше да се достави до японския бряг, откъдето военни танкери го транспортираха до окупираната Южна Корея. Възложи изпълнението на договора на Сканлън, който стори чудеса — ръждясалите му корита прекосяваха Панамския канал и след като ги заредяха с AVTUR в Калифорния, го транспортираха през Тихия океан. Корабите на Сканлън винаги пътуваха натоварени, защото той използваше едни и същи съдове да превозва суров и преработен нефт, а Милър от своя страна винаги разполагаше с достатъчно суровини за производството на AVTUR. Три екипажа загинаха в Тихия океан, но никой не задаваше въпроси и двамата натрупаха доста пари, преди Милър да бъде принуден в края на краищата да лицензира своето ноухау пред големите компании.
След това Сканлън стана едър брокер и спедитор на петролни продукти, които купуваше и превозваше из целия свят, но най-вече от Персийския залив до Америка. През 1981 година Саудитска Арабия реши, че всички морски товари, които излизат от Залива, трябва да пътуват единствено под „арабски флаг“; политика, която можеше да се приложи единствено към нефта, всъщност към тази част от нефтените товари, която принадлежеше на страната-производител, а не фирмата, която се занимаваше с извличане и преработване. Тогава Сканлън се оттегли. И понеже се занимаваше основно с транспортиране на суров нефт от Саудитска Арабия до Америка, пострада жестоко от този закон, защото беше принуден да продаде или да даде под наем танкерите си на Саудитска Арабия или на Кувейт на много ниски цени. Успя да оцелее,
