Колорадо. Беше още момче, когато една минна компания откупи малкото стопанство на баща му и унищожи земята с машинариите си. Тогава реши, че щом не можеш да се пребориш с врага си, най-доброто, което можеш да направиш, е да станеш като него и той започна сам да си пробива път в живота. Първо в Колорадския минен институт в Денвър, откъдето през 1933 година излезе само с диплома в джоба и с дрехите на гърба си. По време на обучението си бе разбрал, че нефтът го вълнува много повече от камънаците и се отправи за Тексас. Тогава още беше времето на независимите петролотърсачи, когато концесиите не бяха спъвани от предварително одобрявани държавни планове за развитие или пък грижи за екологията.
През 1936 година той си набеляза място, изоставено от Тексако, защото, според него, те просто не бяха копали там, където трябва. Успя да убеди един човек със собствена сонда да се присъедини към него. Повече усилия трябваше да положи, докато една банка се съгласи да му отпусне необходимия заем срещу част от правата. Права, при това доста повече, получи и агенцията за специализирано оборудване за останалата част от съоръженията и след три месеца бликна нефт — много нефт. Той изкупи сондажната платформа, нае още сонди и нови парцели. С избухването на войната през 1941 година сондите му заработиха с пълна сила и парите потекоха. Но той искаше още. И както през 1939 година беше предвидил предстоящата война, така и през 1944 година нещо привлече вниманието му.
Един англичанин на име Франк Уитъл бе изобретил самолетен двигател без витло и с огромна мощност. Сайръс Милър се чудеше какво ли гориво използва този двигател.
През 1945 година научи, че „Боинг-Локхийд“ са получили правата върху реактивния двигател на Уитъл, а горивото не е високооктанов бензин, а най-обикновен Керосин. Той вложи голяма част от капиталите си в закупуването на една позападнала рафинерия в Калифорния, след което се обърна към „Боинг-Локхийд“ и отново имаше късмет, защото по това време на тях вече им бе омръзнало да търпят високомерното отношение на големите петролни компании. Милър им предложи придобивката си и заедно разработиха новото авиационно турбинно гориво — AVTUR. Оказа се, че остарялата рафинерия на Милър е точно това, което им трябва за производството на AVTUR и едва бяха получили първите мостри от новата продукция, когато започна войната в Корея. Сблъсъкът между реактивните изтребители Сейбър и китайските Мигове възвести ерата на реактивните двигатели. „Пан-Глоубъл“ навлезе в орбита и Милър се завърна в Тексас.
Междувременно се ожени. Мейбъл изглеждаше съвсем мъничка в сравнение със съпруга си, но той я обичаше безумно и всъщност тя беше човекът, който държеше кормилото в дома им през тридесетте години семеен живот. Деца нямаха — тя смяташе, че е твърде дребна, а здравето й много крехко, за да ражда деца и Милър не й се противопостави. За него бе щастие да изпълнява всяко нейно желание. Беше неутешим, когато Мейбъл почина през 1980 година. Тогава откри Бога. Не се отдаде на църквата, а на своя Бог. Започна да води свои лични разговори с Всемогъщия и с радост откри, че Бог му отговаря и разумно го съветва как да увеличи богатството си и как да служи на Тексас и на Съединените щати. Разбира се, от вниманието му убягваше фактът, че божествените наставления бяха винаги такива, каквито той желаеше да чуе, както и това, че Създателят напълно споделяше собствения му шовинизъм, предразсъдъци и фанатизъм. Продължаваше както винаги досега да избягва карикатурния образ на тексасеца, — остана непушач, пиеше съвсем умерено, водеше целомъдрен живот, проявяваше забележителен консерватизъм в облеклото и речта си, беше винаги учтив и безкрайно ненавиждаше вулгарния език.
Интеркомът приглушено иззвъня.
— Относно човека, за когото се интересувахте, мистър Милър. Когато сте го срещнали, той е работел за IBM в Саудитска Арабия. От IBM смятат, че това е той. Напуснал е и сега е консултант на свободна практика. Казва се Истърхаус, полковник Робърт Истърхаус.
— Намерете го — каза Милър. — Изпратете някой да го открие. Няма значение колко ще струва. Искам да ми го доведете.
2.
Маршал Козлов седеше зад писалището си и спокойно изучаваше четиримата мъже, седнали край дългата част на Т-образната заседателна маса. И четиримата четяха папки с гриф „Строго секретно“. Познаваше ги добре и им вярваше — трябваше да им вярва, защото кариерата му, а и не само тя, беше заложена на карта.
Вляво от него седеше заместник-началникът на щаба (Юг), с когото работеха заедно в Москва, но който всъщност отговаряше за южната част на Съветския съюз с нейните многолюдни мюсюлмански републики и границите с Румъния, Турция, Иран и Афганистан. До него беше началникът на Южното върховно командване в Баку, пристигнал в Москва с мисълта, че става дума за някое от обичайните съвещания на щаба. Но в това събиране нямаше нищо обичайно. Допреди седем години, преди да дойде в Москва като Първи заместник, маршал Козлов беше главнокомандващ в Управлението в Баку и човекът, който в момента четеше плана „Суворов“, всъщност дължеше своето повишение на него.
Другите двама на отсрещната страна на масата също бяха потънали в четене. Откъм страната на маршал Козлов беше човекът, чиято лоялност и участие щяха да бъдат от първостепенно значение ако изобщо се стигнеше до изпълнение на плана „Суворов“. Това беше заместник-началникът на ГРУ — съветското военно разузнаване. В непрестанен конфликт със значително превъзхождащия го съперник — КГБ, — ГРУ отговаряше за военното разузнаване в страната и навън, за контраразузнаването и за вътрешната сигурност на въоръжените сили. И което беше по-важно за плана „Суворов“ — в разпореждане на ГРУ бяха специалните части — Спецназ, — чието участие в началния етап на плана „Суворов“, ако той влезеше в изпълнение, щеше да бъде съдбоносно. Именно отрядите на Спецназ бяха тези, които през зимата на 1979 година се приземиха на летището в Кабул, щурмуваха президентския дворец убиха тогавашния президент на Афганистан и на негово място поставиха съветската марионетка Бабрак Кармал, който от своя страна незабавно изпрати апел (със задна дата) до Въоръжените сили на Съветския съюз да влязат в страната, за да потушат „размириците“.
Маршал Козлов се беше спрял на заместника, тъй като за никого не беше тайна, че началникът на ГРУ беше човек на КГБ, натрапен на Генералния щаб; човек, който без съмнение не преставаше да тича при приятелчетата си от КГБ с всяка информация, до която се добереше и която можеше да се използва срещу Върховното командване. Управлението на ГРУ беше точно на север от Централното летище и заместник- началникът беше прекосил цяла Москва, за да пристигне на съвещанието.
До него седеше още един човек, пристигнал от управлението си в северните предградия, чиито хора също щяха да бъдат от жизнено важно значение за изпълнението на плана „Суворов“. Това беше заместник-командирът на Въздушнодесантните войски — десантчиците, които трябваше да се спуснат в градовете, упоменати в плана и по този начин да подсигурят въздушния мост, който щеше да последва.
Нямаше смисъл да се ангажира Противовъздушната отбрана, тъй като нямаше да има нападение срещу Съветския съюз; по същата причина бяха пропуснати и Стратегическите ракетни войски, тъй като нямаше да има нужда от тях. А що се отнася до мотострелкови, артилерийски и бронетанкови части, то Южното върховно командване разполагаше с достатъчно голям потенциал за целта.
Заместник-началникът на ГРУ свърши с четенето и вдигна глава. Понечи да каже нещо, но маршал Козлов махна предупредително с ръка и двамата мълчаливо изчакаха останалите трима да свършат. Съвещанието беше започнало преди три часа, като в началото се бяха запознали със съкратения вариант на доклада на Камински. Мрачната сериозност, с която се отнесоха към изводите и прогнозите в доклада се подсилваше и от факта, че през изтеклата година една част от тези предвиждания се бяха сбъднали.
Вече имаше случаи на съкращаване на доставки на петрол, дори някои военни маневри бяха пренасрочени за по-късна дата (всъщност отменени) поради недостиг на гориво. Обещанието, че някои атомни централи ще бъдат пуснати отново, не бе изпълнено; в Сибир се произвеждаше количество, малко по-голямо от обичайното, а програмата за разработване на арктическите находища се намираше в задънена улица поради липса на технологии, на квалифицирана работна ръка и на пари. Гласността, перестройката, пресконференциите и насърчителните слова на Политбюро бяха едно, ала Русия се нуждаеше от нещо много по-сериозно, за да влезе в релси.
