доклада не бе дадена гласност макар всъщност изводите му да бяха дори оптимистични. Перспективата от въздействието на тези цени върху американското общество е кошмарна. Какво ще стори обикновеният американец, когато му кажат, че ще трябва да плаща 2 долара за галон бензин? Как ще реагира фермерът, когато му кажат, че няма да е в състояние да храни свинете си или да жъне нивите си, че няма дори да може да отоплява дома си през тежките северни зими? Ще бъдем изправени пред социална революция.
Дори ако Вашингтон погледне благосклонно на едно повсеместно съживяване на нефтодобива в САЩ, пак ще разполагаме със запаси само за 5 години при сегашните темпове на консумация. Положението в Европа е още по-тежко; ако не броим малка Норвегия (една от десетте страни със запаси за повече от 30 години, но основаващи се изцяло на много малък добив от крайбрежната ивица), запасите на Европа ще се изчерпят за 3 години. Страните от Тихоокеанския басейн разчитат изцяло на вносен нефт и притежават огромни излишъци от валута. Какъв ще бъде резултатът? Като оставим настрана Мексико, Венецуела и Либия, ще трябва да разчитаме на същия източник на доставки: шестте страни-производителки от Близкия Изток.
Иран, Ирак, Абу Даби и Неутралната зона разполагат с нефт, но Саудитска Арабия и съседен Кувейт са с по-големи залежи от тези на останалите осем страни взети заедно и смятам, че точно Саудитска Арабия може да бъде ключът към ОПЕК. С годишна продукция от 170 милиарда барела, с 25% от световното производство, което ще се повиши до 50%, когато останалите страни-производителки започнат да излизат една по една от играта и със залежи за над сто години, Саудитска Арабия е страната, която ще контролира световните цени на нефта, което пък означава, че ще контролира и Америка.
При прогнозираното увеличение на цените до 1995 година Америка ще трябва да плаща ежедневно по 450 милиона долара на Саудитска Арабия и граничещия с нея Кувейт. На практика доставчиците от Близкия Изток ще притежават индустрията на САЩ, чиито енергийни нужди ще задоволяват. Америка, независимо от нейния напредък, високо технологично ниво, висок жизнен стандарт и военна мощ ще зависи изцяло в икономическо, финансово, стратегическо, а оттук и в политическо отношение от една изостанала, слабо населена, полуномадска, корумпирана и непредсказуема държава, върху която не може да се упражнява какъвто и да било контрол.
Сайръс Милър затвори доклада, облегна се назад и впери поглед в тавана. Ако някой проявеше достатъчно смелост и му заявеше в лицето, че политическите му убеждения са крайно десни, той би го отрекъл енергично. Макар и по традиция да гласуваше за Републиканците, интересите му в политиката бяха ограничени само дотолкова, доколкото тя засягаше петролната индустрия. Политическото му кредо, разбира се, в рамките на тези ограничени интереси, беше патриотизъм. Милър обичаше своя Тексас и страната, в която се беше родил с такава сила, че понякога чувстваше как тази любов го задушава. Това, което на седемдесет и седем годишна възраст не успяваше да разбере, беше, че любовта му е насочена към една Америка, рожба на собствения му мозък — една бяла, англо-саксонска, протестантска Америка, подвластна на традиционните стойности и крайния шовинизъм. Не че имаше нещо против евреите, католиците, латиноамериканците или пък негрите — поне така уверяваше Всемогъщия в ежедневните си молитви. Нима не беше взел на работа осем момичета с испанска кръв в ранчото си в Хил Кънтри, недалеч от Остин, да не говорим за няколкото негри, които се грижеха за градината? Разбира се, всяка жаба трябваше да си знае гьола.
Той продължи да се взира в тавана, като се опитваше да си спомни едно име. Името на човек, с когото се беше запознал преди две години на съвещанието на производителите на петрол в Далас; човек, който бе споменал, че живее и работи в Саудитска Арабия. Бяха поговорили съвсем малко, но този човек му беше направил силно впечатление. И сега си го представи — висок почти метър и осемдесет, малко по-нисък от самия Милър, стегнат, изправен, мълчалив, наблюдателен, сериозен, човек с изключителни познания върху Близкия Изток. Подпираше се на бастун заради лекото накуцване и се занимаваше с компютри. Колкото повече мислеше Милър, толкова повече подробности изплуваха в паметта му. Бяха разговаряли за компютри, за достойнствата на Милъровите „Ханиуел“, въпреки че този човек предпочиташе системите на IBM. След няколко минути Милър се свърза с отдела за проучвания и продиктува всичко, което си беше припомнил.
— Открийте кой е този човек — нареди той.
Над южното крайбрежие на Испания, наричано Коста дел Сол, падаше мрак. Въпреки че туристическият сезон беше отминал, сто и петдесетте километра крайбрежна ивица от Малага до Гибралтар представляваха непрекъснат низ от светлини. Погледнат иззад планините, брегът приличаше на огромна огнена змия, която се извиваше през Торемолинос, Михас, Фуенгирола, Марбела, Естепона, Пуерто Дукеса, за да стигне през Ла Линеа чак до Гибралтар. По магистралата от Малага до Кадиз, която лъкатушеше между хълмовете и плажовете, проблясваха фаровете на неспирен поток от коли и камиони.
В планините зад крайбрежието, в западния край на Испания, между Естепона и Пуерто Дукеса, е разположен лозарският район на южна Андалусия, където се произвеждат не десертните вина Херес, а силно червено вино. В центъра на тази област се намира малкото градче Манилва, само на около осем километра от брега, но с великолепен изглед на юг към морето. Манилва е заобиколен от цял рояк селца и паланки, населени от хората, които обработват земята по склоновете й се грижат за лозята.
В едно от тях, Алкантара дел Рио, изнурени мъже се връщаха след още един ден на усилен труд. Реколтата отдавна беше прибрана, но лозите трябваше да се подрежат и подготвят за настъпващата зима, а това означаваше още съсипваща работа за техните гърбове и рамене. И сега, преди да се приберат из разпръснатите си къщурки, много от тях първо се отбиваха до единствената в селото пивница за по чаша вино и някоя приказка.
Алкантара дел Рио едва ли можеше да се похвали с нещо друго, освен с тих и спокоен живот. В селцето се издигаше малка варосана църква, за която се грижеше престарял свещеник, немощен като службите, които водеше. Той отслужваше меса за жените и децата, като съжаляваше за мъжката част от паството си, която определено предпочиташе пивницата пред неделната служба. Децата от селото ходеха на училище в Манилва. Освен петдесетината варосани къщурки в селото, тук се намираше единствено „Бар Антонио“. В този момент барът беше претъпкан с лозари. Някои от тях работеха за кооперативни стопанства, отдалечени на километри оттук, други имаха собствена земя, където с тежък труд изкарваха колкото за прехраната си в зависимост от реколтата и от цените, които им предлагаха изкупвачите от големите градове.
Високият мъж влезе последен в бара, кимна за поздрав на останалите и зае обичайното си място в ъгъла. Беше жилав, в средата на четиридесетте и поне с няколко пръста по-висок от останалите посетители, с остри, грубовати черти на лицето и насмешливи очи. Някои от селяните го наричаха „сеньор“, ала Антонио, който се запъти към него с гарафа вино и чаша в ръка, се държеше по-свойски.
— Muy buenos, amigo. Va bien?1
— Ola, Tonio2 — спокойно отговори високият мъж — Si, va bien.3
От телевизора над бара се разнесе силна музика и той се обърна. Започваха вечерните новини и мъжете се умълчаха, за да не пропуснат нещо. На екрана се появи говорителят, който накратко описа отпътуването на американския президент Кормак от Москва. Картината се смени и на екрана се появи летище „Внуково“. Президентът застана пред микрофона и започна да говори. Испанската телевизия не използваше субтитри, а преводът се дублираше от четец. Мъжете в бара слушаха внимателно. Когато Джон Кормак свърши речта си и подаде ръка на Горбачов, камерата (екипът беше на ВВС и отразяваше събитието за всички европейски телевизии) показа в едър план приветстващите работници от летището, милиционерите и накрая представителните отряди на КГБ. Испанският говорител отново а появи на екрана. Антонио се обърна към високия мъж.
— Es un buen hombre, Senor Cormak4 — рече той широко усмихнат и потупа високия мъж по гърба, като че ли клиентът му имаше нещо общо с човека от Белия дом.
— Si — кимна замислено високият мъж. — Es un bien hombre.5
Сайръс В.Милър не беше наследил богатството си. Произхождаше от бедно фермерско семейство от
