подобрения. Върху стария дом в Нантъкет се стовари малък ураган, когато преди двадесет месеца Кормак заяви в Белия дом, че желае да прекарва лятната си почивка там. От Вашингтон запристигаха експерти, които гледаха ужасено на липсата на удобства в къщата, на липсата на безопасност, на липсата на комуникации… След връщането си във Вашингтон те казаха: „Да, господин президент, всичко ще бъде чудесно, но първо ще трябва да се изградят жилищни помещения за стотината човека от секретните служби, да се осигури подходяща площадка за хеликоптерите, няколко бунгала за посетители, за стенографите, за помощния персонал; (естествено Майра Кормак не можеше да продължава сама да оправя леглата), освен това трябва да се монтира сателитна антена или дори две за хората, които ще осъществяват комуникациите…“ Президентът Кормак отхвърли всичко.
А този ноември реши да рискува с човека от Москва и покани Михаил Горбачов да прекарат няколко дни в Нантъкет. Руснакът беше приел поканата с радост.
Горилите от КГБ, които охраняваха руския президент, бяха не по-малко потресени от своите американски колеги, но двамата политици просто им заявиха, че ще трябва да приемат нещата такива, каквито са.
Двамата мъже, навлечени до ушите заради режещия вятър, който духаше откъм Нантъкетския залив (руснакът беше подарил на Кормак самурена шапка), се разхождаха по безлюдните плажове на Нантъкет, докато хората от КГБ и техните колеги търпеливо крачеха след тях, а други бяха залегнали в изсъхналата трева и шепнеха в предавателите си; един военен хеликоптер се бореше с ветровете в небето над тях, а катер на бреговата охрана се люшкаше по вълните край брега.
Никой не се опита да ги убие. Двамата спокойно крачеха из Нантъкет. Рибарите на Стрейт Уорф с гордост им показваха прясно уловените омари и стриди. Горбачов примигваше и се усмихваше удивен от улова. След това изпиха по една бира в крайбрежния бар и отново закрачиха обратно към Шокемо, поклащайки се един до друг като булдог и щъркел.
По-късно, след вечерята от домашно приготвени омари, към тях и преводачите се присъединиха и експертите от министерствата на отбраната, за да уточнят последните принципни въпроси по договора и да подготвят изявлението си за следващия ден.
Във вторник бяха допуснати представителите на пресата — в такива случаи винаги присъстваше малък екип, който правеше снимки и записваше изявления, ползвани от средствата за информация — все пак това беше Америка. Но във вторник нахлуха батальони от журналисти. По обяд двамата мъже се появиха на дървената веранда и американският президент прочете комюникето. В него двамата лидери заявяваха твърдото си намерение да изложат пред Конгреса и пред Централния комитет една широкомащабна и радикална програма за съкращаване на конвенционалните оръжия в двете преговарящи държави и в целия свят. За доизглаждане оставаха някои въпроси по надзора на самия процес, но те бяха от компетенциите на военните специалисти. Допълнително щеше да бъде съобщено какъв вид и какъв процент от оръжията ще бъдат запазени, ще станат предмет на конверсия, ще минат в резерв и ще бъдат унищожени. Президентът Кормак говори за спокоен и сигурен живот, за мир без страх и насилие, за добрата воля на двата народа. Генералният секретар Горбачов оживено кимаше при всяка дума. В момента никой не спомена за това, че при огромния бюджетен дефицит на Америка и икономическия хаос в Съюза и при задаващата се криза за нефт, нито една от двете световни суперсили не може да си позволи да продължава бясната надпревара във въоръжаването, макар че по-късно пресата и телевизията обстойно разнищиха този въпрос.
На две хиляди мили оттам, в Хюстън, Сайръс Милър изключи телевизора и отправи поглед към Сканлън.
— Този човек ще ни съсипе — с тиха ярост процеди той. — Този човек е опасен. Той е предател.
Милър се овладя и се приближи до интеркома на бюрото.
— Луиз, би ли поканила полковник Истърхаус?
Някой някога беше казал: „Всички хора мечтаят, но най-опасни са тези, които мечтаят с отворени очи.“
Полковник Робърт Истърхаус седеше в елегантната приемна на последния етаж на Пан-Глоубъл и се взираше през прозореца, който откриваше панорамен изглед към стелещия се в ниското Хюстън. Само че бледосините му очи виждаха небесния свод и златистите пясъци на Нейид, а мечтите му го отнасяха към нефтените полета на Хаза. Сънуваше как в неговите ръце е целият петролен добив и той държи здраво контрола над това богатство в името на Америка и за и благото на цялото човечество.
Роден през 1945 година, той беше само на три години, когато баща му прие преподавателското място в американския колеж в Бейрут. По това време ливанската столица беше истински рай — елегантна, космополитна, богата и спокойна. Известно време ходи в арабско училище, а приятели в игрите му бяха французи и араби. Когато семейството му се върна в Айдахо, освен английски той говореше френски и арабски като родни езици. В Америка неговите съучениците му се сториха ограничени, лекомислени, поразително невежи, побъркани по рокендрола и някакъв млад певец на име Пресли. Подиграваха се на разказите му за полюляващите се от вятъра кедри, за крепостите на кръстоносците, за издигащия се дим от планинските огньове на Друзите. Тогава се пристрасти към книгите, но най-много обичаше „Седемте стълба на мъдростта“ от Т.Е.Лоурънс. На осемнадесет години пожертва колежанското си образование и срещите с момичета и се записа доброволец в 82-ра Въздушнопреносима част. Смъртта на Кенеди го завари в лагер за единично обучение на новобранци.
Следващите десет години беше десантчик, като в сметката си вписа три десанта във Виетнам, откъдето се изтегли с последните части през 1973 година. Когато има много жертви, повишенията във войската идват бързо и той стана най-младият полковник в 82-ра дивизия. Тогава осакатя, но не при бойни действия, а при една нелепа злополука. Нещастието го сполетя по време на тренировъчен десант в пустинята. Заданието беше да се приземят на равен терен при скорост на вятъра 5 възела. Както обикновено, щабните плъхове пак бяха оплескали работата. Приземният вятър надвишаваше 30 възела и хората бяха размазани по скалите и деретата. Трима загинаха на място, двадесет и седем бяха ранени.
На рентгеновата снимка костите на левия крак на Истърхаус изглеждаха като кибритени клечки, разпръснати върху черно кадифе. След известно време той имаше възможност да наблюдава от болничното си легло телевизионния репортаж, който показа унизителното изтегляне на последните американски части от посолството в Сайгон. Пак там му попадна една книга за компютрите и той разбра, че това е пътят към могъществото. Единствено компютрите, стига да знаеш как да ги използваш, можеха да внесат ред и разум в хаоса и лудостта, обхванали целия свят.
След като напусна армията, постъпи в колеж, където специализира информатика. По-късно започна работа в „Ханиуел“, остана там осем години и след това се премести в IBM. През 1981 година, когато саудитският петродолар беше на върха, Арамко възложи на IBM да разработи безотказни компютърни системи за контрол на продукцията, дебита, износа и, най-вече, на дължимите на Саудитска Арабия такси при монополните им операции там. Изборът на Истърхаус, с неговия безупречен арабски език и таланта му за компютри, беше естествен. Следващите пет години от живота си той прекара защитавайки интересите на Арамко в Саудитска Арабия, като се специализира в разработването и прилагането на охранителни компютърни системи против кражби и злоупотреби. През 1986 година, след разпадането на ОПЕК, силите, естествено, бяха преразпределени и саудитците, които в този момент бяха в по-неизгодната позиция, се сетиха за накуцващия компютърен гений. Той, освен че беше изключителен специалист, познаваше отлично езика и обичаите им, и те му платиха цяло състояние, да работи за тях вместо за Арамко и IBM.
Истърхаус познаваше страната и историята й като местен жител. Още като малко момче със затаен дъх беше препрочитал историята за Основателя, за прокудения номадски шейх Абдул Азис ал Сауд, който прекосил пустинята, връхлетял върху крепостта Мусмак при Рияд и така започнал славния си възход. Беше се възхищавал на проницателността на Абдул Азис, който за тридесет години беше покорил всичките тридесет и седем разпръснати из вътрешността на страната племена, беше обединил Нейид, Нейаз и Хадрамут; след това се беше оженил за дъщерите на победените си врагове и беше създал от племената нация или поне някакво подобие на нация. След време обаче очите му се отворили за истинското положение на нещата и възхищението отстъпило място на разочарование, презрение и ненавист.
Работата му в IBM се състоеше в това да открива и предотвратява компютърни злоупотреби чрез системите, разработени от голобради компютърни генийчета в Щатите, като следеше и контролираше прехвърлянето на търговските операции с нефтени продукти на разбираем счетоводен език и накрая в
