видим какво могат да ни предложат в ресторанта.
Асконата бе на уреченото място точно в осем, заедно с дружелюбния сержант и двама полицаи на мотоциклети.
— За къде ще пътувате, мистър Куин? — попита сержантът.
— Влисинген, Флашинг — отговори Куин за изненада на Сам. — Там ще хванем ферибота.
— Отлично — каза сержантът. — Приятно пътуване. Моите колеги ще ви упътят до магистралата на югозапад.
При разклона към магистралата ескортът от двата мотоциклета отби встрани и полицаите проследиха с поглед как Опелът се отдалечи, докато не изчезна от погледа им. Куин усети как го обзема онова чувство от Дортмунд.
Генерал Зви бен Шаул седеше зад бюрото си и вдигна поглед от доклада към двамата мъже, които стояха пред него. Единият от тях бе началник на отдел от Мосад, който покриваше Саудитска Арабия, както и целия полуостров от иракската граница на север до бреговете на Южен Йемен. Тази територия бе в негово владение. Специалността на на другия мъж не познаваше никакви граници и бе по своята същност дори по-важна, особено щом ставаше въпрос за сигурността на Израел. Той отговаряше за всички палестинци, независимо от това къде се намираха те. Той бе авторът на доклада, който лежеше на бюрото на директора им.
Някои от онези палестинци биха дали мило и драго да разберат в коя сграда се провежда тази среща. Както повечето хора, изгарящи от любопитство да научат това, в това число и няколко чужди правителства, палестинците все още си въобразяваха, че главната квартира на Мосад е останала в северните предградия на Тел Авив. Но от 1988 година тя се помещаваше в модерно и просторно здание в самия център на Тел Авив, на ъгъла на Рехов Шломо Ха мелех (улица „Цар Соломон“) в съседство със сградата на АМАН, военното разузнаване.
— Можете ли да набавите още? — попита генералът Давид Гур Арие, палестинския експерт. Човекът се ухили и сви рамене.
— Ти никога не си доволен, Зви. Източникът ми е низш оперативен агент, техник в ремонтните бази за военна техника на саудитската армия. Това е, което са му казали. Идния април войската ще бъде изолирана в продължение на три дни в пустинята.
— Мирише ми на преврат — каза мъжът, който ръководеше саудитския отдел. — Да вадим ли кестените от огъня вместо тях?
— Кой от тях би могъл да свали крал Фахд и да вземе властта? — попита директорът.
Саудитският експерт сви рамене.
— Някой от принцовете — отвърна той. — Не от братята. По-вероятно някой от по-младото поколение. Те са алчни. Не им стигат милиардите, които взимат чрез комисията за нефтените квоти, а се лакомят за още. Може би те стоят зад това, искат да заграбят всичко. Освен това по-младите изглеждат по-… по- съвременни, с по-западен манталитет. Може пък да е за добро. Време е старците да си ходят.
Мисълта Рияд да бъде управляван от по-млад човек не бе това, което бе заинтригувало Бен Шаул. За него много по-интересни бяха думите, изпуснати от палестинския техник, дал нарежданията на агента на Гур Арие. Догодина, злорадстваше той, ние, палестинците ще можем да получим гражданство в тази страна.
Ако това бе вярно, ако точно такъв бе замисълът на неизвестните конспиратори, то тогава перспективите бяха смайващи. Подобно предложение от едно ново саудитско правителство би изтеглило един милион бездомни и безимотни палестинци от Израел, ивицата Газа, Западния бряг и Ливан, предлагайки им нов живот, далеч на юг. След като болните проблеми на палестинците бъдат излекувани, Израел, със своята енергия и технология, би могъл да установи добри взаимоотношения със съседите си, които да бъдат от полза за всички. За това бяха мечтали още основателите на еврейската държава — Вайсман и Бен Гурион. Като малко момче Бен Шаул бе слушал за тази мечта, но никога не бе допускал, че тя може да се сбъдне. И все пак…
— Смяташ ли да съобщиш това на политиците? — попита Гур Арие.
Директорът си ги представи как се дърлят един друг горе в Кнесета и изливат потоци думи в сложни словесни упражнения или скудоумно философстват на теологични теми, докато неговата служба се мъчи да им отвори очите откъде изгрява слънцето. Април бе все още далеч. Ако им съобщеше сега, имаше вероятност да се разчуе. Той затвори доклада.
— Още не — каза той. — Разполагаме с твърде малко информация. Когато получим повече, ще ги уведомя.
Тайно в себе си, той бе решил да я потули.
За да не заспят случайно на волана, гостите на Ден Бош биват посрещани от главоблъсканица, замислена от архитектите на града. Тя се нарича „Открий пътя, по който да влезеш в центъра на града“. Ако спечели, гостът ще намери Маркет Скуеър и място за паркиране. Ако загуби, един лабиринт от улички с еднопосочно движение ще го изхвърли обратно на околовръстното шосе.
Градският център представлява триъгълник. Покрай северозападната му страна тече река Домел, по протежение на североизточната е разположен каналът Зюд-Вилемсваарт, а третата, южната страна, опира до градската стена. На третия опит Сам и Куин успяха да надхитрят системата, добраха се до пазара и си поискаха наградата — стая в хотел „Централ“ на Маркет Скуеър.
В стаята Куин направи справка в телефонния указател. Там бе отбелязан само един бар „Златния лъв“, на Янс Страат. Отправиха се натам пеша. В рецепцията на хотела имаше скица на градския център, но Янс Страат не бе дадена. Неколцина граждани около площада поклатиха глава в неведение. Наложи се дори полицаят на ъгъла да направи справка в своя почернял от прелистване план на града. Най-накрая я намериха.
Това бе тясна уличка, простираща се между Сейнт Янс Зингел — стария път покрай Домел за теглене на кораби — и успоредната на него Моленстраат. Целият този квартал бе стар, построен в по-голямата си част преди триста години. Доста постройки бяха реставрирани и освежени с вкус, запазени бяха и старите тухлени конструкции с техните старовремски врати и прозорци, но обзаведени отвътре с елегантни нови апартаменти. Това обаче не важеше за Янс Страат.
Ширината й едва стигаше тази на лека кола и къщите в нея се облягаха една на друга за опора. В уличката обаче имаше два бара, тъй като лодкарите, които навремето въртели търговия нагоре по Домел и каналите, често връзвали своите лодки тук, за да утолят жаждата си.
„Златния лъв“ се намираше в южния край на улицата, на двадесет метра от пътя край реката — двуетажна сграда със схлупена фасада, на която се виждаше поизбелял надпис с името на бара. На приземния етаж имаше само един издаден прозорец, съставен от множество матови и оцветени стъкла. До него бе единствената врата, водеща към бара. Беше заключена. Куин звънна и зачака. Вътре нямаше жива душа. Другият бар на улицата бе отворен. Всички барове в Ден Бош бяха отворени.
— Ами сега? — попита Сам. Надолу по улицата един мъж, седнал до прозореца в другия бар, наведе вестника си, забеляза ги и отново в вдигна. До „Златния лъв“ имаше дървен портал, който очевидно водеше към задния двор на къщата.
— Чакай тук — каза Куин. За миг той се покатери по него, скочи и се приземи от другата страна. Няколко минути по-късно Сам чу звън от счупено стъкло, тихия шум от стъпки и входната врата на бара се отвори. Показа се Куин.
— Махни се от улицата — каза й той. Тя влезе и той затвори вратата след нея. Нямаше осветление и в бара бе мрачно, единствената светлина се процеждаше отвън през цветното стъкло на издадения прозорец.
Помещението бе малко. Барплотът беше във формата на „L“ и заемаше мястото до прозореца. От входната врата тръгваше една пътека, която минаваше покрай барплота, завиваше и свършваше в едно по-просторно помещение в дъното, където се пиеше. Зад бара се виждаше обичайният низ от бутилки. Върху една хавлиена кърпа на барплота бяха поставени чаши за бира, обърнати с дъното нагоре. До тях се виждаха трите ръчки от холандски порцелан на помпите за бира. В дъното беше вратата, през която Куин беше влязъл.
