момиче да се спускат от планината Прайър.
Конете на лейтенанта бяха отпочинали, нахранени и напоени. Офицерът бързаше на юг. Заложена бе кариерата му.
Малко след изгрев слънце Крейг и Шепнещ вятър стигнаха до Прайър Гап, проход между главния планински масив и единствения връх на Западен Прайър. Минаха през прохода и навлязоха в пустошта, пресечена местност с тревисти хребети и дерета, която продължаваше осемдесетина километра на запад.
Крейг нямаше нужда да се ориентира по слънцето. Той виждаше целта си в далечината, сияеща на утринното слънце под студеното синьо небе. Пътуваха към планината Абсарока, в която като момче беше ловувал със стария Доналдсън. Това беше ужасно място, дива гора и скалисто плато, където малцина можеха да ги последват. Въпреки голямото разстояние той различаваше ледените върхове Тъндър, Сейкрид, Медсин и Беъртуут. Там човек с добра пушка можеше да задържи цяла армия. Спря при един поток, за да напои запотените коне, после продължиха към върховете, които сякаш се забиваха в самото небе.
На тридесет километра след тях, забили погледи в земята за издайническите следи на подкованите със стомана копита, шестимата воини напредваха с тръс, който пестеше силите на техните коне и можеше да се поддържа в продължение на много километри.
На петдесетина километра северно оттам кавалерийският патрул бързаше на юг. Откриха следата по пладне точно на запад от Западен Прайър. Индианските следотърсачи изведнъж спряха и започнаха да обикалят наоколо, като се взираха в участък спечена от слънцето земя. Посочиха следите от стоманени подкови и от неподкованите копита след тях. На известно разстояние минаваха дири от още пет-шест коня.
— Така — измърмори лейтенантът. — Имаме си конкуренция. Няма значение.
После заповяда да продължат на запад, въпреки че конете започваха да се уморяват. След половин час изкачиха ниско възвишение и офицерът проучи хоризонта с далекогледа си. Нямаше и следа от бегълците, но видя облак прах, вдиган от шест фигурки на пъстри коне, които препускаха към планината.
Шайенските коне също се уморяваха, ала същото трябваше да се отнася и за бегълците пред тях. Воините напоиха конете си във водите на Бриджър Крийк, точно под съвременното градче Бриджър, и им дадоха половин час почивка. Един от тях долепи ухо към земята и чу тропота на приближаващи се копита, затова отново яхнаха конете си и продължиха. След километър и половина водачът им ги отведе зад едно хълмче, скри ги и се качи на върха да погледне.
На пет километра видя кавалерията. Шайените не знаеха нищо за документите, открити на склона, нито за наградата за избягалия уашиху и предположиха, че сините куртки преследват тях, задето са напуснали резервата. Затова зачакаха.
Кавалерийският патрул спря на мястото, където следите се раздвояваха. Индианските следотърсачи скочиха от конете си и разгледаха земята. Шайените ги видяха да сочат на запад и патрулът продължи в тази посока.
Шестимата воини препуснаха успоредно на сините куртки също както Малкия вълк бе следил Къстър покрай Роузбъд. Но по някое време следобед следотърсачите от племето кроу ги забелязаха.
— Шайени — съобщи един от тях.
Лейтенантът сви рамене.
— Няма значение, нека ловуват. Ние гоним друг дивеч.
Двете групи преследвачи продължиха до вечерта. Когато слънцето превали планината, разбраха, че трябва да дадат почивка на конете. Ако се опитаха да продължат, животните просто щяха да рухнат под тях. Освен това почвата ставаше по-твърда и следите бяха по-незабележими. По тъмно нямаше да могат да ги открият.
На петнадесет километра пред тях Бен Крейг си мислеше същото. Роузбъд беше едра, яка кобила, но бе изминала осемдесет километра с мъж и товар на гърба си по пресечен терен. Шепнещ вятър не беше опитна ездачка и също бе на края на силите си. Спряха на лагер край Беър Крийк, малко на изток от съвременния град Ред Лодж, но не запалиха огън, за да не ги видят.
Когато се спусна нощта, температурата падна. Завиха се с бизонската кожа и след секунди момичето се унесе. Крейг не заспа. По-късно може би щеше да има време за това. Измъкна се изпод кожата, уви се в одеяло и застана на пост до жената, която обичаше.
Не дойде никой, но той стана преди разсъмване. Бързо хапнаха сушено месо от антилопа и малко царевичен хляб, който Шепнещ вятър беше взела от типито си, пиха вода от потока и потеглиха. Преследвачите им направиха същото веднага щом първите слънчеви лъчи осветиха следите. Бяха на петнадесет километра и се приближаваха. Крейг знаеше, че шайените са някъде зад тях — не можеше да има прошка за онова, което бе извършил. Ала не подозираше нищо за кавалерията.
Земята бе по-твърда, пътуването — по-бавно. Преследвачите им ги настигаха и трябваше да ги забави, като скрие следите си. След два часа бегълците стигнаха до мястото на сливане на два потока. Отляво течеше Рок Крийк, буен и непроходим. Право пред тях беше Уест Крийк, по-плитък и не толкова скалист. Крейг слезе от коня, завърза другия за седлото си и поведе Роузбъд за юздите.
Насочиха се към Рок Крийк, влязоха във водата, после се върнаха и продължиха срещу течението на другия поток. Краката му замръзнаха в ледената вода, но той не спря още три километра по чакълестото дъно, после зави към гъстата гора.
Теренът рязко започна да се издига, слънцето се скри зад планината и отново стана студено. Шепнещ вятър се беше увила с одеялото си — яздеше без седло.
На пет километра след тях кавалерията стигна до потоците и спря. Индианските следотърсачи посочиха следите, които водеха към Рок Крийк, и след като се посъветва със сержанта си, лейтенантът заповяда на патрула да тръгне по лъжливата диря. Когато се скриха, там излязоха шайените. Те нямаше нужда да крият следите си. Но избраха десния поток и препуснаха покрай водата, като наблюдаваха отсрещния бряг за следи от коне.
След три километра ги откриха и навлязоха в гората.
По пладне Крейг стигна до място, което му се струваше, че си спомня от предишното си идване тук — огромно открито скално плато, платото Силвър Рън, което водеше право към планината. Макар че не го знаеха, те се намираха на височина над три хиляди и триста метра.
Той погледна надолу от ръба на скалите. Надясно видя фигури, които бяха спрели на мястото на сливането на двата потока. Нямаше далекоглед, ала при рядък въздух видимостта е изключителна. Това не бяха шайени, а десетима войници с четирима индиански следотърсачи. Военен патрул, който се връщаше по течението на Рок Крийк, след като бе открил грешката си. И тогава Бен Крейг разбра, че армията все още го преследва за това, че е освободил момичето.
Извади пушката си от калъфа, зареди патрон, опря я на един камък, настрои мерника на максимално издигане и се прицели към долината.
„Цели се в коня — винаги беше казвал старият Доналдсън. — В тези краища човек без кон трябва да се върне, откъдето е дошъл.“
Прицели се в челото на жребеца на офицера. Изстрелът отекна в планината като гръмотевица. Куршумът улучи животното отстрани на главата и то тежко се строполи на земята, като повлече лейтенанта. При падането той си изкълчи глезена.
Войниците се пръснаха в гората, освен сержанта, който се хвърли зад падналия кон и се опита да помогне на командира си. Конят не беше мъртъв и сержантът го избави от мъките с пистолета си. После замъкна офицера в гората. Не се разнесоха повече гърмежи.
Шайените скочиха от конете си на килима от борови иглички. Четирима от тях имаха пушки „Спрингфийлд“, взети от Седма кавалерия, но се отличаваха с типичната за равнинните индианци неточност. Те знаеха какво може да направи с оръжието си младият уашиху и от какво разстояние. Затова запълзяха нагоре. Това ги забави. Единият вървеше накрая и водеше конете.
Крейг разряза одеялото на четири парчета и овърза с тях копитата на Роузбъд. Платът нямаше да издържи дълго между стоманените подкови и скалите, но щеше да скрие следите им за около половин километър. После препуснаха на югозапад към върховете.
Платото Силвър Рън е широко осем километра и няма къде да се скрие човек. След три километра следотърсачът погледна назад и забеляза мънички фигури. Продължи напред. Не можеха да го улучат, нито
