съня.
Белият сняг сияеше под слънчевите лъчи. Той излезе навън гол до кръста и напълни гърди с утринния въздух.
Все още със спънати предни крака, Роузбъд дъвчеше младите борчета по ръба на скалния перваз. Слънцето се издигаше отдясно. Крейг се взираше в далечните равнини на Монтана.
После отиде до предния край на перваза, легна по корем и погледна към платото Хелроуринг. От Лейк Форк не се вдигаше дим. Изглежда, преследвачите му си бяха отишли.
Върна се в пещерата и облече кожените си дрехи. Взе ловджийския си нож, излезе при Роузбъд и преряза въжето на краката й. Кобилата тихо изцвили и го докосна по рамото с меката си като кадифе муцуна. И тогава. Крейг забеляза нещо странно.
Светлозелените клонки, които дъвчеше Роузбъд, израстваха през пролетта. Той се огледа. Последните няколко бора, които бяха оцелели на такава височина, протягаха новите си клонки към слънцето. Младежът смаяно осъзна, че като диво животно трябва да е проспал лютата зима.
Беше чувал, че е възможно. Веднъж старият Доналдсън му бе споменал за трапер, който презимувал в една меча пещера и не умрял, а спал заедно с мечетата до звяра.
В дисагите намери последното парче сушено месо. Едва успя да го сдъвче, но се насили. После загреба шепа сняг, стопи го в длани и изпи водата. Знаеше, че не бива да яде сняг.
В кожените торби откри кръглата си траперска шапка от лисича кожа и си я сложи. Оседла Роузбъд, провери пушката си и останалите двадесет патрона, пъхна я в калъфа и се приготви за тръгване. Нави бизонската кожа, която му бе спасила живота, и я завърза зад седлото. Накрая в пещерата не остана нищо. Младежът хвана юздите на кобилата и я поведе надолу към платото.
Още не беше решил какво ще прави, ала знаеше, че в горите по по-ниските склонове има много дивеч. С помощта на капани сам човек спокойно можеше да преживее.
Бавно прекоси първото плато, като очакваше да зърне движение или дори да чуе изстрел от клисурата. Нищо. Когато стигна до цепнатината, от преследвачите му нямаше и следа. Той не можеше да знае, но индианските следотърсачи бяха съобщили, че сините куртки са изчезнали във виелицата и че беглецът също трябва да е загинал.
Отново откри пътеката и прекоси Лейк Форк. Докато пресичаше Силвър Рън, слънцето бързо се издигаше в небето. Започна да му става топло.
Когато боровата гора свърши и навлезе в широколистната, Крейг устрои първия си бивак. Беше пладне. С пролетни клонки и един метър канап направи капан за зайци. След час първият нищо неподозиращ гризач излезе от дупката си. Той го уби и го одра, после запали огън с огнивото си и с наслада изяде печеното месо.
Една седмица лагерува и възвърна силите си. Имаше предостатъчно дивеч, можеше да лови пъстърва в многобройните потоци и не му трябваше друго за пиене освен вода.
В края на седмицата реши да поеме към равнините, като пътува на лунна светлина и денем се крие. Трябваше да стигне до Прайър, където можеше да си построи хижа. Тогава щеше да разпита къде са шайените и да чака Шепнещ вятър. Не се съмняваше, че някой ден тя ще е свободна — нали така беше предопределено.
На осмата нощ оседла Роузбъд и напусна гората. Насочи се на север. Беше пълнолуние и земята бе окъпана в бледа светлина. Той язди цяла нощ и на сутринта спря на лагер в едно суходолие, където никой не можеше да го види. Не запали огън и се нахрани с месото, което бе опушил в гората.
На другата нощ зави на изток към Прайър и скоро прекоси дълга ивица твърда черна скала, която изчезваше в далечината и в двете посоки. Малко преди зазоряване стигна до още една. После навлезе в пустошта, където лесно можеше да се крие.
Веднъж видя добитък и се удиви на глупостта на заселника, оставил стадото си без охрана. Ако откриеха животните, индианците щяха да пируват до насита.
На четвъртата сутрин от пътуването си видя форта. Беше лагерувал на едно хълмче и когато слънцето се издигна над хоризонта, зърна укреплението в подножията на Западен Прайър. Наблюдава го в продължение на час в търсене на признаци на живот, звук на сигнална тръба, дим, издигащ се от войнишката столова. Ала нямаше нищо. Той се скри в сянката на храсталаците и заспа.
По време на вечеря обмисли какво да прави. Този район все още бе див и самотният пътник се намираше в постоянна опасност. Очевидно фортът беше построен наскоро. Предната есен не го бе имало. Значи армията беше установила контрол над земите на кроу. Допреди година най-близките фортове бяха Форт Смит на изток и Форт Елис на северозапад. Не можеше да отиде в последния, там щяха да го познаят.
Но ако в новия форт не квартируваше Седма кавалерия или хората на Гибън, нямаше причина да са го виждали и ако се представеше под фалшиво име… Крейг оседла Роузбъд и реши незабелязано да разузнае крепостта.
Стигна до форта на лунна светлина. На стълба не се вееше бойно знаме, отвътре не се процеждаше светлина, не се чуваше нито звук. Окуражен от тишината, той се приближи до портата. Над нея имаше две думи. Първата беше „форт“, много пъти я бе виждал. Но не си спомняше втората. От външната страна на високата двукрила порта висеше верига с катинар.
Крейг обиколи три и половина метровата стена. Защо армията беше изоставила форта? Дали го бяха атакували и унищожили? Може би всички вътре бяха мъртви? Но в такъв случай какво правеше тук този катинар? В полунощ той се качи върху седлото на Роузбъд и се хвана за горния край на коловете. След секунди скочи върху вътрешния парапет на два метра над земята и погледна надолу.
Можеше да различи казармените помещения за офицерите и войниците, конюшнята и кухнята, оръжейната и бъчвата за дъждовна вода, магазина и ковачницата. Всичко си бе на мястото, ала пустееше.
С пушка в ръка Крейг тихо се спусна по стълбата. Фортът наистина беше новопостроен. Личеше си по сглобките и краищата на гредите. Кабинетът на командира бе заключен, но изглежда, всички други врати не бяха. Имаше спалня за войниците и втора за пътници. Не откри нужници, което му се стори странно. До задната стена имаше малка черква, а в стената до нея — врата, залостена отвътре с греда.
Отвори я, излезе навън и вкара Роузбъд. После отново я залости. Знаеше, че не може сам да отбранява този форт. Ако го нападнеха индианци, щяха да прескочат стените със същата лекота като него. Но известно време можеше да го използва за база, докато не научеше къде е отишъл Високия лос.
През деня разгледа конюшнята. Имаше ясли, достатъчно храна за двадесет коня и прясна вода в коритото отпред. Крейг разседла кобилата и я изтърка с твърда четка, докато тя се гощаваше с овес.
В ковачницата откри кутия с мас и лъсна пушката си, докато металът и дървеният приклад не заблестяха. В магазина имаше капани и одеяла. Той взе няколко и си направи уютно кътче на ъгловата койка в сградата, предвидена за пътници. Нямаше само храна. Но накрая намери буркан с бонбони, които му заместиха вечерята.
Първата седмица сякаш отлетя. Сутрин Крейг ходеше да поставя капани и да ловува, следобед обработваше кожите на животните. Имаше достатъчно прясно месо и познаваше няколко растения, от чиито листа можеше да си вари супа.
В магазина откри калъп сапун и се изкъпа в близкия поток. Конят му можеше да пасе трева колкото си иска. В кухнята намери тенджери и тенекиени паници. Донесе нападали през зимата сухи съчки и кипна вода, за да се избръсне. Едно от нещата, които бе взел от колибата на Доналдсън, беше неговият стар бръснач — пазеше го в стоманена кутия. Удиви се колко е лесно със сапун и гореща вода. В гората или по време на поход с армията бе принуден да използва студена вода и да се бръсне без сапун.
Пролетта преля в ранно лято и все още не идваше никой. Той започна да се чуди къде да разпита за шайените. Страхуваше се да тръгне на изток към Форт Смит или на североизток към Форт Елис, където със сигурност щяха да го познаят. Ако научеше, че армията все още иска да го обеси, щеше да приеме името Доналдсън и да се надява, че няма да го разкрият.
След месец се появиха първите хора, но Крейг бе на лов в планината. Те бяха осем и дойдоха с три дълги стоманени машини върху черни въртящи се колела със сребърни главини. Не ги теглеха коне.
Водеше един от мъжете, другите седем бяха негови гости. Водачът се казваше професор Джон Ингълс,
