да го настигнат. След няколко минути се появиха нови точици — кавалеристите бяха превели конете си през гората и също се бяха качили на платото, но на километър и половина източно от шайените. После Крейг стигна до цепнатината. Преди не беше стигал толкова нависоко и не знаеше за нейното съществуване.
Лейк Форк е стръмна и тясна, с обрасли с борове склонове и леден поток на дъното. Крейг тръгна покрай нея в търсене на по-полегато място. Откри го в сянката на връх Тъндър, ала изгуби половин час.
Като не щадеше нито своите сили, нито тези на конете, той излезе от отсрещната страна на клисурата и стигна до последното плато, Хелроуринг. В този момент над главата му изсвистя куршум. Отатък Лейк Форк един от войниците бе зърнал движение сред боровете.
Пред Крейг се простираха още пет километра открито пространство до извисяващия се връх Риъргард, сред чиито назъбени скали и пещери не можеше да ги проследи никой. В редкия въздух те се задъхваха за кислород, ала продължаваха напред. Скоро щеше да се стъмни и щяха да изчезнат сред върховете и клисурите между Риъргард, Сейкрид и Беъртуут. Зад Сейкрид се намираше водоразделът, а оттам щяха да се спуснат в Уайоминг. Щяха да избягат от враждебния свят, да станат мъж и жена и вечно да живеят заедно в пустошта. Докато светлината помръкваше, Бен Крейг и Шепнещ вятър оставиха преследвачите си назад и се насочиха към склоновете на Риъргард.
В мрака двамата се изкачиха над скалното плато и стигнаха до вечните снегове. Там намериха плосък перваз, петнадесет на шест метра, в дъното на който имаше дълбока пещера. Няколкото последни бора скриваха входа й.
Крейг спъна конете и те започнаха да ядат борови иглички под дърветата. Беше много студено, но нали имаха бизонска кожа?
Следотърсачът внесе седлото си и второто одеяло в пещерата, зареди пушката си и я остави до себе си, после опъна кожата край входа. Двамата с Шепнещ вятър легнаха и прехвърлиха другия й край отгоре си. Когато се постоплиха, момичето се раздвижи.
— Бен — прошепна Шепнещ вятър, — направи ме своя жена. Сега.
Той започна да изхлузва кожената й туника през главата й.
— Това, което правите, е грешно.
Толкова високо в планината цареше абсолютна тишина и въпреки че гласът бе старчески и немощен, произнесените на шайенски думи бяха съвсем ясни.
Гол до кръста в ужасния студ, Крейг след миг се озова на входа с пушка в ръка.
Не можеше да разбере защо не бе видял мъжа по-рано. Той седеше по турски под боровете почти на ръба на скалния перваз. Бялата му коса се спускаше по голия му гръб, лицето му беше набръчкано като изгорял орех. Бе невероятно стар племенен шаман, търсач на видения, дошъл на това уединено място да пости и да търси напътствие от безкрая.
— Ти ли го каза, свещени? — Следотърсачът използва почетното обръщение, запазено за големи мъдреци. Нямаше представа откъде идва старецът. Нито как се е изкачил на тази височина. Не можеше да си представи как е оцелял на този студ. Знаеше само, че някои търсачи на видения могат да нарушат всички известни природни закони.
Усети, че Шепнещ вятър застава до него на входа на пещерата.
— Това е грешно в очите на човека и на Ме-и-я, Вездесъщия дух — каза старецът.
Луната още не беше изгряла, ала звездите в чистия студен въздух бяха толкова ярки, че широкият скален перваз бе окъпан в бледа светлина. Крейг видя отраженията й в старческите очи, които се впиваха в него изпод дървото.
— Защо, свещени?
— Тя е обещана на друг. Той се е борил храбро срещу уашиху. Спечелил е голяма слава. Не заслужава такова отношение.
— Но сега тя е моя жена.
— Тя ще бъде твоя жена, планинецо. Но още не. Вездесъщият дух говори. Тя трябва да се върне при своя народ и при мъжа, на когото е обещана. Ако го направи, някой ден вие ще се съберете и тя ще е твоя жена, и ти ще си неин мъж. Така казва Ме-и-я.
Старецът взе тоягата от земята до себе си и с нейна помощ се изправи. Голата му кожа беше тъмна и набръчкана. Носеше само набедреник и мокасини. После се обърна, бавно навлезе сред боровете и изчезна.
Шепнещ вятър вдигна лице към Крейг. По бузите й се стичаха сълзи, но не падаха, а замръзваха преди да стигнат до брадичката й.
— Трябва да се върна при своя народ. Такава е съдбата ми.
Нямаше смисъл да спори. Той приготви коня й, а тя обу мокасините си и се уви в одеялото си. Крейг за последен път я прегърна, метна я на гърба на коня и й подаде юздите. Тя мълчаливо насочи животното надолу по склона.
— Вятър, който тихо говори — повика я следотърсачът. Тя се обърна и го погледна на лунната светлина. — Пак ще бъдем заедно. Някой ден. Така е предопределено. Ще те чакам, докато расте тревата и текат реките.
— И аз ще те чакам, Бен Крейг.
И изчезна. Крейг остана с вперени в небето очи, докато студът съвсем не го вледени. Той въведе Роузбъд в пещерата и й приготви няколко шепи борови иглички. После се уви в бизонската кожа и заспа.
Луната изгря. Воините видяха Шепнещ вятър да се приближава към тях. Тя забеляза два лагерни огъня на склона на клисурата и чу тихото бухане на бухал отляво. Насочи се натам.
Не й казаха нищо. Това бе работа на баща й Високия лос. Ала все още не бяха изпълнили заповедта докрай. Уашиху, който беше нарушил техните закони, трябваше да умре. Изчакаха да се зазори.
В един през нощта над Беъртуут се струпаха гъсти облаци и температурата започна да спада. Мъжете край двата огъня трепереха и се свиваха под одеялата си, но нямаше полза. Скоро всички бяха будни и хвърляха съчки в пламъците, ала ставаше все по-студено.
Шайените и белите хора бяха зимували в свирепите Северна и Южна Дакота и знаеха какви студове свиват през зимата, но сега бе последният ден на октомври. Твърде рано. И все пак температурата падаше. В два часа заваля сняг като бяла стена. В лагера на кавалерията индианските следотърсачи се изправиха.
— Ние ще вървим — казаха те на офицера. Глезенът го болеше, ала той знаеше, че богатството и славата ще преобразят живота му в армията.
— Студено е, но скоро ще съмне — отвърна лейтенантът.
— Това не е обикновен студ — възразиха индианците. — Това е Студът на дългия сън. Никакви дрехи не могат да те предпазят от него. Уашиху, когото търсите, вече е мъртъв. Или ще умре преди изгрев слънце.
— Тогава вървете — отстъпи лейтенантът. Вече нямаше нужда от следотърсачи. Неговата плячка бе на върха, който беше видял да блещука на лунната светлина преди да завали снегът.
Индианците се качиха на конете си и поеха обратно през платото Силвър Рън. Докато се отдалечаваха, единият нададе дрезгав крясък на нощна птица.
Шайените го чуха и се спогледаха. Това беше предупредителен вик. Те също яхнаха конете си, угасиха огъня със сняг и тръгнаха да слизат надолу. Температурата продължаваше да спада.
Към четири сутринта дойде лавината. Падна от планината, понесе се към Лейк Форк и помете всичко. Останалите мъже и коне не можеха да помръднат — студът ги приковаваше там, където лежаха и стояха. Снегът затрупа цепнатината и отгоре останаха да стърчат само върхарите на боровете.
На сутринта облаците се разчистиха и слънцето се показа. Всичко тънеше в белота. В милионите си дупки животните от гората и планината разбраха, че е дошла зимата и че трябва да спят до пролетта.
Завит в бизонската си кожа, следотърсачът спеше в своята пещера.
Когато се събуди, не успя да си спомни къде е. В селото на Високия лос ли? Но не чуваше разговорите на жените, които приготвяха закуската. Отвори очи и надзърна изпод бизонската кожа. Видя неравните стени на пещерата и внезапно си спомни всичко. Надигна се и се опита да проясни ума си от последните мъгли на
