новост за повечето от тях. През последните двеста метра до портите можеха да си представят, че наистина са гранични заселници.
Крейг получи задачата да работи с животинските си кожи, да ги опъва на слънцето, да ги осолява и остъргва, да ги готви за омекотяване и дъбене. Войниците се упражняваха, ковачът надуваше меха в ковачницата си, момичетата с дълги памучни рокли перяха в големи дървени корита и „майор“ Ингълс развеждеше групите, обясняваше им всяка дейност и защо е била необходима за живота в Равнините.
Двама студенти индианци играеха ролята на приятелски настроени туземци, живеещи във форта като следотърсачи и водачи в случай, че се наложи войниците да защитят някоя група заселници в равнините, нападнати от напуснал резервата си боен отряд. Те носеха памучни панталони, сини дочени ризи, пояси, дълги черни перуки и цилиндри. Любимите атракции, изглежда, бяха ковачът и Бен Крейг с кожите.
— Сам ли ги ловиш? — попита един ученик от Хелина.
— Да.
— Имаш ли ловен билет?
— Какво?
— Защо носиш перо в косата си като индианец?
— Дадоха ми го шайените.
— Защо?
— Защото убих едно гризли.
— Страхотна история — каза придружаващият групата учител.
— Не е — възрази момчето. — Той е актьор като останалите.
С всеки следващ фургон новопристигнали Крейг търсеше да зърне водопад от черна коса и две големи тъмни очи. Ала тя не идваше. Юли свърши и започна август.
Бен помоли да му дадат три дни да излезе в пустошта. Тръгна преди разсъмване. В планината намери горичка диви череши, взе брадвата си и се захвана на работа. Когато отсече, издяла и оглади лъка, опъна донесената от форта връв, тъй като нямаше животински сухожилия.
Наряза стрелите от твърди и прави ясенови фиданки. Един разсеян див пуяк му осигури пера. Върховете направи от кремък. Шайените и сиуксите бяха използвали колкото метални, толкова и кремъчни върхове. Обитателите на равнините повече се бяха страхували от вторите. Стрелата с железен връх може да се издърпа, но кремъкът обикновено се чупи и изисква сложна и болезнена операция. Крейг направи четири стрели. На третата сутрин уби елена.
Когато се върна, животното бе прехвърлено зад седлото му, все още със стрелата в сърцето. Занесе го в кухнята, закачи го, изкорми го, одра го, наряза го и накрая даде на готвачката тридесет килограма прясно месо.
— Какво не ти харесва на моите ястия? — попита тя.
— А, не, чудесни са. Хареса ми паят с пъстрите парченца.
— Казва се пица.
— Просто реших, че не е зле да хапнем малко прясно месо.
Докато следотърсачът се миеше на коритото, готвачката взе окървавената стрела и бързо отиде в кабинета на командира.
— Прекрасен екземпляр — заяви професор Ингълс, когато я разгледа. — Виждал съм такива в музеите, разбира се. Даже перата от пуяк могат да се определят като типично шайенска работа. Откъде я е взел?
— Каза, че сам я бил направил — отвърна готвачката.
— Невъзможно. Вече никой не може да обработва кремък така.
— Той има четири — настоя готвачката, — и тази беше забита в сърцето на животното. Довечера ще имаме прясно еленско.
Изядоха го на скара извън стените на форта и всички го харесаха.
Професорът наблюдаваше Крейг, който режеше парчета изпечено месо от бута с острия си като бръснач ловджийски нож. Спомни си уверението на Чарли. Може би. Но той се съмняваше. Дали нямаше вероятност този странен младеж да стане опасен? Той забеляза, че четири от студентките му се опитват да привлекат вниманието на дивия момък, ала неговите мисли, изглежда, витаеха някъде надалеч.
Към средата на месеца черното куче на отчаянието започна да обзема Бен Крейг. Той се опитваше да запази убеждението си, че Вездесъщият дух не го е излъгал; не го е предал. Дали момичето, което обичаше, също бе сполетяно от това проклятие? Никой от въодушевената група не знаеше, че той вече е решил. Ако до края на лятото не откриеше любовта, заради която се беше подчинил на търсача на видения, щеше да се върне в планината и със собствената си ръка да отиде при нея в света на духовете.
След седмица двата фургона отново влязоха през портата и конярите спряха запотените товарни коне. От първия се изсипа купчина възбудени малки деца. Крейг прибра ножа си, който беше точил на камък, и се запъти натам. Една от учителките стоеше с гръб към него. До кръста й се спускаше буйна гарвановочерна коса.
Тя се обърна. Американка от японски произход с кръгло лице. Следотърсачът се отдалечи. Гневът му кипеше. Той спря, вдигна стиснатите си юмруци към небето и извика:
— Ти ме излъга, Ме-и-я! Излъга ме, старче! Каза ми да чакам, но ме хвърли в тази пустош, забравен от Човека и Бога.
Всички на плаца между сградите спряха и го зяпнаха. Един от „питомните“ индианци рязко се обърна.
Изпод цилиндъра в него се взираше старческо лице, набръчкано и потъмняло като изгорял орех, древно като скалите на връх Беъртуут, обрамчено с кичури снежнобяла коса. Очите на търсача на видения излъчваха безгранична тъга. Той бавно поклати глава. После безмълвно кимна, вперил поглед някъде зад Крейг.
Младежът погледна зад гърба си и след като не видя нищо, отново се обърна. Под цилиндъра неговият приятел Брайън Хевишийлд го зяпаше така, като че ли се е побъркал. Той пак погледна към портата.
Слизаше групата от втория фургон. Множество деца се трупаха около учителката си. Дънки, карирана риза, бейзболна шапка. Тя се наведе да разтърве две боричкащи се момчета и избърса чело с ръкава на ризата си. Козирката й пречеше. Жената свали шапката си и буйната й тъмна коса се разсипа до кръста й. Смутена от усещането, че някой я наблюдава, учителката се обърна към него. Овално лице, големи тъмни очи. Шепнещ вятър.
Крейг не можеше да помръдне. Не можеше да говори. Знаеше, че трябва да каже нещо, да тръгне към нея. Ала не можеше — просто я гледаше. Тя се изчерви, смути се, сведе поглед и събра децата около себе си. Водени от Чарли, след час те стигнаха до конюшнята. Бен Крейг тимареше Роузбъд. Знаеше, че ще дойдат. Конюшнята беше включена в обиколката.
— Тук държим конете — започна Чарли. — Някои са кавалерийски животни, други принадлежат на заселниците, които живеят тук или само минават. Бен се грижи за своя кон, Роузбъд. Бен е ловец, трапер, следотърсач и планинец.
— Искам да видя всички коне — извика едно от децата.
— Добре, миличък, ще видим всички коне. Само не се приближавайте много, за да не ви ритнат — предупреди ги Чарли и поведе групата покрай яслите. Крейг и момичето останаха един срещу друг.
— Прощавайте, че се зазяпах във вас, госпожо — каза той. — Аз съм Бен Крейг.
— Здрасти. Аз съм Линда Пикет. — Тя му подаде ръка и Крейг я стисна. Беше топла и малка, каквато си я спомняше.
— Може ли да ви попитам нещо, госпожо?
— Към всички жени ли се обръщаш с „госпожо“?
— Ами, да. Така са ме учили. Не бива ли?
— Много е официално. Като едно време. Какво искаш да ме попиташ?
— Спомняш ли си ме?
Момичето сбърчи чело.
— Не. Срещали ли сме се?
— Много отдавна.
Тя се засмя. Беше същият смях, който си спомняше от лагерните огньове пред типитата на Високия
