лос.
— Тогава трябва да съм била малка. Къде сме се срещали?
— Ела. Ще ти покажа.
После изведе озадаченото момиче навън. На юг зад оградата се издигаха върховете на Прайър.
— Знаеш ли коя е тази планина?
— Беъртуут ли?
— Не. Беъртуут е един от върховете на запад. Това е планината Прайър. Там се срещнахме.
— Но аз никога не съм ходила там. Като малка братята ми ме водеха на екскурзии, но никога там.
Крейг се обърна и се вгледа в любимото лице.
— Учителка ли си?
— Да. В началното училище в Билингс. Защо?
— Ще се върнеш ли тук?
— Не знам. По-късно ще идват още групи. Може да ме пратят с тях. Защо?
— Искам да дойдеш. Моля те. Трябва да те видя пак. Обещай, че ще дойдеш.
Госпожица Пикет се изчерви. Беше прекалено красива, за да не я ухажват непрекъснато. Обикновено отблъскваше нахалниците със смях. Този младеж бе странен. Не й правеше комплименти, не й се усмихваше. Изглеждаше тържествен, сериозен, наивен. Тя се вгледа в честните кобалтовосини очи и нещо в нея трепна. Чарли излезе от конюшнята с децата.
— Не знам — отвърна момичето. — Ще си помисля.
След час групата си замина.
Мина седмица и тя се върна. Една от колежките й в училище трябваше да остане при болен роднина и Линда предложи да я замести. Денят беше горещ. Тя носеше проста памучна рокля.
Крейг беше помолил Чарли да провери в графика за група от началното училище в Билингс.
— Да не си хвърлил око на някоя, а, Бен? — попита тя. Не бе разочарована, тъй като знаеше, че връзката с разумно момиче може много да помогне за връщането му в реалния свят. Радваше се на бързината, с която младежът се учеше да чете и пише. Беше му намерила две прости книжки. Наесен щеше да му намери квартира в града и работа като продавач или сервитьор, докато напише доктората си за неговото възстановяване.
Когато децата и учителките слязоха от фургоните, той чакаше.
— Ще се поразходиш ли с мен, госпожице Линда?
— Да се поразходим ли? Къде?
— В прерията. За да поговорим.
Тя възрази, че трябва да се грижи за децата, ала една от по-възрастните й колежки весело й намигна и й прошепна, ако иска, да отдели време на новия си обожател. Линда искаше.
Отдалечиха се от форта и намериха купчина камъни в сянката на едно дърво. Езикът на Крейг сякаш се бе завързал на възел.
— Откъде си, Бен? — доловила смущението му, попита тя. Младежът кимна към далечната планина.
— Там ли си израснал, в планината?
Той отново кимна.
— Тогава къде си ходил на училище?
— Не съм.
Линда се опита да смели тази информация. Да прекара цялото си детство в лов, без да ходи на училище… Странно.
— В планината сигурно е много тихо. Без автомобили, радио, телевизия.
Той не знаеше за какво говори момичето, но предположи, че има предвид неща, които издават шум, различен от шумоленето на дърветата и песните на птиците.
— Това е звукът на свободата — отвърна Крейг. — Кажи ми, госпожице Линда, чувала ли си за северните шайени?
Промяната на темата я изненада, но и я облекчи.
— Разбира се. Всъщност прабаба ми от страна на майка ми е била шайенка.
Той обърна глава към нея и орловото перо затанцува на горещия вятър. Тъмносините му очи умолително се впиха в момичето.
— Разкажи ми за нея. Моля те.
Като малка веднъж баба й бе показала чернобяла снимка на сбръчкана старица, нейната майка. Въпреки годините големите очи, финият нос и високите скули показваха, че някога е била хубавица. Линда му разказа каквото знаеше, каквото бе чувала от вече покойната си баба.
Шайенката била омъжена за воин и имала син. Но към 1880 година в резервата избухнала епидемия от холера и детето и мъжът й умрели. След две години един граничен проповедник се оженил за младата вдовица, без да се интересува от неодобрението на другите бели. Той бил от шведски произход, едър, русокос мъж. Родили им се три дъщери, най-малката, бабата на госпожица Пикет, през 1890 г.
Тя на свой ред се омъжила, за бял, разбира се, и родила син и две дъщери, най-малкото момиче — през 1925 година. Втората й дъщеря Мери дошла в Билингс да търси работа и постъпила като чиновничка в новосъздадената Фермерска банка.
Неин колега бил сериозният и усърден касиер Майкъл Пикет. Оженили се през 1945 година. Баща й не бил ходил на война поради късогледството си. Имала четирима по-големи братя, всички едри русокоси момчета. И през 1959 година се родила тя. Беше само на осемнадесет.
— Не зная защо, но съм родена с черна коса и тъмни очи. Изобщо не приличам на мама и татко… А сега е твой ред.
Той не й обърна внимание.
— Имаш ли белези на десния крак?
— Рожденото ми петно ли? Откъде знаеш?
— Моля те, покажи ми го.
— Защо?
— Моля те.
Линда се замисли, после вдигна памучната си рокля и разкри стройното си златисто бедро. Все още бяха там. Две леко набръчкани трапчинки, входната и изходната рана от куршума на редника край Роузбъд Крийк. Момичето сърдито дръпна роклята си надолу и саркастично попита:
— Нещо друго?
— Само още нещо. Знаеш ли какво значи на шайенски Емос-ест-се-хаа’е?
— Господи, не!
— Значи Вятърът, който тихо говори. Шепнещ вятър. Може ли да те наричам Шепнещ вятър?
— Не знам. Сигурно. Щом ти харесва. Но защо?
— Защото преди се казваше така. Защото мечтах за теб. Защото те чаках. Защото те обичам.
Линда се изчерви и скочи.
— Това е лудост! Ти не знаеш нищо за мен, нито аз за теб. Пък и съм сгодена.
Тя тръгна към форта и повече не пожела да разговаря с него.
Ала се върна. Бори се със съвестта си, хиляди пъти си повтаряше, че е побъркана глупачка. Но постоянно виждаше тъмносините му очи. Трябваше да каже на този нещастен младеж, че няма смисъл да се срещат повече — поне така се залъгваше.
Една неделя, седмица преди началото на учебната година, Линда се качи на туристически автобус от центъра на града и слезе на последната спирка. Крейг като че ли знаеше, че тя ще дойде. Чакаше на плаца, както всеки ден. Роузбъд беше оседлана.
Помогна й да се качи зад него и поеха към прерията. Кобилата знаеше пътя до потока. Слязоха до водата и той й разказа, че родителите му умрели, когато бил малък, и един планинец го отгледал като свой син. Обясни й, че вместо книги и карти е изучавал следите на всяко диво животно, звуците на всяка птица, силуета и характера на всяко дърво.
Тя му каза, че нейният живот бил съвсем различен, обикновен и удобен, планиран до последната подробност. Че годеникът й бил младеж от добро и невероятно богато семейство и можел да й даде всичко нужно на една жена — така казвала майка й. Затова нямало смисъл…