И тогава Бен я целуна. Линда се опита да го отблъсне, ала когато устните им се срещнаха, силата напусна ръцете й и те безпомощно обгърнаха шията му.
Устата му не миришеше на алкохол и пури като на годеника й. Той не опипваше тялото й. Момичето вдиша миризмата му: еленова кожа, дим, борове.
Тя рязко се отскубна от него и закрачи обратно към форта. Крейг я последва, но повече не я докосна. Роузбъд тръгна след тях.
— Остани при мен, Шепнещ вятър.
— Не мога.
— Ние сме предопределени един за друг. Много отдавна.
— Не мога да ти отговоря. Трябва да помисля. Това е лудост. Аз съм сгодена.
— Кажи му, че ще трябва да почака.
— Невъзможно.
От портата излизаше фургон — отиваше към паркинга. Линда го настигна и се качи. Бен Крейг яхна Роузбъд и пое след фургона.
На паркинга пътниците слязоха и се качиха на автобуса си.
— Шепнещ вятър! — извика той. — Ще се върнеш ли?
— Не мога. Ще се омъжа за друг.
Няколко възрастни жени навъсено изгледаха младия конник с див вид, който очевидно досаждаше на хубавото момиче. Пневматичните врати изсъскаха и се затвориха и шофьорът запали двигателя.
Роузбъд уплашено изцвили и се изправи на задните си крака. Автобусът потегли и набра скорост по черния път, който щеше да го отведе до асфалтовата магистрала. Крейг пришпори кобилата и препусна след него.
Животното се ужасяваше от чудовището до себе си и нервно пръхтеше. Вятърът се усили. Пътниците в автобуса чуха вик.
— Шепнещ вятър! Ела с мен в планината и бъди моя жена!
Шофьорът погледна в огледалото, видя разширените ноздри и диво облещените очи на коня и натисна газта. Автобусът заподскача по неравната повърхност. Няколко жени изпищяха и притиснаха пълничките си дечица към себе си. Линда Пикет се изправи от мястото си и отвори прозореца.
Автобусът бавно изпреварваше препускащата кобила. Роузбъд бе обзета от паника, ала вярваше на силните колене, които притискаха ребрата й. През прозореца се показа тъмнокоса глава. Вятърът донесе отговора й до него.
— Да, Бен Крейг, ще дойда.
Ездачът дръпна юздите и изчезна в облак прах.
Тя внимателно написа писмото. Не искаше да го разгневи, вече го бе виждала разярен, а само да му обясни положението. Остана доволна едва на четвъртия опит. Подписа го и го прати. Цяла седмица не се случи нищо. После дойде срещата.
Майкъл Пикет беше стълб на своето общество, президент на Фермерската банка в Билингс. Започнал като скромен касиер точно преди Пърл Харбър, той се бе издигнал до заместник-управител. Упоритата му и съвестна работа привлече вниманието на основателя и собственик на банката, стар ерген без роднини.
При пенсионирането си този господин предложи да продаде банката си на Майкъл Пикет. Искаше някой да продължи неговата традиция. Пикет взе заеми и я купи. След време изплати повечето си задължения. Ала в края на шестдесетте години започнаха да се появяват проблеми — надхвърляне на лимитите, пресрочени плащания, лоши дългове. Пикет беше принуден да продава акции на пазара. Кризата бе преодоляна и ликвидността — възстановена.
Една седмица след получаването на писмото на дъщеря му господин Пикет не беше поканен, а повикан на среща с бащата на годеника в неговия дом, внушително ранчо на брега на Йелоустоун югозападно от Билингс. По време на годежа се бяха видели там, но в трапезарията.
Въведоха банкера в огромен кабинет с под от полирани дъски, скъпа ламперия и многобройни дипломи и животински глави по стените. Мъжът зад скъпото бюро не се изправи да го посрещне, а посочи единствения свободен стол пред себе си. Когато господин Пикет седна, домакинът мълчаливо впери поглед в него. Банкерът се смути. Струваше му се, че знае какъв е проблемът.
Магнатът не бързаше. Извади дебела пура, запали я и когато тютюнът се разгоря, побутна напред лист хартия. Банкерът го прочете — беше писмото на дъщеря му.
— Съжалявам — рече Пикет. — Тя ми каза. Знаех, че го е написала. Но не го бях виждал.
Собственикът на ранчото се наведе напред, предупредително вдигна показалец и очите му гневно проблеснаха. Лицето му под вечната му каубойска шапка бе мораво.
— Няма да стане — изсумтя той. — Няма да стане, ясно ли ти е? Никое момиче не може да се отнася така с моето момче.
Пикет сви рамене.
— И аз съм също толкова разочарован — отвърна банкерът. — Но младежите… понякога променят решенията си. И двамата са млади, може би малко прибързват?
— Поговори с нея. Кажи й, че е направила голяма грешка.
— Разговаряхме. И аз, и майка й. Тя иска да развали годежа.
Собственикът на ранчото се облегна на стола си и се огледа. Мислеше си колко далеч е стигнал от началото си като обикновен каубой.
— Не и когато става въпрос за моето момче — повтори той. После взе писмото и побутна няколко листа към госта си. — По-добре прочети това.
Големия Бил Брадок наистина се беше издигнал много. Дядо му бе дошъл на запад от Бисмарк, Северна Дакота, където беше роден — незаконен син на кавалерист, загинал в равнините. Бе постъпил на работа в един магазин и до края на живота си беше останал там, без да се издигне, но и без да го уволнят. Баща му бе последвал скромния му пример, но внукът беше станал каубой.
Момчето бе едро, яко, роден побойник, склонен да решава споровете с юмруци, почти винаги в своя полза. Ала беше и умен. След войната отрано забеляза една нова възможност: хладилния камион, с който можеха да превозват първокачествено монтанско говеждо на стотици километри.
Започна сам с камиони, премина в месарския бизнес и накрая контролираше цялата верига от вратата на ранчото до скарата. Създаде собствена търговска марка, говеждо „Големия Бил“ — „Сочно прясно месо направо във вашия гастроном“.
Купеното преди десет години имение бе истински шедьовър, най-хубавото в цялата долина на Йелоустоун. Съпругата му, покорна женица, почти невидима, му беше родила син, който не приличаше много на баща си. Разглезеният двадесет и пет годишен Кевин всъщност се ужасяваше от него. Но Големия Бил го обожаваше и не жалеше нищо, за да му угоди.
Пребледнял и потресен, Майкъл Пикет прочете документите.
— Не разбирам — каза той.
— Е, Пикет, всичко е съвсем ясно. За една седмица изкупих всичките ти дългове в щата. Това значи, че сега съм мажоритарен собственик. Банката ти е моя. Бая пари ми струва. И само заради дъщеря ти. Хубавичка е, признавам, ама е глупава. Не знам, а и не ми пука кой е оня другият, дето го е срещнала, но й кажи да го зареже. Нека напише ново писмо на сина ми и да признае, че е сгрешила. Годежът им няма да се развали.
— Ами ако не успея да я убедя?
— Тогава й кажи, че ще е виновна за пълното ти съсипване. Ще ти взема банката, къщата, всичко, каквото имаш. Кажи й, че няма да можеш да си купиш и чаша кафе на кредит. Чуваш ли ме?
Майкъл Пикет шофираше по отбивката към шосето. Беше отчаян. Знаеше, че Брадок не се шегува. Бе постъпвал по същия начин с хора, които се бяха изпречвали на пътя му. Освен това го беше предупредил, че сватбата трябва да се изтегли в средата на октомври, след един месец.
Семейният съвет бе мрачен. Майка й ту я обвиняваше, ту я увещаваше. Какво си мислела, че прави?
