Дрейк видя как помощник-корабният агент се ръкува за довиждане с капитан Танос и слиза от кораба. Танос огледа пристана и забеляза фигурата на англичанина, който, преметнал чанта през рамо и с куфар в ръка, бързаше към него.
Когато се качи на борда, Дрейк връчи на капитана паспорта и удостоверението си за ваксинации. После в капитанската каюта подписа, че е запознат с правилника на кораба и с това стана член на екипажа. Малко преди гръцкият митничар да се качи на борда, Танос добави името на Дрейк в списъка на моряците. След това капитанът и държавният служител, както винаги, седнаха да пийнат по едно.
— Имам един нов член на екипажа — каза Танос уж между другото.
Митничарят хвърли едно око на купчината паспорти и моряшки книжки. Повечето бяха гръцки, но имаше и шест от други държави. Британският паспорт на Дрейк се открояваше сред тях. Митничарят го прелисти. Измежду страниците изпадна петдесетдоларова банкнота.
— Безработен — добави Танос. — Иска да стигне до Турция, а оттам — в Близкия изток. Предполагам, че нашите гранични власти ще са доволни да се отърват от него.
Пет минути по-късно капитанът прибра паспортите на екипажа в една дървена кутия, митничарят подписа и подпечата корабните документи и си отиде. Свечеряваше се, когато „Санадрия“ се оттласна от кея и пое на юг, за да завие по-късно на североизток към Дарданелите.
Под палубата екипажът се събра около мазната маса в общото помещение. Един негов член се надяваше никой да не погледне под дюшека му, където бе скрита пушката „Сако“. В Москва човекът, който трябваше да бъде убит, тъкмо сядаше да вечеря на маса, отрупана с разкошни ястия.
7.
Докато важни държавни служители в Москва и във Вашингтон трескаво подготвяха срещата в Ирландия, старото корито „Санадрия“ бавно пърпореше на североизток към Дарданелите и Истанбул.
На втория ден след отплаването Дрейк гледаше как се изнизват покрай него голите хълмове на Галиполи и как проливът, разделящ европейската от азиатската част на Турция, се разширява и се превръща в Мраморно море. Капитан Танос познаваше тези води по-добре от дворчето на къщичката си в Хиос и уверено водеше кораба напред. Два съветски кръстосвача минаха покрай „Санадрия“ на път за Средиземно море, където щяха да следят маневрите на Шести американски флот. Малко след залез слънце в далечината заблещукаха светлините на Истанбул и на моста Галата, който минава над Босфора. „Санадрия“ пусна котва, за да пренощува, и на сутринта влезе в пристанището на Истанбул.
Докато разтоварваха мотокарите, Ендрю Дрейк взе паспорта си от капитана и слезе на брега. Срещна се с Мирослав Камински на уреченото място и взе от него голям пакет с кожени якета. Когато се върна на борда, капитан Танос повдигна едната си вежда.
— Добре ще издокараш приятелката си с толкова якета — отбеляза той.
Дрейк поклати глава и се усмихна.
— Другите моряци ми казаха, че мога да продам тези якета много изгодно в Одеса — обясни англичанинът.
Капитанът не се учуди. Знаеше, че поне половината от екипажа му ще се върне на борда с подобни пакети. Одеските прекупвачи плащаха петорна цена за кожените якета и за дънките.
Тридесет часа по-късно „Санадрия“ мина през Босфора, остави Златния рог зад кърмата си и се насочи към Варна, където трябваше да разтовари трактори.
На запад от Дъблин се простира областта Килдеър, в която е разположено малкото задрямало градче Селбридж. В неговите покрайнини се издига най-голямата и красива ирландска постройка в паладиански стил: имението Касълтаун Хауз. Ирландското правителство бе предложило на американския и на съветския посланик преговорите за разоръжаването да се водят именно тук. Двамата дипломати дадоха съгласието си.
Фасадата на Касълтаун Хауз е широка четиридесет и два метра. Освен основната сграда има две странични крила. Едно за кухненския персонал и друго за конюшните, в което щяха да се разположат съветските телохранители.
В основната сграда щяха да се провеждат преговорите и да живеят дипломатите. Само двамата ръководители на делегациите, заедно с най-близките си сътрудници, щяха всяка вечер да се прибират съответно в американското и в съветското посолство, за да уведомяват по шифровата връзка ръководителите на двете суперсили за развоя на преговорите.
Този път нищо не бе скрито от очите на журналистите, с изключение на успоредните преговори за зърното. Дейвид Лорънс и Дмитрий Риков пристигнаха в Дъблин, където бяха посрещнати тържествено от ирландския президент и ирландския министър-председател. След като се ръкуваха дълго пред телевизионните камери и фотоапаратите, двамата външни министри заминаха за Касълтаун.
На осми октомври по обяд Лорънс, Риков и двайсетината им сътрудници влязоха в украсената със старинни сервизи и статуетки от уеджуудски порцелан четиридесетметрова „Дълга зала“. В центъра й бе разположена голяма грегорианска маса с лъскава повърхност. От двете й страни насядаха американската и съветската делегация. Двамата министри бяха придружени от военни специалисти, от експерти в областта на ядрените технологии, ракетите, конвенционалните и ядрените оръжия.
Присъствието на двамата държавници беше чисто формално. След като откриеха конференцията и съгласуваха дневния ред, те щяха да отлетят в страните си и да оставят същинските преговори в ръцете на ръководителите на делегациите: професор Иван Иванович Соколов от руска страна и бившия помощник- министър на отбраната Едуин Дж. Кембъл от американска.
В останалите помещения на същия етаж се бяха настанили стенографите, машинописките и техническият персонал.
Един етаж по-долу, в приземието, в официалната трапезария на Касълтаун при спуснати завеси, които предпазваха присъстващите от ярките лъчи на есенното слънце, без много шум започнаха другите преговори. Делегациите тук се състояха предимно от специалисти по зърнените култури, нефтената промишленост и компютърните технологии.
На горния етаж Дмитрий Риков и Дейвид Лорънс прочетоха кратки приветствени слова, в които изразиха надежда, че настоящите преговори ще допринесат за решаването на проблемите на поставения под ядрена заплаха свят. След което се състоя тържествен обяд.
Преди да отлети за Москва, Риков привика професор Соколов, за да му даде последни указания.
— Другарю Соколов, знаеш в какво положение се намираме — каза министърът на своя подчинен. — Честно казано, то съвсем не е розово. Американците ще се опитат да извлекат максимална полза от своето преимущество. Ти трябва да се бориш, за да направим минимални отстъпки. Пшеницата ни е необходима. Но преди да склониш на каквато и да е отстъпка в областта на разоръжаването и на военното ни присъствие в Източна Европа, ще докладваш в Москва. Членовете на Политбюро настояват всяка стъпка в тази деликатна област да се съгласува с тях.
Риков не спомена, че от състоянието на „тази деликатна област“ зависи успехът на едно евентуално военно настъпление към Западна Европа. Това, че положението на Максим Рудин се крепи на косъм, също не бе известно на професор Соколов.
В друг кабинет, разположен в отсрещния край на сградата и проверен за наличието на микрофони, също както този на Риков, Лорънс инструктираше Едуин Кембъл.
— Всичко е в твои ръце, Ед. Тук нещата не са поставени като в Женева. Руснаците нямат време и не ще протакат, както друг път. Най-късно до шест месеца трябва да подпишат договор с нас, иначе ще останат без пшеница. Соколов ще се бори с нокти и зъби да направи колкото може по-малко отстъпки. Знаем, че е длъжен да съгласува всеки свой ход с Москва, но Москва ще трябва да решава бързо. Накрая бих искал да ти кажа още нещо. Не бива да притискаме прекалено много Максим Рудин, защото рискуваме да бъде свален. Но, от друга страна, ако не получи пшеницата също ще падне от власт. Трябва да намерим точния баланс: да извоюваме максимални отстъпки в областта на разоръжаването, без да предизвикаме бунт в Политбюро.
Кембъл си свали очилата и разтри гърбицата на носа си. В продължение на четири години той бе ръководил американската делегация на безплодните женевски преговори и не бе новак в дипломатическата
