— Друг! — каза той и се ухили лъчезарно.
Митничарят кимна, с което показа, че е разбрал: новият е приятел на дърводелеца и заслужава подобаващо отношение. Дрейк също се усмихна глупаво. После направи крачка назад и огледа митничаря така както продавачите в магазините за облекло оглеждат клиентите. Когато свърши с първата част от представлението, англичанинът си съблече якето и го подаде на държавния служител, като се опита да му обясни със знаци, че двамата са горе-долу един ръст. Митничарят не си игра да го мери. Якето струваше колкото месечната му заплата. Той само се усмихна, прибра и него отдолу и махна на цялата група да минава. Служителят от ГКПП и милиционерът не се учудиха на сценката. И за тях имаше бутилка уиски. Моряците оставиха на плота своите моряшки книжки или паспорти и вместо тях получиха по един временен пропуск за влизане в града. След няколко минути екипажът на „Санадрия“ се изниза от другия край на бараката.
Срещата на Дрейк беше в едно кафене близо до пристанището, недалеч от паметника на Пушкин. Това беше стар квартал с малки павирани улички, които пълзяха нагоре от брега към центъра на Одеса.
Дрейк се отдели от групата моряци, уж за да се срещне с приятелката си. След трийсетина минути лутане той откри заведението. Малко след обяд дойде Лев Мишкин. Той се държеше предпазливо. Седна на една свободна маса и с нищо не показа, че познава Дрейк. Изпи си кафето, стана и излезе на улицата. Дрейк го последва. Чак когато стигнаха широкия булевард „Приморски“, двамата тръгнаха един до друг. Говориха по пътя.
Дрейк предложи същата вечер да мушне двата пистолета в колана си, прибора за нощно виждане да сложи в сак заедно с две бутилки уиски и така да мине през бараката. За да не се виждат пистолетите, той възнамеряваше да си облече друго яке и да го закопчае уж заради вечерния хлад. Мишкин и неговият приятел Давид Лазарев трябваше да чакат Дрейк до паметника на Пушкин, за да приемат оръжията.
Малко след осем часа вечерта Дрейк мина без проблеми граничната и митническата проверка. Махна приятелски на митничаря, той му кимна, каза нещо на колегата си, който взе паспорта на Дрейк, даде му пропуск и това беше всичко.
Дрейк се спря в краката на Пушкин и се загледа във вдигнатата към звездите глава на поета, когато измежду чинарите се появиха две фигури.
— Имаше ли някакви проблеми? — попита го Лазарев.
— Не — отговори Дрейк.
— Хайде да действаме — рече Мишкин.
Двамата евреи носеха малки куфарчета, с каквито ходят повечето мъже в Съветския съюз. Те далеч не са „дипломатически“, тъй като в тях не се носят документи. Тези куфарчета всъщност са мъжки вариант на така наречената „авоська“, което в свободен превод означава: пазарска чанта, която една жена винаги трябва да носи в джоба си, защото може ненадейно да види дефицитна стока, преди още опашката за нея да е станала прекалено голяма. Мишкин взе оптическия прибор и го сложи в своето куфарче, което бе по- голямо. Лазарев прибра пистолетите, резервните им пълнители и кутията с патрони за пушката.
— Корабът ми отплава утре вечер — каза Дрейк. — Ще трябва да изнеса пушката сутринта.
— По дяволите! — рече Мишкин. — На дневна светлина е много опасно! Давид, ти познаваш по-добре района на пристанището. Къде да стане предаването?
Лазарев се замисли.
— Има една малка уличка между двете работилници за ремонт на кранове — каза той и описа местонахождението на работилниците.
— Уличката е къса и единият й край е задънен от калкана на трета сграда. Отвореният й край гледа към морето. Ти ще влезеш оттам точно в единадесет часа. Аз ще тръгна срещу теб. Ако има други минувачи, ще ме подминеш, ще свиеш зад ъгъла на работилницата, ще я обиколиш и пак ще опитаме. Когато се убедим, че никой не ни гледа, ще взема от теб пушката.
— В какво ще я носиш? — попита Мишкин.
— Ще я увия в едно кожено яке и ще го мушна в сака. Разглобена на части, тя е не по-дълга от седемдесет сантиметра.
— Да изчезваме! — рече Лазарев. — Идва някой!
Когато Дрейк се върна в пристанището, на смяна бе непознат митничар, който провери багажа и джобовете му, но не откри нищо нередно. На следващата сутрин Дрейк помоли капитана да го пусне извънредно на брега, за да се видел още веднъж с годеницата си. Танос го освободи от задълженията му на борда и му разреши да отиде в града. В бараката митничарят, който явно бе в лошо настроение, неочаквано накара Дрейк да си обърне джобовете. Англичанинът остави сака си на пода и се подчини. Митничарят насочи обвиняващо пръст към Дрейк и конфискува четирите десетдоларови банкноти, които изпаднаха от джоба на панталона му. Сакът не предизвика интерес у властите. Очевидно кожените якета бяха допустима контрабанда, а доларите — не.
Уличката беше пуста. Само Мишкин и Лазарев идваха от другия й край. Мишкин гледаше бдително дали някой няма да се появи зад гърба на Дрейк. Когато тримата се разминаваха, той каза: „Хайде!“ и Дрейк прехвърли сака на рамото на Лазарев.
— Успех! — пожела им англо-украинецът. — Ще се видим в Израел.
Сър Найджъл Ървин членуваше в три клуба в лондонския Уест Енд, но за вечерята с Бари Фърндейл и Адам Мънроу той избра „Брукс“. По стара традиция оставиха служебните въпроси за накрая. Когато привършиха с яденето, тримата излязоха от салона за хранене и се разположиха в пушалнята. Сър Найджъл предварително бе запазил любимия си кът с четирите огромни кожени кресла, разположени до прозореца, който гледаше към улица „Сейнт Джеймс“. Мънроу си поръча коняк и вода, а Фърндейл и сър Найджъл — бутилка отлежал портвайн. Докато тримата си палеха пурите, се възцари тишина. От стените ги гледаха „Дилетантите“ — група лондонски бонвивани от осемнадесети век.
— И така, Адам, какво те тревожи? — най-сетне проговори сър Найджъл.
Мънроу стрелна с поглед съседната маса, където седяха и разговаряха двама високопоставени държавни чиновници. Ако проявяха любопитство, те биха могли да чуят разговора на разузнавачите. Сър Найджъл забеляза погледа.
— Освен ако не се разкрещим, никой няма да ни чуе — спокойно констатира той. — Джентълмените никога не подслушват чужди разговори.
Мънроу обмисли това твърдение.
— Но ние го правим — заключи той.
— Това е друго — каза Фърндейл. — На нас работата ни е такава.
— Добре — примири се Мънроу. — Искам да измъкна „Славея“.
Сър Найджъл се загледа във върха на пурата си.
— Така ли? Има ли някаква конкретна причина за това? — попита той.
— От една страна, напрежението — отговори му Мънроу. — Той е заменил откраднатата магнетофонна лента с празна. Вероятността някой да установи липсата го изнервя. Освен това непрекъснато нараства опасността той да бъде разкрит. Всеки път, когато „Славея“ взема и изнася стенограма от поредното заседание, рискът се увеличава. Знаем, че Максим Рудин се бори да остане на власт. Ако „Славея“ прояви невнимание или дори ако извади лош късмет, ще го хванат и ще използват разкриването му във вътрешните си борби.
— Адам, той е поел този риск, когато ни се е предложил — каза Фърндейл. — Всеки агент може да бъде разкрит. Пенковски също го хванаха.
— Точно това имам предвид — продължи Мънроу. — Когато бе разкрит, Пенковски вече бе изчерпал информационните си възможности. Кубинската криза бе свършила. Руснаците нямаше как да поправят нанесените им от Пенковски щети.
— Тъкмо затова ми се струва напълно логично да оставим „Славея“ да действа — рече сър Найджъл. — Той може да ни свърши още доста работа.
— Напротив — възрази Мънроу. — Ако извадим „Славея“ от играта, хората от Кремъл никога не ще узнаят какво точно ни е предал агентът. А ако го заловят, ще го принудят да си каже всичко и това ще свали Рудин от власт. Мисля, че точно сега Западът не би приветствал падането на Рудин.
— Така е — съгласи се сър Найджъл. — Разбирам твоята загриженост. И двете възможности са
