борба с руснаците.
— Всичко това звучи добре, Дейвид, но нали ги знаеш руснаците колко са потайни. Ще е доста трудно да разбера кои наши искания биха били неприемливи за тях. Много би ми помогнало, ако знаех точния предел, до който мога да ги притискам.
Дейвид Лорънс отвори дипломатическото си куфарче, извади от него някакви листа и ги подаде на Кембъл.
— Какво е това? — попита го Кембъл.
— Преди единадесет дена в Москва членовете на Политбюро са упълномощили Максим Рудин и Дмитрий Риков да започнат настоящите преговори. Но до решението се е стигнало след много оспорвано гласуване. Седем гласа „за“ и шест „против“. Почти половината от състава на Политбюро иска да провали преговорите и да свали Рудин. На същото заседание Политбюро е очертало точните параметри на пълномощията на Соколов, както и на правото на Рудин да взема самостоятелни решения по преговорите. Ако ние ги принудим да надвишат своите пълномощия, Рудин ще бъде свален, което би ни поставило в много трудно положение.
— А тези листа какви са? — повтори въпроса си Кембъл.
— Снощи ги получих от Лондон — отвърна му Лорънс. — Това е точен препис от стенограмата на това заседание на Политбюро.
Кембъл го зяпна смаян.
— Господи! — възкликна той. — Щом разполагаме с такава информация, можем да диктуваме каквито условия поискаме!
— Не е точно така — възрази държавният секретар. — Трябва да постигнем максималното, без да застрашим мнозинството на умерената фракция в Политбюро.
Посещението на британската министър-председателка и външният й министър във Вашингтон бе определено от пресата като „неофициално“. Привидната цел на визитата бе обръщението на първата жена-премиер на Великобритания към голяма конференция на Съюза на англоговорящите държави. Всъщност по-важна бе срещата й с президента на Съединените американски щати.
В Овалния кабинет Бил Матюс, с помощта на своя съветник по националната сигурност Станислав Поклевски и на държавния си секретар Дейвид Лорънс, запозна детайлно британските гости с обнадеждаващото начало на преговорите в Касълтаун. Президентът им каза, че дневният ред е бил приет без обичайните протакания и разногласия. Били очертани три групи въпроси за обсъждане, като при това руснаците не се заяждали, както винаги досега, за всяка запетайка.
Матюс изрази надежда, че най-сетне ще бъде постигнато значително ограничаване на ядрените оръжия и намаляване на числеността на войските, струпани от двете страни на Желязната завеса по цялото протежение на Европа от Балтийско до Егейско море.
В края на срещата той стигна и до най-същественото:
— Госпожо министър-председател, за нас е изключително важно да продължим да получаваме информация за намеренията на съветското ръководство. Без нея преговорите може да се провалят.
— Имате предвид „Славея“ ли? — попита министър-председателката на Великобритания.
— Да, госпожо — отвърна й Матюс. — Той е незаменим и много бихме искали да продължи да действа.
— Разбирам ви, господин президент — спокойно му отговори премиерката, — но доколкото знам, операцията е доста рискована. Твърде много уважавам сър Найджъл Ървин, за да си позволя да се бъркам в работата му, а още повече — да му налагам каквото и да е. Но ще направя по въпроса, каквото мога.
Чак когато свърши церемонията по изпращането пред официалния вход на Белия дом и журналистите се разотидоха Станислав Поклевски даде воля на негодуванието си.
— Операцията била рискована! Какво означава съдбата на един руски агент в сравнение с касълтаунските преговори?! — рече той.
— Прав си — отвърна му президентът, — но според Боб Бенсън, ако „Славея“ бъде разкрит, хората от Политбюро ще разберат какво ни е съобщил и ще прекратят участието си в преговорите. На „Славея“ или трябва да му бъде затворена устата или да бъде изтеглен от СССР. Но не и преди да сме подписали договор с руснаците! А дотогава може да минат шест месеца!
Същата вечер, докато слънцето още ярко светеше във Вашингтон, в Одеса вече се стъмваше. „Санадрия“ пусна котва. Дрънченето на котвената верига стихна и корабът потъна в тишина, нарушена само от едва доловимото бръмчене на генераторите в машинното отделение и от свистенето на изпусната пара. Ендрю Дрейк се облегна на перилата и се загледа в пробуждащите се светлини на града.
На запад от кораба, в северния край на пристанището, се намираше танкерният пристан, заграден с телена ограда. На юг се виждаше големият вълнолом. На петнайсет километра зад него се намира блатистото устие на Днестър. Оттам преди пет месеца Мирослав Камински бе откраднал лодката и бе предприел отчаяното си бягство към свободата. Благодарение на него сега Андрий Драч се бе завърнал в страната на своите предци. Но този път той бе дошъл въоръжен.
Бреговите власти уведомиха капитан Танос, че на сутринта ще му бъде определено място за акостиране в пристанището. На борда се качиха митничар и санитарен контрольор, които, без да извършват никакви проверки, се затвориха за час в каютата на капитана, който бе запазил за случая бутилка специално уиски. Когато видя, че руснаците си отиват, Дрейк се почуди дали Танос не го е издал. Нямаше нищо по-лесно от това. Щом Дрейк стъпеше на брега, щяха да го арестуват, а гръкът щеше да си отплава с петте хиляди долара.
„Всичко зависи от това дали Танос е повярвал на историята с годеницата — помисли си Дрейк. — Ако е повярвал, няма причина да ме предава на тукашните власти, защото не се каня да извърша някакво голямо нарушение.“
Почти всички моряци от екипажа се занимаваха с контрабанда. Дали ще внесеш нелегално няколко якета или долари, уж предназначени за годеницата ти — един и същ параграф нарушаваш. А ако капитанът бе разбрал за пушката и пистолетите, по-лесно би било да ги изхвърли в морето и когато корабът се върне в Пирея, да изрита Дрейк на брега.
Въпреки тези разсъждения Дрейк не спа цяла нощ от притеснение. Не можа и да хапне нищо.
Малко преди разсъмване на борда се качи лоцманът. „Санадрия“ вдигна котва и бавно потегли между вълноломите към определения й пристан. Дрейк беше чувал, че обикновено в Одеса дълго се чака, докато се освободи място и те пуснат в пристанището. „Навярно машините за разтоварване на зърно доста им трябват“ — помисли си той. Не подозираше колко е прав. Щом пристанищните кранове се заеха с товара на „Санадрия“, капитанът пусна всички, свободни от вахта, да слязат на брега.
По време на пътуването Дрейк се бе сприятелил с корабния дърводелец, грък на средна възраст, който бе посещавал Ливърпул и много искаше да се упражнява в употребата на двайсетината английски думи, които знаеше. Щом срещнеше Дрейк някъде по палубата, той ентусиазирано започваше да ги повтаря всичките. В отговор англичанинът неизменно кимаше насърчително. Ендрю успя да обясни на дърводелеца, че има приятелка в Одеса и че й носи подаръци. Константин одобри постъпката му. Заедно с още десетина моряци двамата слязоха по трапа и тръгнаха към портала на пристанището. Дрейк бе облякъл едно от най- хубавите си кожени якета, въпреки че времето бе топло. Константин носеше сак, пълен с бутилки шотландско уиски.
Целият район на одеското пристанище е опасан с висока телена ограда, осветена от прожектори. Денем главният портал е отворен. Прегражда го само една лека бариера на червени и бели ивици, която спира камионите и колите. До нея пазят двама въоръжени милиционери и митничар.
До входа за превозни средства има дълга тясна барака. Едната й врата е към пристанището, а от другата се излиза в града. Групата от „Санадрия“ влезе в бараката. Водеше ги Константин. Вътре имаше дълго гише, зад което стояха един митничар, един от граничния контрол и милиционер. И тримата изглеждаха безкрайно отегчени. Константин отиде при митничаря и тръсна сака си на тезгяха. Служителят го отвори и извади бутилка уиски. Константин с жест му показа, че тя е подарък за него. Митничарят се усмихна почти приятелски и я прибра под плота.
После Константин сложи косматата си лапа на рамото на Дрейк.
