отговор. Именно тогава той установи с точност кога именно, независимо от болести или лошо време, напълно презрял всякаква заплаха за собствената си безопасност, Шарл дьо Гол ще се покаже на обществено място. От този миг нататък подготовката на Чакала напусни областта на теоретическите проучвания и се насочи към изработване на същинския план.
В течение на дълги часове, излегнат в апартамента си, вперил поглед в кремавия таван, пушещ една след друга своите дълги цигари с филтър, той обмисляше проекта, докато и последната подробност зае точното си място.
Поне десетина идеи бяха обсъдени и отхвърлени, преди да се спре на окончателния вариант, като прибави към „кога“ и „къде“ отговора на въпроса „как“. Чакала си даваше сметка, че през 1963 година Дьо Гол бе не само президент на Франция, а и най-внимателно и професионално охраняваната фигура в западния свят. Неговото убийство, както показа бъдещето, щеше да е по-трудно от убийството на президента на САЩ Джон Ф. Кенеди. На английския наемник не беше известно например, че френски специалисти бяха получили любезно разрешение от американците да проучат мрежата от мерки за сигурност около президента Кенеди и се бяха завърнали с чувство за превъзходство спрямо американската тайна служба, която я беше разработила. Френските експерти отхвърлиха американската система и постъпката им бе оправдана, когато през ноември 1963-та Джон Кенеди бе убит в Далас от полуненормален аматьор със съмнително досие, докато Шарл дьо Гол доживя до пенсия и почина накрая в мир в собствения си дом.
Ала Чакала знаеше, че хората от службата за сигурност, срещу които бе тръгнал, са сред най-добрите в света и че целият апарат по охраната на Дьо Гол се намира в състояние на постоянна готовност, докато организацията, за която работеше, гъмжеше от издайници. Като плюс в равносметката можеше да разчита на собствената си анонимност и на твърдоглавия отказ на жертвата да сътрудничи със собствената си охрана. В уречения ден гордостта, вироглавството и пълното незачитане на заплахата срещу собствената личност щяха да накарат френския президент да излезе за няколко мига на открито, независимо от всички рискове.
Редовната машина на SAS32 от Копенхаген направи последен завой, нареди се успоредно с централната сграда на лондонския терминал, придвижи се още малко напред и спря. Воят на турбините продължи още няколко секунди и също замря. След минута-две трапът подходи към самолета и пътниците заслизаха, след като кимаха за сбогом на усмихващата се горе стюардеса. На площадката за посрещачи русият мъж вдигна слънчевите очила горе на челото си и долепи до очите бинокъл. Това бе шестият поред пътнически поток, подложен тази сутрин на подобно проучване, но тъй като напечената от слънцето тераса гъмжеше от посрещачи, поведението на нашия наблюдател не възбуди никакъв интерес.
Когато върху стълбата се показа осмият пътник, човекът на терасата се напрегна леко и го проследи с бинокъла. Пристигащият от Дания бе свещеник или пастор, облечен в сив духовнически костюм и с прилична на нашийник бяла якичка. Металносивата умерено дълга и добре подстригана коса бе отметната назад и го правеше да изглежда близо петдесетгодишен, макар лицето да бе по-младо. Беше висок, широкоплещест мъж и изглеждаше физически във форма. Имаше горе-долу същото телосложение като наблюдателя от терасата.
Когато пътниците влязоха в салона за паспортна и митническа проверка, Чакала прибра бинокъла в кожения калъф, провесен през рамото му, затвори го и бавно мина през стъклената врата към главната зала. След петнадесетина минути датският пастор се зададе откъм митницата с чанта и куфар в ръце. Изглежда, никой не го посрещаше и той се насочи към гишето на банката „Баркли“, за да обмени пари.
От онова, което съобщи на разпита в датската полиция след шест седмици, можеше да стане ясно, че не е забелязал русия млад англичанин, застанал до него на опашката и явно чакащ своя ред, макар и изучаващ внимателно чертите на датчанина иззад тъмните си очила. Или поне нямаше спомен за такъв човек.
Независимо от това, когато излезе от главната зала, за да вземе автобуса за терминала Кромуел Роуд, англичанинът го следваше на няколко крачки с чанта в ръка и вероятно двамата бяха пътували до Лондон в една и съща кола.
При терминала датчанинът трябваше да изчака няколко минути, за да получи куфара си от багажното ремарке на автобуса, след което се отправи покрай билетните гишета към изхода, означен със стрелки и международния надпис „Taxi“. Междувременно Чакала заобиколи автобуса, прекоси площадката и се отправи към служебния паркинг, където бе оставил колата си. Метна чантата върху седалката до себе си в открития спортен автомобил, качи се и потегли, след което спря откъм лявата страна на терминала, за да може да наблюдава незабелязан дългата верига таксита. Датчанинът се качи в третата кола, спряла пред Кромуел Роуд, и потегли към Найтсбридж. Спортният автомобил го последва.
Таксито остави разсеяния свещеник пред малък, но уютен хотел на Хаф Мун Стрийт, а спортната кола се стрелна край входа и минути по-късно спря пред свободен паркинг-автомат в по-далечния край на Кързън Стрийт. Чакала заключи чантата си в багажника, купи дневното издание на „Ивнинг Стандарт“ от будката на Шепърд Маркет и след пет минути се появи във фоайето на хотела. Трябваше да изчака още двадесет и пет минути, докато датчанинът слезе от стаята си, предаде ключа на администраторката и тръгна към ресторанта. Тя го закачи на куката и ключът се полюля известно време, а мъжът, който очевидно очакваше приятел в едно от креслата във фоайето, хвърли едно око над вестника си и забеляза, че номерът е 47. Когато след малко администраторката влезе в задната стаичка да провери дали е запазен театрален билет за един от гостите на хотела, мъжът с тъмните очила се шмугна незабелязано нагоре по стълбите.
Петсантиметровата гъвкава слюда не можа да отвори стегнатото езиче на бравата на четиридесет и седма стая, но с помощта на еластичното острие на кашорско ножче то все пак се прибра с леко щракване. Тъй като бе излязъл само да обядва, пасторът бе оставил паспорта си върху нощното шкафче до леглото. Само след тридесет секунди Чакала бе отново в коридора, оставил непокътнати пътническите чекове с надеждата, че при отсъствието на кражба властите ще се постараят да убедят датчанина, че просто е загубил някъде паспорта си. Така и стана. Доста преди датчанинът да изпие кафето си, Англичанина бе напуснал незабелязан хотела. Едва много по-късно следобед, след като внимателно претърси стаята си, озадаченият пастор съобщи на управителя за липсата на документа. Последният също претърси старателно помещението и като обърна внимание върху обстоятелството, че всичко останало е непокътнато, включително чековата книжка, призова цялото си красноречие, за да убеди объркания гост, че след като очевидно е загубил паспорта си някъде по пътя, няма защо да вика полиция в хотела. Добросърдечният датчанин, който не се чувствуваше особено уверено в чуждата страна, се съгласи, въпреки че не успя да убеди самия себе си, че вероятно именно това е станало. Така че на другия ден съобщи за загубата на паспорта си в датското Генерално консулство, получи документи, с които да се завърне в Копенхаген в края на двуседмичния си престой, и забрави цялата работа. Издалият документите консулски чиновник регистрира изгубването на паспорта на името на пастор Пер Йенсен от Санкт Кьолдскирке в Копенхаген и също изхвърли случая от съзнанието си. Датата беше 14 юли.
Два дни по-късно подобна липса забеляза и един американски студент от Сиракюз, щата Ню Йорк. Той пристигна от Ню Йорк на лондонското летище и приготви паспорта си, за да обмени първия пътнически чек на гишето на „Американ Експрес“. След това прибра получените пари в един от вътрешните джобове на якето си, а паспорта сложи в торбичка с цип, която на свой ред потъна в малка ръчна чанта. Малко по- късно, в усилието си да привлече вниманието на един носач, той остави за миг чантата на пода и след три секунди тя бе изчезнала. Студентът се оплака на носача, който го упъти към службата за жалби на компанията ПАНАМ. Те пък го отпратиха към най-близкия чиновник от службата за сигурност, който го отведе в една канцелария да изплаче болката си.
След като проведеното търсене изключи възможността някой да е взел погрешно чантата, служителят състави протокол и охарактеризира случилото се като предумишлена кражба. Високият млад американец със спортна фигура изслуша извинения и съжаления по повод дейността на джебчии и крадци на дребно по обществени места, след което бе осведомен за мерките, предприети от управата на летището, с цел да бъдат предпазени от мошеници пристигащите чужденци. Студентът дори призна любезно, че негов приятел бил ограбен по подобен начин на Централната гара в Ню Йорк.
Протоколът бе разпратен по канален път до всички участъци в голям Лондон заедно с описанието на изчезналата чанта, нейното съдържание, паспорта и останалите документи в торбичката. Всичко това бе
