с крем. Най-накрая напъха цялата неразбория от кутийки с кремове, два пеньоара, един-два пуловера и джинси, домашен халат и няколко чифта мрежести дамски чорапи. Всичко това покри трупа и запълни сандъка догоре. Необходимо бе леко усилие, за да се притвори капакът, но след това езичето влезе на своето място и катинарът бе заключен.
По време на операцията Чакала улавяше предметите с ръка, обвита в парче плат от сандъка. Сега използува носната си кърпа, за да избърше катинара и цялата външна повърхност на сандъка, прибра пачката от по пет лири, която още лежеше върху масата, изтри самата маса и я върна на мястото й край стената, където беше при пристигането му. Накрая загаси светлините, настани се в един от наредените край стената столове и се залови да чака вечерния мрак. След няколко минути измъкна кутия цигари, прибра оставащите десет в един от страничните джобове на сакото си, запали една, като за пепелник използваше празната кутия, и накрая внимателно прибра в нея допушения фас.
Не си правеше илюзии, че изчезването на фалшификатора ще остане завинаги незабелязано, но смяташе, че вероятно човек като него напуска от време на време града или му се налага да изчезва. Ако някой негов приятел споменеше, че внезапно е спрял да посещава любимите си места или заведения, това вероятно щеше да бъде обяснено с подобно наложително изчезване от града. След известно време щеше да започне издирване, преди всичко сред лицата, свързани с фалшификаторския или порно-бизнеса. Някои от тях може да знаят за ателието и да го посетят, но повечето щяха да бъдат респектирани от заключената врата. Всеки проникнал вътре щеше да се изправи пред необходимостта да претърси помещението, да разбие катинара и да изпразни сандъка, преди да открие трупа.
Ако това стореше човек от подземния свят, щеше да сметне, че фалшификаторът е станал жертва на някой гангстерски шеф, и вероятно не би съобщил на полицията, мислеше си посетителят. Никой клиент, интересуващ се само от порнография, не би си дал труда да скрие така внимателно трупа, ако е убил в състояние на афект. В края на краищата полицията трябваше да научи. Без съмнение тогава щеше да бъде публикувана снимка и може би барманът щеше да си спомни излизането на фалшификатора от неговото заведение на първи август вечерта в компанията на висок рус мъж с кариран костюм и тъмни очила.
Твърде малко вероятно бе обаче някой да прегледа през идващите месеци банковия сейф на мъртвия, дори да бе нает под собственото му име. Самият Чакал не бе разменил и дума с бармана, а пиенето бе поръчал на келнера преди цели две седмици. Този келнер би следвало да притежава феноменална памет, за да си спомни леката следа от чужд акцент при поръчването на две бири. Полицията щеше да предприеме съвсем повърхностно издирване на висок рус мъж, но дори ако следствието стигнеше до Александър Дуган, на белгийската полиция все пак щеше да й предстои дълъг път, докато се добере до Чакала. Равносметката показваше, че разполага най-малко с един месец, което беше предостатъчно. Убийството на фалшификатора бе съвършено механично действие, както смазването на хлебарка. Чакала се поотпусна, изпуши още една цигара и надникна навън. Беше девет и половина и над тясната улица се бе спуснал дълбок мрак. Излезе безшумно от ателието и заключи след себе си. Не срещна никого, докато си вървеше кротко по уличката.
След около километър пусна ключовете, които можеха да принадлежат на всеки, през голяма решетка в паважа и ги чу да плясват няколко стъпки по-долу във водите на течащия под улицата канал. В хотела се върна навреме за една късна вечеря.
Следващия ден, петък, прекара в пазаруване из един от работническите квартали на Брюксел. От специализиран магазин за къмпинг закупи чифт туристически обувки, дълги вълнени чорапи, панталони от груб плат, карирана вълнена риза и раница. Сред останалите му покупки имаше няколко листа тънка пореста гума, пазарска мрежа, кълбо канап, ловджийски нож, две четчици за рисуване, кутийка розова боя и друга с кафява. Понечи да купи голям зеленокор пъпеш от една сергия, но се отказа, защото вероятно щеше да се скапе през уикенда.
Върна се в хотела и използува новата си шофьорска книжка, вече отговаряща на паспорта с името Александър Дуган, за да си наеме кола за следващата сутрин и накара главния администратор да му запази единична стая с душ или баня за уикенда в някой от крайморските курорти. Въпреки оскъдните възможности през августовския връх на сезона, чиновникът съумя да намери стая в малък хотел над живописното рибарско пристанище Зеебруге и му пожела приятно прекарване край морето.
7.
Докато Чакала пазаруваше в Брюксел, Виктор Ковалски се бореше в Централната поща на Рим със сложнотиите на международната телефонна информация.
Тъй като не говореше италиански, той потърси съдействието на чиновниците от гишетата и най-накрая един от тях призна, че говори малко френски. Ковалски му обясни с усилия, че желае да се обади на един човек в Марсилия, Франция, но не му знае номера.
Да, знаел името и адреса. Името бе Гжибовски. Италианецът се обърка и накара Ковалски да напише името. Ковалски го стори, но италианецът не повярва, че подобно име може да съществува, и го съобщи в международната централа като Грибовски, убеден, че Ковалски погрешно е написал „ж“ вместо „и“. В марсилския телефонен указател няма име Йозеф Грибовски, уведоми телефонистът своя колега в Рим. Чиновникът се извърна към Ковалски и му каза, че няма такъв човек.
По една чиста случайност, понеже бе съвестен служител, готов да услужи на чужденеца, чиновникът все пак каза името по букви, колкото да докаже, че правилно го е схванал.
— Il n’existe pas, Monsieur. Voyons… ge, er, e…60
— Non, ge, er, zed61 — прекъсна го Ковалски.
Чиновникът изглеждаше озадачен:
— Excusez-moi, Monsieur. Ge, er, zed??? Ge, er, zed, ygrec, be?62
— Oui — настоя Ковалски, — GRZYBOWSKI.
Италианецът сви рамене и отново се свърза с централата.
— Дайте ми международна информация, ако обичате.
След десет минути Ковалски разполагаше с номера на Жожо, а след още половин час получи връзка. От другия край на линията гласът на бившия легионер идваше със смущения и той сякаш с неохота потвърди лошите новини от писмото на Ковач. Да, той се радва, че Ковалски се е обадил. Сам той се мъчел от три месеца да го открие.
За нещастие, да, вярно било за болестта на малката Силви. Тя постоянно губела сили и тегло и когато най-подир диагнозата била поставена, вече трябвало да я сложат на легло. Била в съседната стая на апартамента, от който говорел Жожо. Не, не е старият апартамент. Взели си по-голям и по-хубав. Какво? Адреса? Жожо бавно го продиктува, докато Ковалски бавно го записваше, с език между свитите устни.
— Колко време й дават? — ревна той в слушалката.
Жожо проумя казаното едва на четвъртия път. Последва дълга пауза.
— Ало, ало! — извика Ковалски, като не чу отговор на въпроса си. Най-сетне гласът на Жожо долетя отново.
— Една седмица, може би две или три — каза той.
Ковалски погледна слушалката в ръката си с невярващи очи. Без да каже дума, той я окачи на куката и се измъкна невиждащ от кабината. След като плати за разговора, прибра пощата, заключи плътно около китката си веригата на стоманеното куфарче и се върна в хотела. За първи път от толкова години мислите му се гонеха хаотично, а нямаше към кого да се обърне за нареждания как да разреши всичко със сила.
В своя апартамент в Марсилия, същия, в който винаги си бе живял, и Жожо остави слушалката, след като разбра, че Ковалски е прекъснал. Извърна се към двамата мъже от Оперативното управление, които си бяха по местата, всеки стиснал в ръка своя „Колт“ 45. Единият насочен към Жожо, а другият към неговата жена, седнала с пепелявосиво лице на ръба на канапето.
— Копелета мръсни! — промълви Жожо с омраза. — Говна.
— Ще дойде ли? — попита единият.
— Не каза. Просто прекъсна — отвърна полякът.
Черните безизразни очи на корсиканеца бяха приковани в него.
— Трябва да дойде. Такава е заповедта.
