— Ами вие ме чухте. Казах, каквото искахте. Трябва да беше поразен. Просто затвори. Какво можех да направя?
— По-добре ще е да дойде. Заради теб, Жожо — повтори корсиканецът.
— Ще дойде — промълви примирено Жожо. — Ако може, ще дойде. Заради момиченцето.
— Добре. В такъв случай ти си свърши работата.
— Тогава измитайте се оттука — извика Жожо. — Оставете ни на мира.
Корсиканецът се изправи, все още с оръжието в ръка. Другият остана да седи, загледан в жената.
— Тръгваме — каза корсиканецът, — но вие двамата идвате с нас. Не можем да ви оставим да дрънкате насам-натам или пък да звъните в Рим.
— Къде ще ни водите?
— На малка почивка. Хубав, приятен хотел в планината. Много слънце и чист въздух. Ще ти подейства добре, Жожо.
— За колко време? — попита унило полякът.
— За колкото трябва.
Полякът погледна през прозореца към плетеницата от улички и редици рибарски сергии, сгушени зад сякаш слязлата от пощенска картичка арка на Старото пристанище.
— Сега е разгарът на туристическия сезон. По това време влаковете са претъпкани. През август печелим повече, отколкото за цялата зима. Това направо ще ни разори и няколко години няма да можем да се съвземем.
Корсиканецът се изсмя, сякаш тази мисъл твърде много го забавлява.
— Трябва да го приемеш по-скоро като печалба, Жожо. Все пак става дума за Франция, втората ти родина.
Полякът се завъртя.
— Пукната пара не давам за политиката. Хич не ми пука кой е на власт и коя партия иска да опропасти всичко. Обаче познавам хората като теб. Цял живот си имам работа с такива. Бихте служили на Хитлер, или на Мусолини, или на ОАС, стига да ви изнася. Или на когото и да било. Режимите могат да се сменят, но копелдаците като теб не се променят.
Докато крещеше, Жожо куцукаше към мъжа с пистолета, чийто чип нос не се отмести и на милиметър.
— Жожо — изкрещя жената от канапето, — Jojo, je t’en prie. Laisse-le.63
Полякът спря и погледна към жена си, сякаш забравил, че тя е там. Огледа стаята и хората в нея, един по един. Всички го гледаха — жената умолително, а двамата главорези от Тайната служба безразлично. Бяха свикнали на обиди, които не можеха да повлияят на неизбежното. Старшият от двамата кимна към спалнята.
— Стягай багажа. Първо ти, после жената.
— Ами Силви? Ще се върне от училище в четири. Няма кой да я посрещне — обади се жената.
Корсиканецът продължаваше да гледа мъжа й.
— Ще я вземем пътьом от училището. Всичко е подготвено. На директорката е казано, че баба й умира, и цялото семейство е извикано край смъртния одър. Пълна дискретност. А сега хайде.
Жожо сви рамене, хвърли още един поглед към жена си и влезе да се стяга в спалнята, последван от корсиканеца. Жената продължи да извива в ръце носната си кърпичка. След малко вдигна поглед към втория агент, седнал в другия край на канапето. Той бе гасконец, по-млад от корсиканеца.
— Какво… какво ще му сторят?
— На Ковалски ли?
— На Виктор.
— Неколцина господа искат да поговорят с него. Това е всичко.
След час цялото семейство седеше отзад в голям ситроен. Двамата агенти бяха отпред, забързани към един много уединен хотел във високите части на Веркор.64
През уикенда Чакала бе на крайбрежието. Купи си бански костюм и прекара съботата под слънчевите лъчи на плажа на Зеебруге, изкъпа се няколко пъти в Северно море, шля се из малкото пристанищно градче и край пристана, където британски моряци и войници някога се бяха сражавали и умирали в кървавия хаос на куршумите. Ако ги бе попитал, може би някой от насядалите край водата и пуснали въдици за морски костур старци, с мустаци като на моржове, щяха да си спомнят времето отпреди четиридесет и шест години, но той не го стори. Днес англичаните бяха представени от няколко семейства, пръснати по плажа, радващи се на слънцето и загледани към своите играещи в прибоя деца.
В неделя събра багажа си и подкара бавно през фламандския пейзаж и по тесните улички на Гент и Бруге65. Обядва с неповторимите стекове, приготвени над истински огън в ресторант „Сифон“ в Дам, и към средата на следобеда обърна колата към Брюксел. Преди да си легне, поръча ранно събуждане със закуска в леглото и пакет храна за обяд, като обясни, че иска на другия ден да отиде в Ардените, за да посети гроба на по-големия си брат, загинал при последната офанзива на германците срещу съюзническите сили в края на 1944 година. Администраторът бе самата услужливост. Обеща, че на всяка цена ще го събудят за поклонничеството.
Римският уикенд на Виктор Ковалски премина далеч по-неспокойно. Той се явяваше редовно и навреме за дежурствата си било на площадката на осмия етаж, било нощем на покрива. Спеше малко, повечето свободно от дежурства време прекарваше изтегнат върху леглото си на осмия етаж, пушеше и отпиваше от стипчивото червено вино, което доставяха в големи бутилки за осемте бивши легионери от охраната. Киселото италианско расо, мислеше си Ковалски, не може да се сравнява с алжирския пинар, който се плискаше в канчето на всеки легионер, но все пак бе за предпочитане пред нищо.
Обикновено на Ковалски му трябваше много време да решава въпроси, за които нямаше заповед отгоре, нито пък правилници, въз основа на които сам да се ориентира. И все пак до понеделник сутринта той бе стигнал до своето решение.
Нямаше да отсъства дълго — един, най-много два дни, ако самолетните връзки се окажат неподходящи. Във всеки случай това бе нещо, което трябваше да стори. По-късно щеше да обясни на шефа. Сигурен бе, че шефът ще разбере, макар че щеше страшно да се разсърди. Мина му през ума да съобщи на подполковника за своя проблем и да поиска четиридесет и осем часа отпуск. Но беше убеден, че подполковникът, макар и добър командир, който помагаше на хората си в беда, щеше да му забрани да замине. Нямаше да разбере за Силви, а Ковалски знаеше, че не може да му обясни. Той нищо не можеше да обяснява с думи. Надигна се с тежка въздишка за дежурството в понеделник сутринта. Дълбоко го безпокоеше мисълта, че за първи път в живота си на легионер щеше да извърши самоотлъчка.
Чакала стана по същото време и извърши педантичните си приготовления. Най-напред се изкъпа и избръсна, а след това се справи с превъзходната закуска, оставена върху поднос край леглото му. Измъкна куфарчето от гардероба и внимателно опакова всяка част от съдържанието му в пореста гума, след което завърза пакетите с канап. Подреди ги на дъното на раницата си. Отгоре им сложи кутийките с боя, четчиците, грубите панталони и карираната риза, чорапите и туристическите обувки. Пазарската мрежа се побра в единия външен джоб на раницата, а кутийката с патрони — в другия.
Облече една от обичайните си ризи на райета, модерни през 1963 година, лек гълъбовосив костюм вместо камгарното каре, което носеше обикновено, чифт леки обувки от черна кожа на фирмата „Гучи“. Бродирана връзка от черна коприна допълни тоалета. Вдигна раницата с една ръка и слезе при колата, оставена на хотелския паркинг. Заключи товара си в багажника. Върнал се във фоайето, Чакала получи пакетирания обяд, кимна в отговор на отправеното от администратора пожелание за bon voyage66 и към девет часа вече се носеше извън Брюксел по старата магистрала за Намюр. Равнинната околност вече се грееше на горещите слънчеви лъчи — предвестници на настъпващ жарък ден. Пътната карта го осведоми, че до Бастон има осемдесет и един километра, към които той прибави още няколко за откриване на закътано местенце в гористите хълмове южно от градчето. Прецени, че ще се справи лесно с пътя до пладне, и подгони симката по следващия прав и равен участък
