Дуган. Личността на Андре Мартен бе от ключово значение за неговия план, докато останалите две изобщо можеха да не потрябват. В този случай след приключване на работата целият куфар би могъл просто да бъде изоставен в някой багажен гардероб. Дори тогава, мислеше той, можеше да се наложи да използува някой от двамата за улесняване на бягството си. Андре Мартен и пушката можеха да бъдат захвърлени след приключване на задачата, тъй като повече нямаше да се нуждае от тях. Макар да влизаше във Франция с три куфара и дипломатическо куфарче, той смяташе да я напусне с един куфар и с ръчния си багаж — в никакъв случай с повече.
Свършил с тези приготовления, Чакала зачака двете бележки, които щяха да дадат сигнал да потегляне. Едната трябваше да съдържа парижки телефон, от който евентуално да получава информация за точното състояние на бойната готовност на охраната на френския президент. Другата трябваше да е писмено потвърждение от хер Майер от Цюрих за попълване на шифрованата му банкова сметка с двеста и петдесет хиляди долара.
Докато чакаше двете съобщения, Чакала прекарваше времето си в упражнения по ходене из апартамента с подчертано накуцване. След два дни бе удовлетворен от постигането на достатъчно убедителна походка, която не би позволила на кой да е страничен наблюдател да открие, че всъщност не е страдал от счупване на глезена или бедрото.
Първото очаквано писмо пристигна на девети август сутринта. Пликът бе адресиран в Рим и съдържаше следното съобщение:
„Вашият приятел може да бъде потърсен на телефон MOLITOR 590177. Представете се с думите: «Ici Chacal»78. Отговорът ще бъде: «Ici Valmy»79 Наслуки!“
Писмото от Цюрих пристигна чак на единадесети сутринта. Чакала се усмихна широко, когато прочете потвърждението за това, че каквото и да стане, при условие че остане жив, той е богат до края на дните си. А ако предстоящата операция приключеше с успех, щеше да е дори по-богат. В успеха не се съмняваше. Нищо не бе оставено на случайността.
Остатъка от сутринта прекара в телефонно уреждане на самолетни билети. Заминаването бе насрочено за следващата сутрин — дванадесети август.
Подземието бе тихо, ако изключим звуците от дишане: дълбоко, но ритмично откъм петимата мъже зад масата и стържещо хъркане откъм вързания за тежък дъбов стол човек. Не би могло да се определи колко голямо е подземието, нито цветът на стените. Имаше само един кръг светлина в цялото помещение и той бе насочен върху дъбовия стол с арестувания. Лампата бе стандартна, каквато обикновено се използува при четене, само че крушката бе с голяма мощност и яркост и лъчението й допринасяше за всепоглъщащата топлина на подземието. Лампата бе прикрепена към левия ръб на масата и подвижният абажур бе нагласен да свети право в поставения на около два метра стол.
Част от снопа светлина засягаше лекьосаната повърхност на масата и изваждаше на показ тук-таме крайчетата на нечии пръсти, нечия ръка или китка, цигара, която изпращаше нагоре тънка струйка синкав дим.
Светлината бе тъй ярка, че останалата част от подземието тънеше в мрак. Арестантът не можеше да различи телата или дори раменете на петимата мъже зад масата. Единственият начин да ги съзре би бил да стане от стола и да отиде отстрани, така че косият отблясък от светлината да очертае силуетите им.
Това обаче той не можеше да стори. Подплатени ремъци приковаваха глезените му към краката на стола, които от своя страна бяха фиксирани към пода с помощта на винкел. Столът имаше облегалки за ръцете и към тях също с подплатени ремъци бяха вързани китките на арестувания. Друг ремък опасваше пояса, а още един — масивния космат гръден кош. Подплатата на всички ремъци бе просмукана от пот.
Ако не се броят неподвижните ръце, повърхността на масата бе пуста. Единствената й друга украса бе обкован с бронз процеп. Едната му страна бе градуирана. От процепа стърчеше къса бронзова дръжка с бакелитова ръкохватка, която можеше да се движи нагоре-надолу по протежение на отвора. До него имаше обикновен прекъсвач цък-цък. Дясната ръка на човека в края на масата лежеше в опасна близост до двата уреда. По нея се виеха къси черни косъмчета.
От масата към малък трансформатор до краката на мъжа открая се спускаха две жици — едната от прекъсвача, а другата от реостата. От него към голям контакт в стената зад групата водеше по-дебел гумиран кабел.
В по-отдалечения от масата ъгъл на помещението, зад всички, седеше зад маса още един мъж с лице към стената. Пред него имаше магнетофон, чиято мъждива зелена светлинка показваше, че е включен, макар ролките да бяха неподвижни.
Като се изключи дишането, тишината в подземието бе почти осезаема. Всички мъже бяха запретнали високо ръкави, просмукани от пот. Вонята беше убийствена — задушаваща смесица от пот, метал, застоял цигарен дим и повърнато. Но дори остротата на последното отстъпваше пред нещо още по-силно — неповторимия лъх на страх и болка.
— Ecoute, mon petit Viktor.80 Ще трябва да ни кажеш. Може би не сега. Но рано или късно. Ти си храбър мъж. Знаем това. Поздравяваме те. Но дори ти няма да устискаш още дълго. Така че защо не ни кажеш? Смяташ, че подполковник Роден ще ти забрани, ако беше тук? Напротив, щеше да ти заповяда да ни кажеш. Той ги разбира тия работи. Сам би ни казал, за да ти спести неприятностите. Ти самият знаеш, че накрая всички проговарят. N’est-ce pas, Viktor?81 Виждал си ги как проговарят, нали? И после обратно в леглото. И ще спиш, ще спиш колкото си искаш. Никой няма да ти пречи…
Мъжът от стола вдигна към светлината подуто от бой, лъснало от пот лице. Очите бяха затворени. Не можеше да се каже дали от подутините, оставени от ритниците на корсиканците в Марсилия, или поради силната светлина. Лицето остана известно време обърнато към масата и мрака отпред. Устата се разтвори и направи опит да проговори. Късче бълвоч се показа и се стече по обраслите гърди към повърнатата в скута локва. Главата клюмна и брадичката отново опря о гърдите, но междувременно рунтавата коса се разклати насам-натам в отговор. Гласът иззад масата се чу отново:
— Viktor, ecoute-moi.82 Ти си корав човек. Всички го знаем. Всички го отчитаме. Ти вече счупи рекорда. Но дори и ти не можеш да продължиш. А ние можем, Виктор, ние можем. Ако трябва, ще те държим жив и в съзнание дни и седмици наред. Никакъв милосърден унес като едно време. Човек си служи с техника днес. Има хапчета, tu sais.83. Сега приключихме с третата степен84. Може да е било за добро. Така че защо да не проговориш? Виждаш ли, ние разбираме. Знаем какви са болките. Но тия щипчици, те не разбират, те просто не разбират, Виктор. Просто си я карат нататък… Ще ни кажеш ли, Виктор? Какво правят онези в хотела в Рим? Какво чакат?
Виснала върху гърдите, гигантската глава се люшна бавно насам-натам, сякаш разглеждаше поред ту едната, ту другата от двете медни щипчици, впити в гръдните пъпки, или пък по-голямата, чиито назъбени челюсти захапваха от двете страни главата на члена.
Ръцете на говорещия лежаха пред него на светло, изтънчени, бели, пълни със спокойствие. Той изчака още малко. Едната бяла ръка се отдели от другата — палецът, прибран към дланта, четирите пръста широко разперени — и се залепи за масата.
В другия край на масата ръката на човека при реостата придвижи бронзовия лост от цифрата две на цифрата четири, после улови прекъсвача с два пръста.
Ръката върху масата събра разперените пръсти, вдигна Показалеца във въздуха и го насочи надолу с международния жест: „Давай!“ Прекъсвачът бе включен.
Металните щипчици, прикрепени към човека на стола и свързани с жици към прекъсвача, сякаш оживяха с тихо жужене. Огромното туловище подскочи безмълвно от стола, сякаш левитиращо под напъна на тласнала го в кръста невидима ръка. Краката и китките напънаха ремъците навън, докато започна да изглежда, като че ли въпреки подплатата каишите ще прережат плътта и костите. Очите, според медицината неспособни да виждат през подпухналата около тях плът, не се подчиниха на науката и изскочиха навън, изцъклено се вторачиха в тавана. Устата зееше сякаш в изненада. Измина около половин
